Георги Раковски за преселението на българи в Бесарабия в първите три десетилетия на ХIХ век
Въпросът за българските преселения в Русия вълнува Георги Раковски още от детски години. През 1829 г. в родния си град Котел, осем годишния Съби (рожденото има на Георги Раковски), става свидетел на трагични раздели, как част от жителите на родния му град, тръгват и се преселват в Бесарабия.
Първото преселение на българи в Русия става през 1773 г., когато група селяни от с. Алфатар, Силистренско, се заселват в изоставено селище от сръбски хусарски полк. Това е днешното село Олшанка, близо до гр. Кропивницки. Последното българско преселение е през 1861-1862 г. в полуостров Крим, като голяма част от тези преселници почти веднага се връщат по родните си места, но все пак малка част от тях остава в Русия. Периодът на преселение на българи в Русия от 1773 до 1862 г. е период от 90 години.
В търсене на основните причини за масовото преселение на българи в края на XVIII и първата половина на XIX век, включително през 1861-1862 г., в историческата наука се обособяват две групи изследователи, чиито позиции са противоположни. Първата група са предимно руски (съветски) и някои проруски български историци, за които преселването на българите е резултат от огромното желание на българите да се спасят от жестоката експлоатация, от безправното си положение, от политическия, културния и духовния гнет, от асимилационната политика на Вселенската гръцка патриаршия. А преселилите се в Русия българи започват нов, щастлив, свободен живот. Тези изследователи оправдават действията на руските офицери и дипломати, които стриктно изпълняват волята на руския царизъм целенасочено да се преселват в границите на руската империя хиляди българи. Втората група изследователи са от Георги Раковски до младите български историци от последните 30 години, например Янко Гочев. Те смятат, че преселническото движение е резултат от политиката на руското правителство, започнало още от империатрица Екатерина II през 1773 г. и следващите руски царе да се заселят южно-руските черноморски земи с работоспособно християнско (предимно българско) население. Тази цел се постига благодарение на пропагандата на руските дипломати в българските земи и тяхната непосредствена работа за преселването на българи в Русия. Българските историци освен това посочват, че преселението става по две причини: след завършването на всяка руско-турска война от края на XVIII в. и началото на XIX в. българите, за оказаната помощ на руската армия, от страх на последващите турски репресии и тръгват заедно с руските войски. Това е едната причина, която дебело подчертават руските (и проруските) български историци, като по този начин Русия спасява от сигурна смърт десетки хиляди българи. Но втората причина е също много пъти повторена, е исторически факт. Още Раковски в своята брошура „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“ (1861 г.) дава много примери, че при оттегляне след всяка война руските войски насила отвличат хиляди български семейства, като ограбват и опожаряват техните селища. При преселенията на българи има както доброволност от страх от турски репресии, така и масово руско военно насилие, изразяващо се в отвличане със силата на оръжието на десетки хиляди българи. Сам Раковски дава примери как старци „с кървави сълзи“ в Бесарабия са му разказвали за преживения ужас, как оттеглящите се руски войски ограбват и опожаряват градове като Разград, Русе, Свищов и десетки, десетки села.
Тъй като Георги Раковски ще заложи на бесарабските българи като основно и ударно ядро в подготовката на революционен бунт в гр. Браила през 1842 г., необходимо е да изясним доколко той познава историята на българското преселение в Бесарабия и актуалното тогава състояние на българските колонисти. В своите произведения Раковски разглежда въпроса за преселението на българи през първите три десетилетия на ХIХ век във Влашко, Молдова и в Бесарабия, Русия. Основните причини за тези преселения, принудили стотици хиляди българи да напуснат родните си огнища и да търсят нови места за заселване са тежкия живот в условията на турското иго, кърджалийските безредици, довели до неимоверни страдания на българското население и руско-турските войни, след края на всяка, българите масово напускат земите, където се водят военните действия от страх от турските репресии. Но Георги Раковски за пръв път в българската историческа и публицистична литература посочва и още една основна причина за масовото преселение на българи в пределите на царска Русия. Със силата на оръжието оттеглящите се руски войски след края на войните през 1806-1812 г. и 1829-1830 г. насилствено принуждават значителни части от българското население да ги последва и насилствено заселва в границите на руската империя. За това принудително, а не доброволно преселение, от страх от турски репресии и отношението на Георги Раковски към тези събития ще се разгледа подробно в изложението.
След Руско-турската война от 1828-1829 г. в Молдова, Влашко и Южна Русия (Бесарабия) се преселват около 150 000 българи. Страхът от турското отмъщение, но и активните действия на Русия, водят до това най-голямо масово преселение в българската история. Българите са предпочитани от руската власт колонисти, които трябва да усвоят и облагородят пустеещите степи на Бесарабия и да осигурят територия, която да служи като плацдарм за бъдещите руско-турски войни. Организираната от руската власт голямата преселническа вълна от български бежанци е типична проява на руския империализъм. Русия вмъква в чл. 13 в Одринския мирен договор от 2 (14 нов стил) септември 1829 г., който дава право на руските офицери „законно“ да организират преселението на българите. В една от точките на договора има и текст за пълна амнистия на българите, които са участвали във войната на руска страна, но този текст умишлено се крие от българите. Руските офицери казват на населението, че ако не напуснат родните си места, ще бъдат изклани от турците за отмъщение. Така започва руска агитация за предварително планирано преселение. То се ръководи от руски офицери от щаба на ген. Иван Дибич-Забалкански и военни чиновници. С лъжи и измами, с целенасочена агитация от руски агенти, българите са принудени от руската войска да се преселват против своето желание в пустеещите степи на Бесарабия, нуждаещи се от трудолюбиво население.
Ген. Дибич-Забалкански получава указания от император Николай I да организира преселението и съответни инструкции за движение, пребиваване и разселване на българи в границите на руската империя. Не може да се твърди за някакъв стихиен процес за изселване на българите, породени само от страх от турски репресии. Този страх го има, но и активна движеща сила в преселението е и царска Русия. Тя управлява целенасочено и много добре организирано демографската (преселническа) политика спрямо българите. Прилагат се и принудителни мерки, защото в докладите и инструкциите се казва, че българите са насилствено „въдворявани” в Бесарабия
Обект на тази руска изселническа политика са предимно българите и то главно от Източна Тракия (Одринския вилает), докато няма натиск от страна на Русия спрямо гърците в този регион. Източна Тракия е хинтерландът на столицата Цариград и император Николай I счита, че етническото надмощие на българите в този район е вредно за руските интереси и затова българското население трябва да бъде принудително разредено. Руските офицери и чиновници, изпълнявайки заповедите на императора, при агитацията за преселението срещат все пак и съпротивата на представители на родолюбивата интелигенция и видни българи.
Първите кервани с бежанци тръгват с гайди и хора, но скоро ентусиазмът, плод на руската агитация, бързо замира. Войската съпровожда керваните се изхранва за сметка на българите. Бежанците са разочаровани от природните условия в Бесарабия. Жестоката действителност, скрита умишлено от руските власти, предизвиква частична вълна от преселение обратно към родните краища. Част от българите се установяват във Влашко и Молдова, а други се връщат в българските земи. Мнозинството е заставено насила да остане, за да образува българска диаспора в днешните Молдова и Украйна.
Масовите изселнически движения през първите три десетилетия на ХIХ век водят до чувствителни промени в демографския облик на българските земи. За един кратък исторически период от по-малко от три десетилетия, основно във времето между двете руско-турски войни (1806-1830) и в началото на Кримската война 1853-1854 г., в Русия и княжествата Влашко и Молдова се преселват около четвърт милион българи. Откъсването на живи части от българската народност в момент, когато се формира българската нация и националното съзнание, когато започва организираното църковно-националното и национално-освободителното движения, това се отразява негативно на възрожденския процес, на неговите темпове и интензивност. Нарушаването на демографията на българското население, има последствия за нормалния ритъм на човешкото възпроизводство, оказва за няколко десетилетия затормозяващо въздействие върху икономическото и социалното развитие на поробените българи, тъй като сред изселниците има хиляди земеделци, занаятчии, търговци, духовници.
В „Житие Г .С. Раковского, написано от него самого” той пише: „В тях кърджалийски времена… тия не са имали друга никаква цел, освен грабителства и разорение да чинат почти все равно и на българите и на мирните турци граждани, които са държали султанова страна; но и стократно висше от турците са притеглили бедните незащитени по-малко села български и много опустели български села и се виждат и до сега по хубавите полета тракийски изгорени от кърджалиите или приселивши ся в(ъв) Влашко и Богданско (Молдова), в Бесарабия и отвъд Днестра река в Русия!” Кърджалийските времена, за които пише Раковски, са феодални вътрешни размирици в Османската империя от 1792 до 1804 г., когато многочислени въоръжени банди, наречени кърджалии, грабят, убиват и опожаряват много български селища и в тези десетина години в края на ХVIII и началото на ХIХ век хиляди българи от засегнатите райони търсят спасение на север от река Дунав.
В друго свое произведение – „Замечание первия части Горскаго пътника” Георги Раковски подробно разглежда събитията, свързани с преселението на българи на север от Дунава като следствие на трите руско-турски войни от 1806-1812 г., 1828-1829 г. и 1853-1856 година: „В разни же други по-последни времена многобройна домородства минували и бягали бедни от свое мило отечество! А най-паче в последния години във време рата знамените числа от бежанци във време русийския походи в Турция отхождали са в едно русийския полкове и населвали са тамошни пустини. В лето 1812, 1828 число на преселци българи във Влашко и Богданско и Бесарабия може би да превъзходи вишереченое число в первое облаждение (завладяване) турков Българии! В последний еще Севастополски бой (Кримската война) в лето1854 вси почти окресни села Доростола (Силистра) отидоха и прибягваха пак в едно с руси в Бесарабия; но тии наскоро пак завърнаха в свое отечество. На много места по България и до днес се виждат селища, опустели в тях времена, и остатни и разсипи тъжно сочат де са някога от человеци обитавали! Близо до Разград се вижда цял град, Арбанашко село назваемо, по турски Арнаут кюю, кое руси изгориха в 1812 лето своего похода, унуждени да се върнат назад, и други много села и градове български запалиха в него време казаци и отвлякоха жители!”
Емоционално, като съвременник преживял събитията Георги Раковски пише за най-голямото преселение на българи в Бесарабия през 1829-1830 г. след завършването на поредната руско-турска война и подписването на 2 (14 нов стил) септември 1829 г. на Одринския мир. Малкият осем годишен Съби (Раковски) е пряк свидетел на разигралите се трагични събития за българите от югоизточните земи, в които участници са вуйчо му Георги Мамарчев и баща му Стойко Попович, член на българската делегация, която се среща с ген. Иван Дибич-Забалкански в гр. Анхиало (днес Поморие). В „Замечания первия части Горскаго пътника” Раковски подробно предава преговорите на българската делегация с руския главнокомандващ, така, както е слушал от разказите на своя баща: „И така той ги въздържа (ген. Иван Дибич-Забалкански, немец по произход с рождено име Ханс Карл фон Дибич) близо 40 дни на Анхиало (Поморие), где беше се оттеглил на зимовище. После 40 дни вика ги и им рече: „Бедни българи! Ви трябва да чакате за повтор(но); а кой не ще да седи в Турско, Русия ще ви даде коля и корабли да се приселите в нейна земя. Аз обаче от моя страна ви кажа да стоите на отечеството си; защо догде идете в Русия с дребни дечица и необикновени в море и на тамошний въздух щете измря половина. А и тамо като идете де ще идете у бащини си?” Тия речи чуваше българските пълномощници, заплакаха се и не знаеха що да рекат!
Български пълномощни, ожалени и с наскърбени сърца върнаха се от Анхиало и приказваха народу отговор Дибича Забалканскаго. Народ же, лишен от самото си достойнаго им предводителя в него време капитан Георгия Мамарчова, за кого нито реч възспомена Дибич, впадна в чернозлъчна отчаяност. Много от народа отидоха, съдружени от казашка отделения, и преселиха се във Влашко, Богданско и най-паче (най-вече – бел. Караиванов) в Бесарабия. Остали же страдаеха ежедневно, от разярения турци колими немилостивно. Народное обаче чувство се таеше под тежкая въздихания и горчивия сълзи угнетения”.
За Георги Раковски преселението на българи в дунавските княжества Влашко и Молдова и в Бесарабия, Русия, е една неописуема народна трагедия, но той вижда и добра перспектива за българския народ. Откъсът от „Замечания первия части Горскаго пътника”, който е даден по-долу, не е цитиран и анализиран от българските изследователи на Раковски, но той дава важна мисъл, която е основна в дейността му с българската диаспора в Бесарабия. Като посочва многолюдното присъствие на българи в княжествата Влашко и Молдова, с присъединените към нея през 1856 г. 39 бесарабски български села и гр. Болград, Георги Раковски пише: „Спасително дело би било за България поне от сега да почнат да мислят и да действат за свое народно образование. Тии наши събратя нови преселци, догде още не са изгубили матерния си език във Влашко и Богданско, кое съединено сега с Бесарабия знамените част от българи съдържава. Тии имеяще всякое средство и най-паче свобода за образование и изучения, скоро могат устрои цветуща училища, де да се предава българский език и всяко друго за българи полезно учение и где сходно, в съседни и ближни места лесно щат прихожда от България много млади любители учения и просвещения. Истий начин ся употребили гърци, преди да добият своя независимост, несравнимо по-малочислени от българи суще, и тяхно ново просвещение в странни места се е възродило изпърво и желаемий плод роду се принесло. Дай Боже да и наши българи последуват техний пример на това”.
От тази мисъл на Георги Раковски става ясно, че през 1858 г. той вижда възможност българската диаспора в Бесарабия да създаде училища, в които да се учат и деца от поробените български земи. Още повече, че тогава голяма част от българите, които живеят в Бесарабия са родени в селища на юг от Дунава, добре са запазили родния език, съхранили са обреди, обичаи и традиции. Раковски вижда в бесарабските българи потенциал не само за просветни и културно възраждане на българския народ, но и база за революционно-освободителната му борба. Георги Раковски дава много ясен и актуален тогава пример с гърците, несравнимо по-малочислени от българите, които в чужбина организират свои училища и „ново просвещение”, дало силен тласък на възрожденския процес на гърците и на тяхната освободителна борба.
Идеята на Георги Раковски е ясна: Бесарабия със своите български села и гр. Болград трябва да бъдат основа за развитието на новата българска просвета, за културен и духовен подем, за съхраняване на българското национално съзнание и база за национално-освободителната борба на българския народ. Няколко месеца след като пише тези редове Георги Раковски има възможността дейно да подпомогне бесарабската делегация, която се явява пред държавния глава на Молдова княз Никола Богориди с писмена молба за откриване в гр. Болград на българско средно училище. Раковски с ентусиазъм подкрепя инициативата на бесарабските български колонии, като използва своето приятелство с княз Никола Богориди и ходатайства пред него устно и писмено да издаде указ за откриване на първата българска Болградска гимназия през 1858 г.
