Мирослав Костадинов, 27 г., Сърбия: България е там, където има и един българин, където и да е по света.
Септември 24, 2021
Де е България?
„Де е България?“ е кампания на Фондация Българска Памет, посветена на онези българи, които са останали извън пределите на България и са се превърнали в граждани на други държави по независещи от тях причини. Въпреки историческите факти, довели до това, обаче, тези българи ревностно пазят и предават в поколенията българския език, традиции и обичаи. Това е една забравена България, чието малко, но горящо огънче е способно да се превърне в пламък, ако му бъде дадена възможност да стане пълноценна част от живота на страната ни.
Днешният ни герой е олицетворение на това как националната ти идентичност може да те окрилява и да постигаш целите си. Мирослав Костадинов е на 27 години и вече упражнява лекарската си професия. Роден е в Република Северна Македония, но когато е само 6-годишен, семейсвто му се мести в Сърбия, а в момента живее в София. Както сам той се шегува, родината му са Балканите.
В интервюто си пред екипа на Фондация Българска Памет Мирослав ще разберем как е прекарал детството си между трите си родини като част българската диаспора, впечатленията си от първите семинари на Фондацията, както и „Де е България“ за него.
Да започнем нашия разговор като те върнем малко назад във времето. Разкажи ни малко повече за твоето детство в Босилеград.
Мирослав: Както вече споменах, заживяваме в Босилеград когато съм на 6-7 години. Там завърших основното си образование, а след това Гимназията, която ми даде голяма основа в знанията за бъдеще. За мен този град е спеицален, защото най-хубавите години прекарах там – детсвтото и младежките години в спокойна среда, от там са най-добрите ми приятели и най-прекрасните спомени. От малък мечтата ми беше да стана лекар. Може би защото съм от лекарско семейство, но и смятам, че от малък това ми беше призвание и затова записах да уча и завърших медицина в МУ – София.
Какво ти разказваше твоето семейство за България, когато беше малък?
Мирослав: Моят дядо беше историк. От малък ми е разказваше исторически факти за Българската държава, за величиието и. Влечението ми и обич към България идват и от моя баща, който въпреки че също не е роден в границите на страната, е голям родолюбец. Казваха ми какви са ми корените и въпреки че не живееме „там“, ние сме от „тях“.
Разкажи ни за българската общност в Сърбия. Има ли истински българи с възрожденски идеали, които много обичат България?
Мирослав: Българската общност в Сърбия. Тази тема е доста интересна, защото според мен в медиите винаги са две страни. Говори се че има само българи, както казахте с възрожденски идеали или пък се говори как българите не се декларират като такива, репресирани и пр. Факт е, че има и такива, но реалната картина, по мое лично наблюдение е,че всъщност всеки един жител на Босилеград и Цариброд, без медийна професия и изяви, казва се че е българин – това е най-важно. Всично е въпрос на домашно възпитание.
За кои големи събития или празници се събирате с българите в Сърбия?
Мирослав: Всички празници които се празнуват в България се празнуват и там. Благодарение на напрвеителствените организации, като КИЦ Босилеград и ГЛАС, се отбеляват и всички български наационални празници.
Голямо събитие в Босилеград е Международнният детски фестивал на Великден, който се организира от ГЛАС. Вече 28 години събира бъгарите от различни краища по света в нашето малко градче. В моите детски и младежки години това събитие се чакаше с нетърпение, като в един период бях и част от организацията.
Мечта ли е България за българите в Сърбия?
Мирослав: За мен беше мечта да дойда да живея тук и да се реализирам. Вече е факт и в момента се възползвам от възможностите. Българската държава чрез преференциалното обучениие във висшите си учебни заведения на българите от историческите диаспори, прави много – дава възможност на младите да се обучават и след това да останат да живеят тук. Така че и на този, за който не е била мечта България – тя става.
От какво има нужда българската общност в Сърбия?
Мирослав: Има нужда от инвеститор, защото населението е без работа. Когато някой няма работа, съотвтно не разполага с финанси, зависи от някой, който налага, може би, по-различно от личното му мнение. За да си върнат хората свободата и мението – инвестиции в нови работни места там.
Спомняш ли си първото стъпване на българска земя? Какво си помисли, какво почувства?
Мирослав: Още от малък съм пътувал със семейството ми в България на почивки и посещения на роднини в различни граднове. Тогава, като дете, нямам спомен. Но вече като младеж, когато започнах да пътувам из България – тогава осъзнавах всичко, за което са ми говорели семейство.
Идвал ли си в България по повод семинарите на Фондацията, взимал ли си участие?
Мирослав: Точно този период като младеж с много идеали и цели започнаха и семинарите на Фондация Българска Памет. За първи път участвах преди 10-11 години, мисля че бяха едни от първите семинари. Спомням си само хубави неща, бяхме се събрали българчета от Украйна, Молдова, Македония и ние. Запознах се с много връстници и научихме много нови неща за България.
Семинарите на Фондацията, за мен лично, ми дадоха възможност да се науча да се справям по-добре в определени ситуации, да науча как по-добре да комуникирам, дадоха ми насоки в живота, избиране на ценности и не на последното място чрез лекциите за Българската история и език повече да се гордея и смело да казвам че съм българин.
Благодарение на Фондацията и д-р Врабевски имах възможност да пътувам и в Брюксел, в сърецето на Европа, да посетя Европарламента когато бях само 16-годишен. За мен това беше неопсуемо чувсвто, голямо щастие и шанс. Благодарение на вас от малък знам за структурите и възможностите, които ни дава Европейският съюз. Тогава се запознах и с д-р Врабевски, личност която и до ден днешен много уважам и смятам, че ако по-голяма част от хората бяха като него, страната ни щеше да е много по-напред. За мен тогава той беше мотиваторът – това е думата.
Може би благодарение на това, постигаш една от целите си – вече си доктор. Какво иска да ти се случи от тук нататък?
Мирослав: Искам да се развивам в моята специалност, да научвам повече и следователно по този начин да мога да помогна на повече хора. Искам да постигна и стабилно семейство.
Какво би посъветвал младежите, на които предстои да дойдат в България за семинарите на Фондацията?
Мирослав: Да се вслушват в думите на всички лектори на семинарите, всяка една дума в бъдеще ще им бъде от полза и помощ за развитието.
Имал ли си усещането, че българите в Сърбия се чувстват по-малко българи, защото не живеят в България или не са родени тук?
Мирослав: Не, даже смятам, че една част от българите от историчските диаспори са по-големи патриоти от българите тук. Защото хората извън грМирослав Костадинов, 27 г., Сърбия: България е там, където има и един българин, където и да е по света.
Септември 24, 2021
Де е България?
„Де е България?“ е кампания на Фондация Българска Памет, посветена на онези българи, които са останали извън пределите на България и са се превърнали в граждани на други държави по независещи от тях причини. Въпреки историческите факти, довели до това, обаче, тези българи ревностно пазят и предават в поколенията българския език, традиции и обичаи. Това е една забравена България, чието малко, но горящо огънче е способно да се превърне в пламък, ако му бъде дадена възможност да стане пълноценна част от живота на страната ни.
Днешният ни герой е олицетворение на това как националната ти идентичност може да те окрилява и да постигаш целите си. Мирослав Костадинов е на 27 години и вече упражнява лекарската си професия. Роден е в Република Северна Македония, но когато е само 6-годишен, семейсвто му се мести в Сърбия, а в момента живее в София. Както сам той се шегува, родината му са Балканите.
В интервюто си пред екипа на Фондация Българска Памет Мирослав ще разберем как е прекарал детството си между трите си родини като част българската диаспора, впечатленията си от първите семинари на Фондацията, както и „Де е България“ за него.
Да започнем нашия разговор като те върнем малко назад във времето. Разкажи ни малко повече за твоето детство в Босилеград.
Мирослав: Както вече споменах, заживяваме в Босилеград когато съм на 6-7 години. Там завърших основното си образование, а след това Гимназията, която ми даде голяма основа в знанията за бъдеще. За мен този град е спеицален, защото най-хубавите години прекарах там – детсвтото и младежките години в спокойна среда, от там са най-добрите ми приятели и най-прекрасните спомени. От малък мечтата ми беше да стана лекар. Може би защото съм от лекарско семейство, но и смятам, че от малък това ми беше призвание и затова записах да уча и завърших медицина в МУ – София.
Какво ти разказваше твоето семейство за България, когато беше малък?
Мирослав: Моят дядо беше историк. От малък ми е разказваше исторически факти за Българската държава, за величиието и. Влечението ми и обич към България идват и от моя баща, който въпреки че също не е роден в границите на страната, е голям родолюбец. Казваха ми какви са ми корените и въпреки че не живееме „там“, ние сме от „тях“.
Разкажи ни за българската общност в Сърбия. Има ли истински българи с възрожденски идеали, които много обичат България?
Мирослав: Българската общност в Сърбия. Тази тема е доста интересна, защото според мен в медиите винаги са две страни. Говори се че има само българи, както казахте с възрожденски идеали или пък се говори как българите не се декларират като такива, репресирани и пр. Факт е, че има и такива, но реалната картина, по мое лично наблюдение е,че всъщност всеки един жител на Босилеград и Цариброд, без медийна професия и изяви, казва се че е българин – това е най-важно. Всично е въпрос на домашно възпитание.
За кои големи събития или празници се събирате с българите в Сърбия?
Мирослав: Всички празници които се празнуват в България се празнуват и там. Благодарение на напрвеителствените организации, като КИЦ Босилеград и ГЛАС, се отбеляват и всички български наационални празници.
Голямо събитие в Босилеград е Международнният детски фестивал на Великден, който се организира от ГЛАС. Вече 28 години събира бъгарите от различни краища по света в нашето малко градче. В моите детски и младежки години това събитие се чакаше с нетърпение, като в един период бях и част от организацията.
Мечта ли е България за българите в Сърбия?
Мирослав: За мен беше мечта да дойда да живея тук и да се реализирам. Вече е факт и в момента се възползвам от възможностите. Българската държава чрез преференциалното обучениие във висшите си учебни заведения на българите от историческите диаспори, прави много – дава възможност на младите да се обучават и след това да останат да живеят тук. Така че и на този, за който не е била мечта България – тя става.
От какво има нужда българската общност в Сърбия?
Мирослав: Има нужда от инвеститор, защото населението е без работа. Когато някой няма работа, съотвтно не разполага с финанси, зависи от някой, който налага, може би, по-различно от личното му мнение. За да си върнат хората свободата и мението – инвестиции в нови работни места там.
Спомняш ли си първото стъпване на българска земя? Какво си помисли, какво почувства?
Мирослав: Още от малък съм пътувал със семейството ми в България на почивки и посещения на роднини в различни граднове. Тогава, като дете, нямам спомен. Но вече като младеж, когато започнах да пътувам из България – тогава осъзнавах всичко, за което са ми говорели семейство.
Идвал ли си в България по повод семинарите на Фондацията, взимал ли си участие?
Мирослав: Точно този период като младеж с много идеали и цели започнаха и семинарите на Фондация Българска Памет. За първи път участвах преди 10-11 години, мисля че бяха едни от първите семинари. Спомням си само хубави неща, бяхме се събрали българчета от Украйна, Молдова, Македония и ние. Запознах се с много връстници и научихме много нови неща за България.
Семинарите на Фондацията, за мен лично, ми дадоха възможност да се науча да се справям по-добре в определени ситуации, да науча как по-добре да комуникирам, дадоха ми насоки в живота, избиране на ценности и не на последното място чрез лекциите за Българската история и език повече да се гордея и смело да казвам че съм българин.
Благодарение на Фондацията и д-р Врабевски имах възможност да пътувам и в Брюксел, в сърецето на Европа, да посетя Европарламента когато бях само 16-годишен. За мен това беше неопсуемо чувсвто, голямо щастие и шанс. Благодарение на вас от малък знам за структурите и възможностите, които ни дава Европейският съюз. Тогава се запознах и с д-р Врабевски, личност която и до ден днешен много уважам и смятам, че ако по-голяма част от хората бяха като него, страната ни щеше да е много по-напред. За мен тогава той беше мотиваторът – това е думата.
Може би благодарение на това, постигаш една от целите си – вече си доктор. Какво иска да ти се случи от тук нататък?
Мирослав: Искам да се развивам в моята специалност, да научвам повече и следователно по този начин да мога да помогна на повече хора. Искам да постигна и стабилно семейство.
Какво би посъветвал младежите, на които предстои да дойдат в България за семинарите на Фондацията?
Мирослав: Да се вслушват в думите на всички лектори на семинарите, всяка една дума в бъдеще ще им бъде от полза и помощ за развитието.
Имал ли си усещането, че българите в Сърбия се чувстват по-малко българи, защото не живеят в България или не са родени тук?
Мирослав: Не, даже смятам, че една част от българите от историчските диаспори са по-големи патриоти от българите тук. Защото хората извън границите гледат към страната само с обич, гледат я като страна с история, красива природа, добри хора, не се срещат с проблемите на гражданина на страната.
А чувствали ли са се някога забравени или обидени от държавата България?
Мирослав: Аз лично забравен не, нито обиден от някой. Обиден бях на държавата, когато осъзнах факта, че въпреки че съм българин, който иска да живее, да се развива и помага на българите, много трудно мога да взема гражданство.
Интересно е, какво отговаряш когато те попитат коя е твоята родина?
Мирослав: Винаги казвам: роден съм в Македония, отраснал съм в Сърбия, но съм българин. Родина – Блаканите. Националността ми е българска – такава ми е фамилията, такива са ми корените, така съм възпитан. Няма повод да не се гордея, че съм българин.
Какъв е отговорът за теб на въпроса „Де е България?“
Мирослав: България е там, където има и един българин, където и да е по света.
аниците гледат към страната само с обич, гледат я като страна с история, красива природа, добри хора, не се срещат с проблемите на гражданина на страната.
А чувствали ли са се някога забравени или обидени от държавата България?
Мирослав: Аз лично забравен не, нито обиден от някой. Обиден бях на държавата, когато осъзнах факта, че въпреки че съм българин, който иска да живее, да се развива и помага на българите, много трудно мога да взема гражданство.
Интересно е, какво отговаряш когато те попитат коя е твоята родина?
Мирослав: Винаги казвам: роден съм в Македония, отраснал съм в Сърбия, но съм българин. Родина – Блаканите. Националността ми е българска – такава ми е фамилията, такива са ми корените, така съм възпитан. Няма повод да не се гордея, че съм българин.
Какъв е отговорът за теб на въпроса „Де е България?“
Мирослав: България е там, където има и един българин, където и да е по света.
