Нашите предци наричат отвличането в плен на хиляди свободни човешки същества робство
Шикалкавенето на тема „родина“ и „прародина“ за българските мюсюлмани трябва да отстъпи пред обективните факти
В няколко статии в „Труд“ проф. Николай Овчаров анализира и подложи на безпощадна критика писанията на нашумелия в научните среди нидерландски автор Махиел Кил. Читателите вече са наясно с фамозните тези, които прехваленият познавач на „османската цивилизация“ внушава на европейската, а и на българската научна гилдия и четяща публика. Показната османофилия, съчетана с някаква особена българофобия, води до заключението, че османските завоеватели са „освободили“ българите и другите балканските християни от потисничеството на своите собствени държави и владетели! Както бе показано от проф. Овчаров, с особена страст М. Кил критикува понятия от рода на „иго“ и „робство“, възприети в нашата традиция от векове. Все пак нека хвърлим един поглед към действията на въпросните „освободители“, за които отвличането на свободни човешки същества, особено жени и деца, е било нещо обичайно…
Нашите предци определят отвличането в плен на мирни жители именно като „робство“ и до ново време вместо „пленен“ се е казвало „заробен“. Може да се спори върху едни или други теоретичните проблеми, но в държавата на османските султани има достатъчно примери за примитивно робство и пълно незачитане на човешката личност. Песните за „трите синджира роби“ не са израз на поетично въображение, а жестока истина… Как обикновеният човек би могъл да си върне свободата, да облекчи своето положение и онова на близките си? Най-прекият път е приемането на „турската вяра“, както са казвали тогава – една от причините хиляди хора да възприемат религията на исляма, а потомците им да загубят българското си самосъзнание. Затова шикалкавенето на тема „родина“ и „прародина“, отнесена към българските мюсюлмани, трябва да отстъпи пред обективните факти.
Поробването, водещо до смяна на вярата, има дълга история. Едно сведение на Никита Хониат изпреварва с повече от век масовите отвличания на българи в Мала Азия. През 1199 г. Алексий III Ангел се опитва да подчини локалния български господар Добромир Хриз във Вардарска Македония. За сломи духа на българите, императорът позволява на своите селджукски съюзници да отвличат пленници. Някои от императорските съветници настояват Алексий III „… да не позволява на турците да отвеждат в страната си хора, които почитат същия Бог, когото и ние славим, за да не би, като променят по неволя вярата си, да разгневят Бога срещу тези, които са ги предали… Но той съвсем не се съгласи… “ – категорично свидетелство за отвличането на българи, принудени да приемат исляма в чуждата среда, в която са имали нещастието да попаднат. През XIV в. същото се случва в огромни мащаби. Отвличането или поробването на хиляди хора засяга не само царството на Иван Александър (1331-1371), но и българските земи под византийска и сръбска власт в Източна Тракия, Беломорието и Македония. Още през 1340 г. корабите на византийския съюзник Умур бей, владетел на Айдън и Смирна (Измир), навлизат в Черно море и изненадващо атакуват селищата по българския бряг чак до Килия в делтата на Дунав. Поетът Енвери възкликва възторжено:
Доведоха всичките пленници в строй,
стотици и хиляди… Нямаха брой!
Азепи нахлуха в гори и селца
да дирят невести, девици, деца,
и всеки жена си избра, някой две,
отведоха всички сред плач, викове…
Разорителните набези са улеснени от византийската гражданска война през 1341-1347 г., в която претендентът за престола Йоан Кантакузин разчита преди всичко на своя съюзник Умур бей. Идващите през морето айдънски орди неведнъж нахлуват в българските предели, отвличайки хиляди пленници. Нека си спомним за юначния Момчил, господаря на българите в Родопите, който се опълчва срещу Кантакузин и Умур, за да загине с меч в ръка на 7 юли 1345 г.
Заел през 1347 г. византийския престол, Йоан Кантакузин продължава да използва турска помощ, вече османска. Ударите срещу сръбския цар Стефан Душан в Южна Македония водят отново до отвличането на хиляди българи. Османците нападат и самата България, „… отвличайки много хора и добитък…“ През 1351 г. в българската столица Търново се стига до първата регистрирана проява на „гражданското общество“, както бихме казали днес – гражданите излизат по улиците, приветствайки замисления българо-византийски съюз и идеята за създаване на силен флот, който да не допуска османски набези на Балканите. Уви, тогавашните владетели, вглъбени в собствените си дребнави интереси и вражди, не намират общ език и планът пропада.
Със завладяването на Цимпе (1352 г.) и особено на стратегическата крепост Галиполи (2 март 1354 г.) османците придобиват територия на Балканите, като не оставят никакви илюзии у своите съседи с грабителските си походи и завоевателни замисли. Както разказва Кантакузин, престолонаследникът Сюлейман, който е начело на започналата инвазия, „… се гневеше на Мизия (Българското царство), нападаше я с голяма войска и опустошаваше цялата страна…“ Причина за този „гняв“ са опитите за военно противодействие от българска страна, в които загиват двама от синовете на цар Иван Александър – Иван Асен и престолонаследникът Михаил Асен.
През 1369-1370 г., когато в османски ръце падат Пловдив и Боруй (Стара Загора), според хрониста Сеадеддин, османците „… опустошили много места и взели в плен много неверници, сдобили се с безбройна плячка, с чудно красиви момчета и момичета, с много злато и сребро…“ След битката при Черномен (26 септември 1371 г.), както разказва авторът на „Българската анонимна хроника“, „… турците взеха множество пленници и ги преведоха през Галиполи…“ Книжовникът Исай Серски допълва картината – „… едни от християните бяха изклани, други – отвлечени в плен…“ През последвалите години „заробените“ са толкова много, че цените по тържищата падат драстично. Отвличането на мирни жители продължава по време на военните кампании срещу Търновското и Видинското царство, Добруджанското деспотство и българските държавици в Македония.
Както стана дума, хиляди отвлечени от родните си места българи попадат в ръцете на търговците на роби и са продавани като „човешка стока“ по пазарищата на Средиземноморието. Известни са имената на десетки българи и българки от Мизия, Тракия и Македония, озовали се във Венеция, Генуа, Крит, Кипър… Разбира се, по-голямата част от пленниците остават в ръцете на завоевателите, като най-често са принудени да приемат исляма. Така се ражда и еничарският корпус – отначало султаните вземат една пета от човешката „плячка“, превръщайки момчетата в „нова войска“ от „нови мюсюлмани“, робски предани на своя господар. После османската държава измисля „кръвния данък“ („девширме“) и през няколко години отнема християнските момчета за попълване на еничарската войска. Да питаме ли коя е тяхната „прародина“?
Съдбата на „заробените“ присъства в книжовните паметници и през следващите столетия. Така е, защото масовите отвличания са факт при потушаването на българските въстания и бунтове през XV-XVIII в., а дори и по време на Априлското въстание… Затова през 1758 г. книжовникът Тодор Врачански е сметнал за необходимо да напише: „Внимавайте вие, които сте робие у турците, чувайте [пазете] свою православную веру, да приимете и мученически венци и да не убоите се… И не слушайте това, що ви учит враг… И ако ти рекат: „Стани турчин, да те простим от робство“, и ти, ако би послушал и станеш турчин, ще избавиш свое тяло от робство, но свою душу предал си у робство вовеки…“
