Древната история на степите, обитавани от номади, е пълна с драматизъм и големи промени. Номадският живот се основава на постоянно преместване: многобройни стада овце, крави, коне, които бяха залог не само на богатството, но и на самото оцеляване на степните жители, не можеха дълго време да пасат на едно място, тъй като след като изяждаха цялата трева и собствениците трябваше да ги изкарат до свежи пасища на стотици километри, а също и да се преселят. Следователно номадските народи не биха могли постоянно да пазят границите на своята етническа територия, тъй като в противен случай те биха били лишени от възможността да се движат през цялата година със стадата си по пасищни земи. Откритите простори на степите бяха неудобни за защита срещу нашествията на врагове и във войните с тези номадите трябваше да разчитат единствено на смелостта си, бойното изкуство и бързата маневреност на конете. Следователно в номадското общество, сред номадите, винаги царувала особено голяма социална дисциплина , по -рано, отколкото сред мнозинството заседнали народи, формирана от безспорната власт на военачалниците , които били смели, издръжливи и жестоки воини – такива, че при с един поглед към тях всеки враг трябваше да изчезне и да ги изгони от родните им места. В това обичаите на напълно различни номадски народи в евразийските степи бяха сходни: ирано-говорящите сармати и семитите-аморити, средновековните монголи и турците. Но човешката алчност е дори по -силна от страха да се биеш със страховит и безмилостен воин. Особено ако това е присъщо на същите воини, свикнали ревниво да пазят притежанията си от всякакви непознати. Рядко е трайно потисничество от заседнали народи, които са слабо способни да се бият в откритата безводна степ. Номадските народи и племена непрекъснато се бият помежду си за притежаването на обширни пасища за добитъка си. Силен номадски народ е живял на познатите открити пространства в продължение на няколко века. Тогава дойде по -силен, който или го изгони да търси нови места за хранене, или го покори и впоследствие асимилира сред него. И няколко века по -късно го сполетя същата съдба. Така в степите на Източна Европа, граничещи на север с руски земи, един след друг се сменят различни господари: сармати и хуни, хазари и печенеги, след това кипчаци. През VIII век. Под натиска на разширяващия се Хазарски каганат, племената на българите (българи), които сами са дошли в Европа, вероятно от Централна Азия, около половин век по-рано, се скитаха в зелените степи на Северно Черноморския регион и Северен Кавказ и започнаха да напускат обичайните си номадски райони. Част от българите, водени от хан Аспарух, мигрират на запад – към Дунав, където, смесвайки се с местните народи: траки и славяни, преминават към заседнал начин на живот, основават собствена държава – Дунавска България, и стават основатели на съвременния български народ. Част от българите се смесват с по -силните хазари и авари, а друга част мигрират през 8 век. на север – в степите и горите на Средна Волга и вливащата се в нея Кама. Тук преминават към полуномадски начин на живот (тоест през лятото отглеждат добитък на същите пасища в степта, а за зимата ги карат в постоянни села и ги хранят със складирано сено) и създават държава което влезе в историята като Волжка България (или Волжка България). Древните българи са принадлежали към кавказката раса с незначителни монголоидни черти. Те живееха в кръгли юрти, които поставиха на колове, а в центъра на жилището палеха огнище. Преходът към полуномадски начин на живот допринася за развитието на селското стопанство при тях: те започват да орат нивите, на които се отглежда главно просо. От животните повечето бяха отглеждани коне : тъй като поради премахването на традиционната номадска икономика те не можеха да поддържат големи стада говеда, това беше удобно и икономично. Конят е бил както боен, така и теглещи животни, месото и млякото му са били използвани за храна. Българи, са облечени в ризи, над които носеха кафтан. Главата покривали с платнена шапка – башлик. Прибавиха и ботуши. Използваха метални съдове които не се чупеха с чести премествания на пасища и зимни лагери: чинии, кани, чаши за пиене. Българите живееха в племенни общности -селища (аули), всяко от които се оглавяваше от старейшина – патша. Благодарение на високото си бойно изкуство българите, заселили се по Волга и Кама, започват да доминират сред местните племена, говорещи езиците на фино-угорската група. Вероятно те не само са завладели народите на Волга-Кама със сила на оръжие, но, напротив, са ги предпазили от нашествията на други номадски народи, предимно на хазарите. В замяна на това местните от Средното Поволжие ги снабдяват с кожи и риба и ги научават да се занимават със земеделие. През този период започва да настъпва силно имуществено разслоение на волжките българи. Изпъква благородна прослойка, която се занимава главно с военни кампании и защита на границите на новата българска родина. На знатните войни служели войни – дружинници . Останалата част от населението, както в типично феодално общество, се занимаваше главно с полуномадско говедовъдство, по-малко със земеделие, плащаше данъци на племенните водачи и действаше във война само по специални поводи. В началото на X век. Българите започват да издигат крепости, за да защитят границите на своята територия, около която растат градските селища. В същото време владетелите на волжките българи, балтаварите , започват да секат свои собствени монети, което свидетелства за активния вътрешен обмен на стоки в контролираните от тях територии. Това време се счита за времето на формиране на държавата Волжка България. Столицата му е бил българският град Болгар, разположен на вливането на Волга в Кама – най -важните речни търговски пътища в Източна Европа по това време. Впоследствие във Волжка България са издигнати други градове: Биляр, Кашан, Тортск, Джукетау, Тухчин и др.Хазарският хаганат се опита да затвърди властта си, като разширят влиянието си до Средна Волга. Самият Хазарски каганат обаче имаше силен и страшен противник, който неведнъж им нанасяше поражения и опустошаваше собствените им земи – Арабския халифат, чиито северни граници минаваха през Кавказ. Относително малко преди описаните събития арабите провеждат активни завоевания с цел разпространение на монотеистичната религия – исляма, възникнала век и половина по -рано в Западна Арабия. Хазарите, които изповядват юдаизма, възпрепятстват ислямското влияние в Кавказ и Поволжието. Като имат общ враг, българите и арабите активно си сътрудничат срещу хазарите и влизат в общи военни съюзи. В същото време арабските делегати активно проповядват основите на исляма сред българите. Преди българите изповядват тенгрианството – древна религия на степните номади, която се основава на култа към един бог на небето. Това донякъде доближи традиционните им идеи до ислямските учения и вероятно стана причина за тяхната податливост към новата монотеистична религия. През 922 г. в Булгар пристига голямо посолство от багдадския халиф ал-Муктадир, в резултат на което Балтавар Алмуш приема исляма и го обявява за държавна религия на Волжка България и се признава за поданик на халифата. Владетелите на Волжка България официално стават управители на халифа – емири. Оттогава започва интензивното развитие на културата на волжките българи, свързано с енергичната дейност на проповедници, учени и учители, пристигнали от халифата. Съвременниците наричат Волжка България „страната на хиляда града“ и за разлика от Дунав – „Малка“, България й дават титлата „Велика“. До наше време археолозите са изследвали 190 български селища по Волга и в района на Кама и 900 останки от села. Столицата Болгар била три пъти по -голяма от Париж по едно и също време. Балтаварът и семейството му живеели в луксозен дворец в центъра му; наблизо имало катедрална джамия, където жителите на града се събираха, за да слушат проповеди. Градът разполагаше с водопровод, канализация и дори грандиозна техническа новост за онова време – централно отопление. В Европа и през първата половина на ХХ век. много градски къщи се отопляват от собствениците си с дърва за огрев или въглища. В волжко-българските градове, както и в халифата, се развиват медицина, история, математика и астрономия. Волжките българи, както може да се заключи от стихотворение на местния поет Сайфи Сарай, вече са разбрали, че земята се върти около слънцето. В Европа тази теория е изразена за първи път от Николай Коперник само три века по -късно. Географи в Арабия и Иран пишат, че страната на волжките българи е най -северната мюсюлманска държава. Когато руският княз Владимир, недоволен от традиционната източнославянска религия, се изправи пред избора коя единствена религия да установи в държавата си, посланици от Волжка България дойдоха при него с предложение да приеме исляма. Князът обаче отказва, като отбелязва, че ислямът забранява употребата на вино, докато съвместните празници с пиенето на алкохол са важен обичай на славяните. Разцветът на Волжка България е по времето на Емир Абдула Челбир (1178 – 1225). Но в същото време се случи събитие, както се оказа, предвещаващо тежка катастрофа и последвалата загуба на независимост за най -развитата сила в Източна Европа от онези векове. През 1223 г. два тумена (военен корпус, наброяващ около 10 хиляди души) на много млада, но вече безпрецедентно мощна и страховита сила на Изтока, Монголската империя, създадена от Чингис хан, преминават през степите южно от държавата на българите . Монголите, под командването на командирите Джебе и Субеде, разрушават аланското царство в Северен Кавказ напълно и подлагат на ужасна разруха кипчаците, които обикалят по това време в източноевропейските степи, напълно побеждават съюзническите сили от кипчашки дружини и сили от руски князе на река Калка. Въпреки това мощната и добре организирана армия на българите мюсюлмани, възмутени от нахалното поведение на езическите монголи близо до техните граници, нанесе на тяхната армия тежко поражение. Хроники съобщават, че българите заловили 4 хиляди монголски войници, които изглеждали непобедими, а след това разменили един воин за един овен с монголските командири. Естествено, монголите не простиха такова унижение, а българите, чието състояние беше на върха на властта и просперитета, явно подцениха новия враг. През 1236 г. огромната монголска армия на хан Батий нахлува във Волжка България и, побеждавайки армията на българите, причинява ужасно опустошение в земите на районите на Средна Волга и Кама. Много градове, включително Болгар и Биляр, са изгорени до основи. Монголите напоиха с кръв някога процъфтяваща богата държава и унищожиха много от нейните културни ценности. След това българите са принудени да се подчинят на империята, чиито граници се простират от пустините на Арабия до бреговете на Тихия океан. Волжка България изпада във васална зависимост от държавата, създадена от хан Батий – Улус Джучи (Златна Орда) и започва да му отдава почит. Във вътрешните си дела тя остана напълно независима, но не можеше да води външна политика без съгласието на монголите и трябваше да участва във войните, които той води по първия призив. В същото време монголите, дошли от Централна Азия и различни тюркски народи от източноевропейските степи, които станаха част от Улус Джучи, възприеха по -прогресивната култура на българската държава и чрез нея започнаха да проявяват интерес към Ислямската религия. През 1320 – 1321г. Хан Узбек направи исляма държавна религия на Улус Джучи, чиито владения се простират от Карпатите до Западен Сибир. Въпреки това до края на този век над Волжка България, както и над целия Улус Джучи, се надига нова опасност – от страната на емира на централноазиатския град Самарканд Тимур (Тамерлан), който създава друга огромна империя на Изток. След като разбил хан Тохтамиш на река Терек в Северен Кавказ, Тимур подложил земите на Улус на ужасно опустошение, включително столицата му Сарай на Долна Волга. През 1396 г. Тимур опустошава Волжка България, войските му превземат българския град, убивайки българския владетел Абдула Патша. След опустошението от Тимур, Болгар вече не се възстановява, а центърът на вътрешнополитическия живот на Волжка България се премества на север – към тогавашния малък град Казан (Казан), където синовете и наследниците на Абдула -патши Галимбек и Алтинбек бяха спасени от наказанието на Тимур. След разпадането на Улус Джучи на територията на Средна Волга през 1438 г. се формира независимото Казанско ханство. Съдено е да съществува повече от двеста години, но хегемонията на българите в Поволжието не е възстановена. hskie-bolgaryi-peredovaya-kultura-srednevekovogo-povolzhya/ (нарушение на авторски права се преследва)
