Христо Данов или човекът, който дари книгата на българския народ
Тази история започва на 27 август 1828 г. Мястото е сред средищата на българското Възраждане – подбалканското градче Клисура. Там е роден човекът, който „дава“ книгата на българския народ – Христо Груев Данов. Подобно на мнозина други, той е сред достойните и заслужили българи, за които не знаем достатъчно.
Следващите години от живота му са посветени на инициативата за просвещение чрез популяризиране на книгата. Тази идея намира своята реализация през 1862 г., когато създадената 5 години по-рано в Пловдив „Дружествена книговезница“ се превръща в „Книгоиздателство Христо Данов и с-ие“. През следващите години издателството се разраства, отваряйки клонове първо в Русе и Велес (1867 г.), а после в София и Лом (1880 г.).
Сред заслугите на просветителския, светски и новаторски дух на будителя се нареждат създаването на Първото неделно училище в България, което отваря врати в Стрелча през 1850 г., първите български стенни географски карти, първият общонационален вестник „Марица”, който е най-авторитетният вестник в България след Освобождението. И това не е единственият принос на Христо Г. Данов към националната култура и просвета. Той ни завещава първите търговски каталози на книги, наречени от него „расписи“, издавани в продължение на 8 години в Дановия календар „Летоструй“.
След смъртта на издателя, делото му е продължено от неговите синове до 1947 г., когато е ликвидирано, а през 1960 г. подновява своята дейност, макар и вече национализирано. Дружеството има широк асортимент българска и чуждестранна литература, учебници, карти, списания и вестници. Броят им до одържавяването достига 1000, а след това заглавията стават общо 2400.
Освен издателска, то развива и широка книгоразпространителна дейност най-вече в македонския край – Щип, Велес, Солун, Скопие, Куманово, Охрид, Ресен, Сер, Дойран, Струмица, Неврокоп и др. Печатарството се извършва основно във Виена, където през 1874 г. е отворена българска печатница, преместена в Пловдив след Освобождението с помощта на княз Черкаски и временното руско управление.


Бащата на книгоиздаването в България участва активно и в обществения и политическия живот на страната. Той е народен представител в областното събрание на Източна Румелия, а впоследствие и кмет на Пловдив (1897 – 1899).
Любопитен факт е, че като градоначалник Данов се отказва от заплатата си, а най- големите му заслуги са залесяването на две от тепетата на града и създаването на първия модерен градоустройствен план, изработен от чешкия архитект Йосиф Шнитер. Именно Шнитер построява и камбанарията на гроба на Христо Данов в църквата „Света Богородица“ след смъртта му на 11 декември 1911 г.
Признателността на българите към живота и личността на духовния просветител намира израз в именуването с „Христо Г. Данов“ на улици, училища и читалища. Ежегодно от 1999 г. насам Министерството на културата присъжда национална награда на негово име за „принос към книжовната култура“. Церемонията се провежда в къщата музей на възрожденеца в стария Пловдив, чиито каменни основи се вплитат в скалите по внушителен начин, а експозицията в нея предлага оригинали от кабинета и книжарницата на книгоиздателя.
Въпреки огромното значение и принос на дейността на Данов за „събуждането“ на българския народ, за мнозина днес името му остава встрани.
В края на материалите ни, посветени на големи личности от българската история, прилагаме техен цитат, защото това несъмнено е един добър начин да илюстрираме техния мащаб. Ето и цитатът от Христо Г. Данов:
„Но превзети от различни страсти, ядем се като риби един друг. Всякой се обладал от най-горна степен самолюбие, всякой работи само за себе си, а за другиго не ще и да знае: гражданинът не промишлява за селянина, а селянинът нехае за гражданина; ученият не поучава простия, а простият не взема от учения; богатият не помага на сиромаха, но и сиромахът не приближава до богатия. И така на една страна владее охола и надутост, а на друга – лудо нехайство, па – и двамата в ямата! Тук никой и не помишлява, че всички ние сме едно тяло, че интересите ни са общи и че всички еднакво трябва да се стараем за общото ни подобрение както нравствено, тъй и веществено, ако искаме да бъдем и частно всякой за себе добре. Но всякой ударил по своему и само за себе, па где пукнало, да пукнало. Според това чудно ли е, гдето всички наши общи работи у всяко място вървят тъй наопаки?“