ИСТОРИЯ НА ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ -BULGARIAN HYSTORY

Балтаварът на Волжска България Ибрагим (1016-1025 г.) се обезпокоил от това, че все по-често хазарските българи наричали своята страна просто „Хазар“, докато той считал, че няма на този свят по-скъпо наименование от „Българ“. На своите приближени той казал: „Вижте, искелските българи започнаха да се наричат просто уруси, съйнджакските българи – просто алани, деснобрежните волжски българи – просто буртаси, кашанските българи – просто огузи. Аз мисля, че не си струва да се подържа повече жизнеспособността на тази държава, чиито управници са престанали да се грижат за разпространението на името „българин“ и е необходимо като крайна мярка да отделим нашата България от нея заради спасението на самият български народ!“
През 1013 г. когато умира хакан-бекът на Хазар-Българ Гази-Юсуф, Ибрагим Балтавар се срещнал с урус-хакана на Урус или Искел (Рус) Булюмар (Владимир Святославович) и се договорил с него за разделянето на Хазарска България на две части: Западна или Искел и Източна или Ак-Българ. Договорили се и изпълнили разделянето. Дунавска България, Унгария и Великий Новгород, като научили за този сговор, се отказали да се подчинят на Рус и поискали да се прикрепят към Българ иле (Волжска България). Ибрагим, не желаейки да наруши договора с Владимир, се отказал да приеме тези български страни под своята власт и тогава всяка от тях обявила своята независимост. И така, през 1013 г. Хазаро-Българската империя се разпаднала на няколко независими държави: Рус, Българ иле (Ак-Българ, или Волжска България), Унгария, Дунавска България и Новгород Велики.
След разпадането на Хазар-Българ в най-изгодно положение се оказала Ак-Българ, в която влезли освен Българ иле, целият Сибир и Централните райони на Хазарска България, съставили Волжско-българската провинция Саксин. Владимир, който не искал разпада на Хазарска България и се съгласил на дележа само под натиска на Ибрагим, поискал от Ибрагим да го компенсира със загубата на Новгород Велики. Ибрагим веднага, още през 1014 г. му предал Кортджак (бъдещата Московия) и му обещал да му предаде през 1015 г. и Кара-Унжа – Левобрежието на Волга до устието на р. Шексна при устието на р. Ока. Но през 1015 г. Владимир умрял и Ибрагим задържал предаването на Кара-Унжа . Оказало се, че само Кортджак започнал да дава на Рус до 1/3 от доходите и това стабилизирало младата държава на бившите българи, сега руси. Волжска България оказвала огромна икономическа помощ на Суздалщина, Кортджак и Великий Новгород.
От 1013 г. Болгар иле заради нейните огромни размери и икономическа мощ започнали да я наричат Велика Волжска България. Тя се деляла на няколко илове (провинции, губернии), начело на които заставали улугбеци – губернатори. Улугбеците на провинциите Саксин, Мардан-Беллак, Байгул (Западен Сибир) или Имер (Ибер, Меровия), Байтюба (Пойдовия) и Тубджак или Баджанак-Суба (Ведин) се наричали още и царе, а останалите улугбеци – емири или тархани. Към 1236 г. във Волжска България е имало около 300 града с население около 6 милиона души. През 1080 г. в Буляр бил открит първият български университет „Мохаммад Бакирия“, чийто ректор станал именитият български историк и сеид Якуб Ибн Нугман, потомък на Ахмед Ибн Фадлан. А в град Улуг-Българ действала единствената в света „Школа за принцове“, учредена от хакан-бека Талиб Мумин. В нея се учили бъдещите управници и велможи на повечето страни от цял свят. Благородниците ученици били обединявани в групи „десетки“.