НЕЗАВЪРШЕНАТА ИСТОРИЯ НА КАМЧИК
В годините на «перестройката» (1985–1990) наред с повишения интерес на бесарабските българи към съдбата им в миналото и в настоящето започва активно проучване на българската диаспора както изцяло в бившия Съветски съюз, така на отделни български селища. Тогава чрез началника на районното управление на пощите в Сарата, Павел Поглубко към мен се обърна председателят на колхоза „Дружба“ в българското село Камчик, Иван Боев с предложение да се подготви история на селото. Вече бях съавтор на брошура за историята на село Кортен в Молдова. Веднага посетих селото. С мене дойде колегата, кандидат на историческите науки, Иван Грек. Бяхме обсъдили етапите на подготовка на труда за историята на селото. След това започнах събирането на материали. Две седмици работих в селото. Председателят Иван Боев много ми съдействаше, като ме прие да отседна за времето на пребиваването ми в селото в неговата къща. Успях да се срещна с някои от по-възрастните жители, които имаха интерес към миналото на селото. Много интересна информация получих за периода между двете световни войни (1918–1941). След това започнах да издирвам материали в съществуващата литература, както и в Националния архив на Молдова, който е основен извор за съдбата на бесарабските българи до Втората световна война.
Първото, което успях да направя, беше да извадя списъците на така наречените Ревизски сказки, т.е. материалите от преброяването на населените места, на село Камчик за 1835, 1850 и 1859 г. Именно в това време Националният архив започна да предоставя тези материали. Трудно беше да се направи копие. Наложи се да се преписва, а после да се пренесе на пишеща машина. Тези списъци разкриват много аспекти от историята на селото. Откриха се доста материали за административното, икономическото, културното развитие на селото. Много ми беше интересно да се запозная с жизнения път на Димитър Мететелов, който е допринесъл много за развитието на българската военна правна система. При това изненадващ беше за мен фактът, че този генерал е имал голям интерес към литература и култура. Той е автор на книга за руския писател Лев Толстой. За тази негова дейност съм писал материал за вестник „Славянска газета“ (Кишинев). С някои от откритите материали запознах депутата на парламента на Молдова Васил Златов. Той и съпругата му Донка са родом от Камчик и двамата чрез тези материали узнаха своето родословие. Донка беше и в състава на група на Научното дружество на българистите в Република Молдова.
Във връзка със 160-годишнината на селото през 1991 г. подготвих статия за вестник «Роден край», която е публикувана в сайта на Дружеството. Издирените материали също бяха използвани за обширна юбилейна статия в районния вестник на Сарата «Советская новь» по време на празника по случай 160-годишнината от образуването на селото. Не знам по каква причина, но не присъствах на това събитие. По-късно имах само една среща с представител на селото, на когото представих някои от откритите документи, главно – Ревизски сказки. После връзките с Камчик бяха прекъснати по различни причини.
От една страна, председателят на колхоза Боев се пенсионира, а от друга – именно през 1991–1992 година имах проблеми, свързани с работата в Академията на науките в Молдова, трудни транспортни връзки и т.н. Много съжалявам за това и смятам, че селото заслужава голямо внимание от страна на изследователите и краеведите. Успокоявам се и се радвам, че все пак през 2003 година беше подготвен труд за Камчик (Заря), в който авторите (Фьодор Георгиев, Вера и Илия Златови) посочват, че са ползвали и представените от мен материали.
Във връзка със 190-годишнината на Камчик тази година на сайта на Научното дружество на българистите в Република Молдова представяме посочения материал за селото, публикуван във вестник «Роден край» (Одеса).
КАМЧИЯ, КАМЧИК, ЗАРЯ
160 години от основанието на село Заря, Саратски район
Интересна и показателна е историята на това българско село, но за съжаление, тя още не е написана. Сега се събират материали, записват се спомени, подготвя се краеведчески музей, с изследователска дейност се занимават и учениците. Затова тук представяме предварителен материал по историята на селото, който ще бъде допълнен и разширен по-нататък.
Наред с общите черти, историята на Камчик има много особености, които се проявяват в създаването на селото. Ако другите български села, връстници на Камчик, практически са основани от едно отдвъддунавско село, то тук работата е по-друга. Камчик е основано от жители на няколко села, разположени на брега на българската река Камчия (по турски Камчик). Макар и да има версия че в България е съществувало село Камчик, все пак първата версия има много повече доказателства. По време на руско-турската война от 1828–1829 година, българите около река Камчия са помагали на руските войски с фураж, продоволствие, както и с доброволчески български отряди. След оттеглянето на руските войски през есента на 1829 година, спасявайки се от разправата на турските власти, десетки хиляди българи са напуснали своите села и тръгнали за Русия. Сред тях били и бъдищете основатели на Камчик. Те са дошли в Бесарабия, когато вече земята е била раздадена на дошлите по-рано тук българи. Но така или иначе, в тези години, след края на войната, били създадени 26 български села. Руските власти уговарят хората да се заселят в държавните земи в Акерманския уезд. Тези земи били освободени от заминалите ногайски татари през 1809 година. Трудно е било тогава да се съгласят преселниците на това предложение, тъй като в района нямало вода, включително и за пиене. Но вопреки това, преселниците се съгласили и останали на тази земя, около река Сарата, на мястото на бивше нагайско село. По късно се намерила и немного вода.
Преселниците от България са дошли тук късно през есента и едва успели да се справят с изграждането на временни жилища до започването на студовете. Руските власти са им помогнали с фураж и продоволствия, независимо от това че хората са носили със себе си и зърно, животни, оръдия на труда. През пролетта на 1831 година започнало и основното изграждане на селото. За разлика от другите села, тук домовете са строели много по-добре, улиците били прави и дълги, което и днес можем да видим ясно. Днешното село е изградено с особено масивни къщи, простор има и в домовете и в дворовете. А планировката на улиците е безупречна. В чест на своите родни места, селото нарекли Камчик. Това име било утвърдено и от руския цар през 1832 година. А съвременникът на тези събития, известният позновач на икономията и историята на този край А. Скалковский пише, че селото било наименовано така в чест на победата на руската войска над турците при река Камчия в България.
Трудно е да се каже точно колко са били семействата по време на заселването. Данните от преброяването през 1835 година те са записани 64 на брой, а жителете – 300 души, от които 149 мъже и 161 жени. От тези триста жители, 174 са били на възраст до 20 години, а около 50 са били до петгодишна възраст, което означава че се родили вече на новите земи. Не повече от 30 души са били на възраст 50 и повече години, а най-възсрастният бил на 83 години. Поразително е многоцветието на женските и мъжките имена – Цона, Добра, Иордана, Стояна, Нейка, Куна, Гана, Неделя, Руса, Яна, Кера и други; Желю, Тодор, Яни, Влайо, Аргир, Господин, Танчо, Райко, Стоян, Минчо, Владо, Бойо, Слав, Златю и други.
На преселниците са предоставени и някои важни облегчения – били освободени от някои данъци, военна поминност, имали право да приминават от едно съсловие в друго. Важно е било и това, че на всяко семейство е определен участък земя, която била 30 десетини. В сравнение с други села на Бесарабия, тук земята била достатъчна, имало и излишек, който се купувал от богати търгавци на ниски цени. Това било благоприятно за развитието на селото и то бързо нарасвало. През 1848 година жителите му били вече 464, а в 1871–1119 и в началото на нашия век /ХХ век/ – 3117 души.
Жителите на селото, в преобладаващата си част, са били земледелци. Произвеждали са зерно, развивали животновъдството. Отначало са ползвали донесените от България оръдия на произвадството, имали са достатъчно едър рогат добитък и много овце. За селскостопанската работа масово са използвали воловете и конете. С течение на времето те са заимствовали немалко оръдия на труда от своите съседи – немците.
Жителите на Камчик сами са задоволявали своите битови и стопански нужди. Тъчели са си сукно, както и други платове, обработвали са кожите от животните. Сами са си мелели брашното, за което имали и вятърни мелници, като в края на миналия век /ХХ/ техният брой достигнал 16.
През 1842 година в селото било открито еднокласно училище с около 30 ученика. По късно, през 1864 година, в училището се обучавали 62 момчета и 12 момичета. Един от първите учители е бил В. Ломатчитский от Бендери. Отначало църквата в селото била дървена, а през 1871 година била построена нова – «Света Троица».
Напуснали родината си, жителите на село Камчик били принудени дълго време да нямат връзки с нея. Само отделни хора, който са ходели на поклонение в светия Атон (Гърция) са пресичали територията на България. Но въпреки това те живо са се интересували от българското национално-освободително движение. Те са пред първите, които са помогнали материално на жертвите от Априлското въстание праез 1876 година, помагали са и на ранените воини от руската армия по време руско-турската, освободителната за България, война през 1877–1878 година. Известно е, че жителят на селото Златев е участвувал в тази война. Но повече сведения има за друг жител на селото – Димитър Мететелов. Той е роден в Камчик през 1859 година. След селското училище, се учил в Комратското централно училище. След кратко учение в Николаевското реално училище, той завършва първи курс на Петербургското военно училище и се отправил за фронта. За участие в руско-турската война от 1877–1878 година бил награден, а след войната завършал Петербургската военно-юридическа академия. И именно тогава за младата българска държава били нужни кадри, поради което праез 1881 година заминава за България и остава там до края на живота си – 1932 година. Там той достигнал до звание генерал-майор на дължност главен военен прокурор.
Големи бедствия и страдания на жителите на селото са донесли годините на Първата световна война. Повече от 400 от най-активните хора на селото са били мобилизирани на руско-германския фронт, много от които са загинали. Както показват архивните материали и по спомените на възрастните хора, предимно «фронтоваците са подържали» Февруарската буржуазно-демократическата революция, а след това и победата на Октомври. В 1917 година в селото бил избран съвет на селските депутати. Но съвсем скоро, през февруари – март следващата година този край е бил окупиран от кралска Румъния. Както навсякъде, окупаторите са причинили много беди на жителите на Камчак.
От началото на Великата Отечествена война селените от Камчик са взели участие в изграждането на отбранителните съоръжения, превозвали са товари за фронта. Макар и да не служили в армията, българите са взели активно участие в борбата с фашизма. Широко е известен подвигът на местните селянки Д.К. Георгиева и Е.И. Колева, които повече от три месеца са укривали трима съветски войници, събирали са необходима информация за фронта. В края на април 1944 година тези жени са били предадени на румънската полиции, където те са държали достойно и не са предали никого. На 22 август 1944 година селото било освобождено и от всеки двор по един или двама души са били мобилизирани на трудовия фронт, за възстановяване на икономиката на страната.
През 1946-1948 година селото приживява трудните години на глада и колективизацията. В август 1946 година са били организирани три колхоза, а през 1956 година те се обединяват в едно стопанство – «Заря», на името на селото, което получава през 1949 година. Следва обединение с колхоза в Михайловка и след малко от ново отделяне, като името на колхоза остава «Дружба». Днес широко се обсъжда въпросът а бъдещето на стопанството – едно от най-големите в района и областта. Има гласове и за приватизация. Но в селото смятат, че не бива да се отрича приносът на колхоза. Той е дал много на хората и не бива в никакъв случай да се подценява ролята му за растежа на културата на земеделието, на благосъстоянието на хората. Благодарение на постигнатото от колхоза днес селото се приближава до града по отношение на условията за живот. Колхоз «Дружба» се развива стабилно и е на челните места по добив на селскостопанска продукция.
Днес Заря наброява повече от 6500 жители и за разлика от другите села, тук хората са предани на родното място и остават в него. Затова тук има много младежи и много нови къщи се строят.
Макар че селото се намира в район където българите са много по-малко, но тук българските нрави и обичаи, традиции и празвници грижливо са съхранени и се предават от поколение на поколение. Запазвайки българското самосъзнание, българският бит и култура, жителите на селото се чувствуват равноправни в многонационалното население на областта, уважават достоинствата на другите националности и живеят с тях в братско разбирателство и сътрудничество.
Николай ЧЕРВЕНКОВ,
кандидат на историческите науки
(Публикувано: Роден край, 1991, бр. 20, 17 май)