През септември 2021 г. се навършват 579 г. от битката при река Яломица между войските на трансилванския войвода Янош Хунияди и османските войски, водени от Шахабеддин паша, бейлербея на Румелия. По данни на съвременници на битката настъпващата османска армия наброява 80 000 души, а по съвременни реалистични оценки – приблизително 30 000 души. Срещу тези сили Хуниади успява да свика под знамената си едва 11 00 – 15 000 бойци, сред които сикули и трансилвански германци (саксонци). Армията на Шахабеддин паша се състои предимно от конница, чието ядро и ударна сила са спахиите. В ранното утро на 2 септември 1442 г. Хуниади нанася изпреварващ удар по нашествениците. Сражението е изключително ожесточено, продължава чак до смрачаване и завършва със съкрушителна победа за маджарите. По турски данни всички санджакбейове падат в битката, а Шахабеддин паша едва спасява живота си в бягство. В битката погиват 9000 османски бойци, а още 5000 са пленени заедно с целия обоз. Ето как тази паметна битка е описана художествено от покойния български писател Светослав Славчев:
„Хуниади спокойно изчака атаката. Той знаеше добре как обикновено нападат турските пълководци, когато имат насреща си по-малоброен противник… Но самоуверените турци този път се излъгаха. Спахиите налетяха на крилата с грозни викове. Отдалеч святкаха и кръжаха над главите обнажените ятагани. Маджарските стрелци, строени в плътни редици, мълчаха. Щом конният порой наближи на петдесет разкрача, арбалетчиците изпънаха лъкове и облак стрели посрещна удара. Но не от стрелите, които всеки носеше в колчана си, а други, намазани със смола. Някои пламнаха още във въздуха, други се забиха в малките купни сено, приготвени отрано, и лумнаха там. Изведнъж полето се покри с огън и дим. Побеснелите коне се уплашиха, заиграха на място. Строят се разкъса и страшният удар изгуби силата си. Еничарите, които вървяха спокойно в центъра под ударите на тъпаните и чакаха да чуят победните викове откъм крилата, видяха насреща си не маджарската пехота, а тежките полски рицари и над главите им хоругви с кръстове, забити в тюркоазеното небе. Чуваше се ясно как рицарите пееха псалми и как тропотът на конете им се усилваше и усилваше…”
(Светослав Славчев. Янош Хуниади. Пълководецът в бяло. В: Бронзовите конници. София, 1968)
