„В това време турците воюваха, а аз държах вярата на цар Шишман“
Новооткритите документи и осмислянето на османските хроники създават съвсем различна картина
Както читателите на “Труд” знаят, в няколко поредни броя представям антибългарските възгледи на нидерландеца Махиел Кийл и неговите нашенски апологети относно последните години на Второто българско царство и първите векове на турското робство. Естествено един от най-важните въпроси е за падането на държавата под ударите на иноверците в края на XIV в. Според Кийл Българското царство се състояло от тридесетина кацнали на стръмни върхове мизерни крепости, непредставляващи сериозна преграда за завоевателите.
В миналия брой споменах за важната за нашата история летопис “Огледало на света” на ранния османски историк Мехмед Нешри, където подробно е отразено завладяването на българските земи. Турският историк е силно впечатлен и искрено се възхищава от държавата на цар Иван Шишман: “Весела земя била. Овце, мед и масло течели от нея към света. И благата там били по-обилни от другаде. И яките є крепости били повече, отколкото по другите земи.” Не случайно огромната 30-хилядна армия се предвожда от великия везир Али паша и от най-видните османски пълководци – “синът на Тимурташ – Яхши бей, румелийският яябашия Улу бей субаши, известен като Саруджа паша, Кара Мукбил, Пазарлъ Доган, яябашията Инджеджюк Балабан, секбанбашията Мюстеджаб, Папасоглу Шахин, Кутлуджа, Лала Шахин и Паша Йигит”.
Махиел Кийл прибягва към открита лъжа, когато твърди, че всички български крепости се предавали доброволно. От изброените в летописа на Нешри само Венчан и малкият град Провадия (Овеч) оказали съпротива и били обсадени, “опожарени и разрушени, а хората – отведени в робство”. Всички останали “предават ключовете си” и капитулират без бой. Българските крепости въобще не били разрушавани от турците, а това се случило по-късно при похода от 1444 г. на полско-унгарския крал Владислав Варненчик. Но всъщност основни виновници за разрухата на твърдините на Второто царство са… самите българи! Те не опазвали в ново време своите паметници и сами си ги унищожавали. А по време на “Възродителния” процес от 80-те години на XX в. това било използвано от идеолозите му за оправдаване на т. нар. “теория на катастрофата”.
Такава ли е истината за османското нашествие и съдбата на българските градове през погледа на очевидеца, чиито сведения е използвал Мехмед Нешри? Ще приведа няколко примера за действията на турците в българските територии, като започна от заповедта на султан Мурад към великия везир Али паша преди важния поход в 1388 г.: “Руши, пали и граби земята Сосманова (Шишманова – Н. О.)” Озверели от оказаната съпротива, османлиите “разрушили и опустошили крепостта Венчан, а народа є смазали на кюфте и го заробили.” Изпращайки военачалника Пазарлъ Доган срещу твърдината Косово, Али паша му нарежда: “Разруши го, запали го и го плячкосай!”.
Дълги години в представите на хората бе вкоренено, че България е паднала леко под турска власт. Говореше се за липса на съпротива, на решителни сражения, едва ли не за доброволно приемане на чуждото иго.
И все пак малката армия на Иван Шишман се отбранявала упорито. Тя отстъпвала педя по педя родната земя. Нашествениците особено се озлобявали от защитата на отделни големи крепости, спиращи техния победен ход. Заради бунта във Венчан те изклали цялото му население. Тутракан паднал чак при втората обсада, а някои данни говорят, че това станало едва след като били изгорени нивите в околността. Свищов се предал след пълното изчерпване на хранителните припаси, а Варна така и устояла на първата обсада. Особено драматично протекло завладяването на споменатата крепост Косово. Там били заробени всички жени и деца от околността, което най-сетне принудило бранителите да се предадат след тежка обсада.
Мехмед Нешри е настроен отрицателно към християните, но се вижда принуден да предаде гордите думи на управителя на Косово: “Ние не ще се отречем от нашия господар, за да се покорим на турците!” А тези думи почти дословно повтарят благословиите към загиналите във войните, отразени в Палаузовия препис на Бориловия синодик в края на ХIV в. Там се обявява вечна памет “на протокилийника Приязд и воеводата Балдьо, които бяха убити за вярата на своя господар…” И по-нататък: “На Семир, Йончо, Добромир, Иваниш и на всички, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната християнска вяра…” А вече след края на бойните действия севаст Огнян накарал да изсекат на една скала в крепостта Боженишки Урвич край Ботевград надпис, предназначен за бъдещите поколения: “Аз, севаст Огнян, бях при цар Шишман кефалия и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз държах вярата на цар Шишман”.
Извършените при завоеванието разрушения отлично се долавят при направените днес археологически проучвания. По техните данни огромната част от българските крепости прекратяват съществуването си в края на XIV в. Типичен пример е укрепеният град Косово край Търговище, локализиран днес успешно край Търговище на мястото на античния Мисионис. Разкопките показват белезите от жесток погром над крепостта, като следите от унищожението са навсякъде. Преди да падне, крепостта е издържала дълга и тежка обсада, като убитите защитници са били погребвани набързо направо сред сградите. В пожарищата бяха открити и трупове на убити турци, разпознати по носените от тях торбички със сребърни акчета на султан Мурад.
Крепостта Косово се защитавала до последна капка кръв, както личи от описанието на Мехмед Нешри и други османски хронисти. Тя била последно препятствие пред столицата Търновград. През юли 1393 г. престолнината на Иван Шишман пада, но той продължава още две години героичната си съпротива в дунавския град Никопол. Открити наскоро негови писма в библиотеката на Румънската академия на науките показват, че дори тогава той е опитвал да събере останалите си войски. За съжаление Иван Шишман няма шансове пред многобройния враг и на 3 юни 1395 г. е обезглавен пред стените на Никопол по заповед на султан Баязид.
Махиел Кийл презрително нарича българския град от XIII-XIV в. Fluchstadt (“прокълнат град”). Очевидно замъците и укрепените градове на непристъпни върхове са характерни за разпокъсаната и несигурна феодална държава, каквато е България в навечерието на османското завоевание. Големият въпрос е кой не позволи на нашата страна да премине нормално от епохата на средновековните войни и междуособици към благоденствието на Ренесанса. Отговорът е ясен – османското нашествие. Но и в този си вид българските средновековни градове са сред най-развитите средновековни урбанистични селища от XIII-XIV в. в Европа, за което ще разкажа в следващия брой.
