ИЗ СТРАНИЦИТЕ НА „ЕПИЧНАТА АНТФАШИСТКА“ БОРБА… КРАЙ СЕЛО РАВНОГОР.

След разгрома на отряда „Антон Иванов” в началото на март 1944 г. оцелелите около 15 шумкари подлагат на масов терор хората в пазарджишко. Къшлите на равногорци попадат по пътя на разбития отряд. Озверените и прегладнели партизани грабят всичко, нападат пастирските колиби, взимат храната и оскъдните им дрехи, събуват и цървулите от краката им, за да се обуят те, измъчват ги, гаврят се с жените им, използват селяните като през турско – да ги пренасят на гръб през водите на Въча, а накрая всичко завършва с убийства.

При един от бандитските грабежи шумкарите-болшевики нахлуват в къшлата на Шикови. Вътре са двамата братя Васил и Димитър със синовете си Атанас и Стефан, на 15 и 16-години. С насочено оръжие командирът заповядва да съблекат дрехите си и да им ги предадат. Изплашените стопани изпълняват заповедта. След като вземат дрехите и оскъдната им храна, командирът кимва на един от партизаните: – Трепи ги!

– Защо да ги убиваме, бе, Пашка (това е прякорът на Георги Серкеджиев – б.р.), всичко им взехме?! – възразява шумкарят.

Тогава Пашката (родом от с. Храбрино, Пловдивско), без да каже нито дума стреля по мъжете. Жената партизанка (Нанка Серкеджиева) му помага усърдно в убийствата. После решават да се отърват и от момчетата – Стефан и Атанас, които стават свидетели на разстрела на бащите им. Пашката издава нова заповед – да бъдат разстреляни, но Нанка настоява да бъдат заклани с хладно оръжие. Димитър вижда с очите си цялата кървава драма, но успява да избяга през отворената врата. Стрелят по него, но не го улучват. Той се добира до Равногор и съобщава какво става по къшлите.

В Равногор и до днес се пази от роднини палтенцето, с което е бил облечен Стефчо. По него още личат кървавите петна и разрезите с ножа. Били са почти деца, невинни, но и това не ги е спасило от злодеите, изпълняващи заповеди на Москва и болшевиките. За разлика от ястребинчетата и Митко Палаузов, те не стават герои, а имената им потъват десетилетия наред в забрава. Забранено е било дори да се споменава за това злодейство, защото то опровергава и разбива мита за добрите партизани народни синове, защитници на правдата и свободата.

Още по-потресаваща обаче е историята с Тодор и София Томови. От Буквик шумкарите се отправят към местността Форцово. Стигат до къшлата на Петър Казаков, също от Равногор. Обират и него, заколват кравата му, обръщат кошерите в снега, преяждат с мед, някои умират. Останалите прибират питите с меда в раниците си и отново потеглят, като вземат със себе си и Петър Казаков. Пътьом арестуват и Крум Маргаров, равногорец. Продължават към къшлите на местността Лявовето (Тикленицата). На пътя им се изпречва колибата на Тодор и София Томови. Жената е бременна в шестия месец. Зимата тук е по-мека и те прекарват там с овцете си. Бандитите вземат и техните дрехи, навуща, храната и подкарват Тодор за водач. София се разплакала и започнала да моли партизаните да оставят мъжа й. Това вбесило Пашката – Георги Серкеджиев, и заедно с други шумкари започват да се гаврят с бременната. Главорезът Пашката казва: „Ти няма да родиш!”. Почва да мушка Софка с нож, пробождат я 33 пъти, а после злодеят разпаря корема й и изважда кървавия плод от майчината утроба. Садистичните издевателства не свършват до тук – Пашката казва, че щом няма да роди, няма и да кърми и й отрязва гърдите. Всичко се разиграва пред очите на мъжа и, който после е отвлечен и затрит в гората.

През пролетта на размирната 1944 година село Равногор става свидетел на една потресаваща история, за която няма и дума да откриете в партизанските мемоари, които повече от 75 години облъчват с фалшиви и героични истории българите. След партизанските издевателства в Буковик, Пачиново и Тикленицета, войската задържа и довежда на мегдана в Равногор двама шумкари. Вестта се разнася бързо, а равногорските жени, които са пропищяли от зверствата им излизат на площада и с дървета и колове започват да бият с настървение заловените разбойници. Пребиват ги до смърт и даже войниците не могат да спрат саморазправата. Картината е страшна, но зад тая мъст прозира натрупаният с месеци гняв и искането за справедливост. В селото няма непочернена къща от партизаните, разбойническите им акции са почти ежедневие, а районът е пропищял от мародерствата на отряда „Антон Иванов”.