Строг към себе си, но винаги внимателен към другите: Цар Борис III сред народа (снимки)
Днес ще ви разкажем за някои малки епизоди от живота на един достоен и скромен човек, когото съдбата избира да титулува Цар, а народът добавя Обединител.
Снимки: „Изгубената България“/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
На 28 август се навършват 78 години от смъртта на Н.В. Цар Борис III. Искрено обичан, почитан и уважаван у нас и в чужбина, той оставя много незабравими спомени у обикновените хора, с които общува често и съвсем непринудено при многобройните си обиколки из страната.
За него Екзарх Стефан пише:“Строг към себе си, той винаги беше внимателен, нежен и мил към другите и с едно умение на изискана учтивост и висока интелигентност избягваше и най-малкия повод за досадно впечатление на царствена надменност и недостъпност, за коронована гордост и парадно величие“.
Днес ще ви разкажем за някои малки епизоди от живота на един достоен и скромен човек, когото съдбата избира да титулува Цар, а народът добавя Обединител.
Н.В. Цар Борис III, края на 20-те години
В Чирпанско – при земетресението през април 1928 г.
Царят, като вървял между развалините от земетресението в едно чирпанско село, чул до един плет да стене човек.
– Кого сте покрили тук? – запитал Царят.
– Една стара жена, която ще мре! – отговорили селяните.
И понеже била много стара, те я изоставили и никой не се грижел за нея.
Царят вдигнал дебелата черга и видял, че жената почти се задушавала. Дал заповед да разкопчаят дрехите ѝ около шията, заповядал да ѝ дадат вода и като наредил да докарат кола, изпратил я в Чирпанската болница и по този начин спасил живота на старата жена, осъдена да умре захвърлена и задушена под дебелата селска черга.
На помощ всред разяреното море
Една сутрин рано, Царят, като се прибрал в Евксиноград, забелязал далеч в морето една черна точка. До обяд тя не изчезнала, макар че морето било твърде бурно. Царят се обърнал към своя адютант-моряк:
– Тази точка сигурно крие някоя трагедия!
И Царят, като предчувствал нещо лошо, бил твърде неспокоен. Мисълта му не се отделяла от черната точка и от време на време той все я наблюдавал.
– Там става нещо… Хайде да отидем да спасяваме! – казал Царят на адютанта си и заповядал да приготвят моторната лодка.
След обяд Царят потеглил всред разяреното море с адютанта си, и като изминали десетина километра, които ги делели от черната точка, смаяни видели една малка лодка, а в лодката, мятана от вълните като черупка, лежали двама германци в несвяст. Те пътували от Сулина за Цариград, а от Цариград имали намерение да продължат по-нататък, тъй като предприели околосветско пътешествие с тази лодка.
Царят с помощта на адютанта завързал черупката на нещастниците за своята моторна лодка и скоро ги завлякъл в Евксиноград, където били доведени в съзнание и после туй нагостени и изпратени за Варна. Чак когато напуснали двореца, било им съобщено кой е бил техният спасител. Германците били смаяни и от радост не знаели как да благодарят на благородния августейши спасител.
Царят разговоря със столетник в с. Любеново, 1929 г.
Съобразителност
Царят винаги има едно предугаждане на опасностите и това чувство често го е спасявало. Веднъж той заминал да посети затънтения град Дьовлен (дн. гр. Девин – бел.ред.). Още отдалеч видял, че всичкото население е излязло и се готви да му направи тържествено посрещане. Срещата трябвало да стане до един дървен мост, върху изхода на който кметът чакал с хляб и сол да приветства Царя. Царският автомобил тъкмо минавал бавно моста и двете предни колелета вече стъпили на отвъдния край на моста, в същия миг, когато кметът започва да държи приветственото си слово, нещо запращяло под автомобила. Царят, съобразителен както винаги, извикал на шофьора:
– Карай!
И тъкмо задните колелета едва минали моста и той се съборил. И тогава вместо кметът да държи своето слово, Царят държал слово на кмета и на другите около него:
– Когато ктроите нещо обществено, трябва да го правите не само за вас, но и за децата си… Когато правите мост, трябва да го строите така, че да трае сто години…
Кметът смутен се извинява. Царят го успокоява и продължава:
– Зная, че сме бедни и винаги строим със скромни средства и все гледаме да направим икономия, но има неща, от които не трябва да се прави икономия, а като ги строим трябва да мислим за бъдещето.
Сред природата, на лов за пеперуди
Една седмица на квартира в Двореца
Веднъж Царят, като минавал през Арабаконак, край една запустяла воденица видял един старец. Царят спрял автомобила си и слязъл при стареца, около когото подскачали няколко козлета и агнета.
– Добър ден, дядо! – поздравил Царят.
– Добър ден, сине!
– На колко си години, дядо?
– Може да имам деветдесет, пък и повече.
И Царят завързал разговор със стареца. Той се разприказвал, разказал, че е странствал по гурбет: ходил в Турция, в Сърбия…
– Елате де, елате, да видите моята къща… елате да видите и бабата! – любезно поканил старецът Царя и адютанта му, без да ги познава.
Царят влязъл с адютанта си в схлупената стаичка. Бабата се разшетала, приготвила яйца, сирене, хляб, сложила трапеза и около нея трикраки ниски столчета; поканили Царя да седне и го нагостили.
– Сега, дядо Стамене, искам и ти да ми дойдеш в София на гости! – казал Царят, като станал от трапезата.
– Ех, къде мога да те намеря в София!
– Лесно ще ме намериш!
– Абе, как лесно… София е толкова голяма!
– Като дойдеш, ще попиташ къде живее Царят, и всеки ще ти каже.
Старецът останал гръмнат.
– Непременно да ми дойдеш на гости! Ще те очаквам! – повторил Царят.
– То за идване – мога да дойда, но ще ме пуснат ли в палата?
– Ще те пуснат, ще те пуснат, щом кажеш, че аз съм те поканил!
След две седмици дядо Стамен отишъл в София, като не забравил да отнесе армаган едно живо агне и отишъл право в Двореца. Завели го при Царя, нагостили го и Царят след това заповядал да го задържат една седмица да живее в Двореца при него. А когато дядо Стамен си тръгнал за запустялата воденица при бабата, Царят заповядал да му дадат захар, ориз и други продукти и като му купили билет за връщане, го изпратили много доволен.
След това, Царят всеки път, когато минавал през Арабаконак, се отбивал да види дядо Стамен. Той пък от своя страна също така, когато отивал в София, се отбивал на гости в Двореца да види „своя приятел Царя“ и се чувствал като у дома си. Разхождал се той из дворцовата градина, разглеждал дърветата, цветята и уредбата и после си отивал твърде радостен.
Горните откъси са от книгата „Борис III, Цар на българите“ от Ненчо Илиев, 1938 г. и са публикувани във в. „Мир“ през януари 1939 г.
Такива са времената
Наблизо към Ямбол царският автомобил затъва в калта, и Царят, заедно със своите хора от свитата си, се заловили на работа, за да изкарат колата от калта. В това време се приближил един селянин и като подразбрал, че това е Царят, казал:
– Ваше Величество, защо се мъчите? Нали имате хора около себе си, нека те се мъчат!
– Такива са времената, чичо, всички трябва да се мъчим! – отговорил Цар Борис.
Болният син
В края на зимата, през 1929 г., наблизо до двореца Враня, поради лошото време и поради непроходимия път, един автомобил, в който бил тежко болен младеж от Нови хан, затънал в калта. Шофьорът слязъл от автомобила. Слязъл и бащата на болното момче. Те употребили големи усилия да изкарат колата от калта, но всичко било напразно. Не след малко време зад тях пристигнала друга кола, от която излязъл един цивилен и шофьорът.
Господинът запитал какво има. Бащата отговорил, че това е неговият син, болен, и че искат час по-скоро да го откарат в София на лечение, защото животът му бил в опасност. Незабавно непознатият господин и неговият шофьор се заловили на работа. С общи усилия те започнали да тикат колата, докато най-после я изкарали на здрава почва. Непознатият, с изцапани ръце, се доближил до наскърбения баща и му открил, че е Царят.
– Ето ви една бележка, за да знаете къде да заведете сина си, но карайте полека! – казал Царят.
Болното момче било откарано в една болница и било прието веднага. На другия ден Царят не забравил да пита по телефона за състоянието на болното момче и изпратил своя лекар в болницата.
Публикувано във в. „Мир“, септември 1943 г.
Цар Борис и Царица Йоанна на посещение в Созопол, 30-те години на ХХ век
За прегазено куче Цар Борис е глобен 500 лева
В един есенен ден на 1922 г. младият български монарх потегля с кола за земеделския събор в Своге. Той сяда зад кормилото на своя „Пакард“, а шофьорът му се настанява до него. Когато минават през село Бучина, се чува странен шум. Нещо издрънчава, но Царят не му обръща внимание и продължава напред. От селската поща в този момент излиза началникът ѝ Михаил, вижда подминаващия „Пакард“ и проснатото на пътя безжизнено тяло на своето ловджийско куче. Бързо се свързва по телефона с колегата си в Своге и го моли, щом въпросната кола поеме обратно, да му позвъни, за да поиска обезщетение за кучето си от недобросъвестния шофьор.
Подир обяд от Своге съобщават, че автомобилът е потеглил към Бучино. За по-голяма тежест началникът взема със себе си кметския наместник и попа. Поставя и дълга греда напреко на пътя. Тримата започват да чакат появата на колата. Най-после „Пакард“-ът се задава. Пред гредата шофьорът се вижда принуден да удари спирачките. Началникът на пощата се приближава шофьора и му заявява, че на идване е прегазил любимото му ловджийско куче.
– Прощавайте. Не съм забелязал, че е станала такава беля. Аз самият съм ловец и мога да си представя каква е загубата ви – отговорил водачът.
– Загубата ми струва 500 лева – изтърсва Михаил.
Шофьорът заявав, че е съгласен да плати сумата, но тъй като няма в себе си толкова пари, ще я изпрати с пощенски запис.
Пощенският началник видял номера на колата, имал и двама свидетели и затова спокойно оставил нарушителя да си замине.
Когато „Пакард“-ът се скрива зад първия завой, кметският наместник обяснява на приятеля си, че шофьорът е бил самият Цар Борис III.
След няколко дни в пощата пристига запис за 500 лева, изпратени от Двореца.
Царското семейство на разходка из София, 30-те години на ХХ век
Царят издърпал ухото на Илия Бешков
Известният художник Илия Бешков не се страхувал да жегва министри, владици, царедворци, дори и самите царски особи. Анатемосан от екзарх Стефан, гледан накриво от Двореца и от много политически величия, Бешков смело и талантливо изразявал възгледите си. Името му внасяло смут кажи-речи при всяко сутрешно отваряне на вестника, където някоя мастита персона виждала карикатурния си образ в неочаквана, но правдива ситуация. Не правел изключение и самият монарх.
Царят обаче намерил възможност за реванш. През октомври 1936 г. на Десетата обща художествена изложба се появила скулптура, озаглавена „Глава“ – с портретния образ на самия Илия Бешков, дело на скулптора Любен Димитров. Изложбата имала голям успех, потокът от посетители дълго не секвал. Както е редно, накрая и Дворецът проявил интерес към родното изкуство – появил се сам Царят, който внимателно разглеждал изложените творби. Спрял се по-дълго пред гипсовата глава на Бешков и попитал за автора. След малко се върнал и с два пръста подръпнал ухото на гипсовия Бешков, като добавил:
– Той и нашите уши често подръпва, сега може да му се върне същото“.
Сетне усмихнат се оттеглил.
Споменът за това събитие бил дълго и нееднозначно коментиран. За жалост и досега не се знае каква е съдбата на скулптурата с „издърпаното ухо“.
Царят се радва на обичта на хората
Цар Борис III в кабината на управляван от него локомотив, 30-те години на ХХ век
Монархът сред руините, причинени от разрушително наводнение в Севлиево през юни 1939 г.
