Де е България?
„Де е България?“ е кампания на Фондация Българска Памет, посветена на онези българи, които са останали извън пределите на България и са се превърнали в граждани на други държави по независещи от тях причини. Въпреки историческите факти, довели до това, обаче, тези българи ревностно пазят и предават в поколенията българския език, традиции и обичаи. Това е една забравена България, чието малко, но горящо огънче е способно да се превърне в пламък, ако му бъде дадена възможност да стане пълноценна част от живота на страната ни.
Тя е едно от децата на България, разпръснати по света, но с гордост се нарича българка. Днес ще си говорим с Елена Пейчева, на 19 години, от Сърбия. Част е от българската общност в Босилеград, а скоро й предстои да се премести в България, за да получи висшето си образование. Какво иска да учи, как … и от какво имат нужда българите в Сърбия ще се опитаме да разберем заедно в следващите редове.
- Елена, предстои ти да започнеш висшето си образование. Как преминаха ученическите ти години и какво планираш да кандидатстваш?
Елена: В Босилеград получих основно и средно образование. Първите четири години на български език, а останалите на сръбски. Винаги е имало проблем с превода на учебници, дори и със самото оформяне на българска паралелка. Винаги съм искала да продължа обучението си в България, също като моите братя и сестра. Подготвям се за преместване и следване в София. Надявам се, че ще стана доктор по дентална медицина.
- Говорите ли си често с твоите родители за България?
Елена: Родителите ни винаги са се старали да развиват българското ни самоосъзнание. Заедно учихме народни хайдушки песни, разказваха ни приказки на български, а когато пораснахме – исторически събития, войни, победи на българските ханове и царе, за великия героизъм и постижения на нашия народ.
За нашето семейство България е мечта, както и за някои наши приятели, но за съжаление има хора с български произход на които им е безразлично.
- Подкрепяте ли се българската общност в Сърбия?
Елена: Живеем в толкова малък град, че всички се познаваме и сме си близки. Има много хора които се борят за поддържане на българските ценности, но за съжаление нямат нужната подкрепа.
- Обичате ли да се събирате, да празнувате заедно?
Елена: През лятото имаме голям събор, който се провеж на една голяма поляна и се събират хора от България, Сърбия и Македония. Участват фолклорни ансамбли и хорове, събират се разделени семейства и роднини. Също така, всяка година на Великден един от най-големите Международни детски фестивали се провежда, вече повече от двайсет години. Децата се състезават с великденски яйца, има концерти, изложби и други весели мероприятия. В училищата разбира се, се чества 24-ти май с представяне на литературни творби и история. Отбелязваме и гибелта на Васил Левски пред неговия паметник в центъра на града.
- Чувстват ли се българите в Сърбия по-малко българи, защото не живеят в България или не са родени тук?
Елена: По-трудно е да задържиш националното самоосъзнание в държава с малко подкрепа. Но в моя случай, никога не съм се чувствала по-малко българка, защото съм родена в Сърбия, но е много неприятно, когато трябва дълго да се обяснявам за произхода си. Образованието ни на български е съкратено и се различава от това на връстниците ни в България. Трудно е да получим гражданство и това отдалечава хората и вярата им, че сме равноправни.
- Чувствали ли сте някога обидени или забравени?
Елена: За съжаление да, има случаи когато се чувстваме забравени, но най-много боли когато не ни приемат за равни.
- Кога дойде за пръв път в България и какво си спомняш от посещението?
Елена: Честно казано не си спомням първото посещение във България, пътувала съм с родителите ми и на училищни екскурзии. Сега вече винаги се радвам когато имам възможност да посетя нов град и бих искала да пътувам повече из страната. Има толкова много исторически богати и красиви места, които трябва да се видят. Познавам млади хора които никога не са минавали границате, затова оценявам всяка една предоставена ми възможност.
- В такъв случай сигурно си се включвала в семинарите на Фондация Българска Памет?
Елена: Участвала съм в два семинара на Фондацията. Такива проекти са много важни за младите хора, защото развиват социалните си умения, запознават се с нови актуални теми и различни гледни точки. Много може да се научи от лекторите и да се даде начало на добри приятелства. На младите хора, които участват на семинарите, бих казала, да не се притесняват да споделят своето мнение, да не се стесняват от другите участници и да участват повече.
- „Де е България?“ за теб?
Елена: България е в сърцата на българите, навсякъде където се чуе българска реч, играе сенашето хоро, и се пеят песни за слава и героизъм.
- Елена, твоята родина е…
Елена: България, а родния ми град Босилеград. Никога няма да забравя корените си.
- В такъв случай съм убедена какъв ще е отговора ти, но каква е твоята националност?
Елена: По националност съм българка, както и моите предци. Това е моят отговор, без значение от кого е поставен този въпрос.
За мен е гордост че съм българка, защото съм научена от какъв славен народ съм част и че трябва да нося в сърцето си любовта към родината. След години аз самата ще мога да разказвам на децата си за нашия произход и история, за да може да ги съхраним. Натъжавам се, че има младежи в България, които пренебрегват наследството си и забравят колко велики дела можем да постигнем заедно.
- Има ли нещо от което се нуждае българската общност в Сърбия?
Елена: Нуждаем се от българска подкрепа! Образованието трябва да е на майчиния език, по-лесно да получаваме български документи, които са ни рождено право. Минаването на границата с България понякога представлява проблем за нас и така се съкращава възможността ни да пазаруваме, учим, работим и живеем в родината си и свободно да се върщаме в родния град, който е отдалечен и трудно достъпен от другите по-развити градски центрове. Не ни забравяйте…
