Самите политически лагеристи са наясно, че част от ,,хулиганите“ са въдворени по политически причини. Йосиф Петров разказва: ,,След година докараха още 1800 души – така наречената хулиганска акция. Вижте само какви хулигани – свещеници, архитекти, юристи и какви ли още не, все образовани хора, все неудобни за властта.
[…]
Предложените от III управление за задържане в Хулиганската акция най често са хора на изкуството, бивши анархисти, бивши членове на ВМРО и лица, които имат връзки с граждани на капиталистически страни.
[…]
Първата хулиганска група пристига в лагера на 4 февруари 1958 г., а следващите – по лагерни спомени – на 6, 8 и 15 февруари. Те са превозвани с конски вагони до гара Белене, конвой от въоръжени милиционери и вътрешни войски ги отвежда на брега, понтони с влекач ги откарват на острова. Там ги посреща началникът на охраната, останал в спомените на лагеристите като Червения капитан […]. Строявани са в редици по 10 души, охранявани от въоръжени милиционери с кучета и заобиколени от милиционери с тояги с дължина 2 м и диаметър 5 см. Червения капитан нарежда всички да завържат добре обувките си, защото им предстои дълъг път, но преди да са успели да го направят, са подкарвани към вътрешността на острова с псувни и град от удари. […] Отпред вървят двама офицери и с тояги бият през главите и гърдите, отзад препуска на кон Червения капитан. С бой ги натикват в насажденията с млади тополки и ги бият, защото газят дръвчетата. Разрешават им да пият вода и ги бият, защото пият. Разрешават им да отидат по малка нужда и отново ги бият. Паникьосаната тълпа се върти в кръг, затъва в блатата, стъпва върху падналите, губи багажа, дрехите и обувките си. При пристигането на II обект началникът на обекта Гогов ги пита с ехидна загриженост къде са се изкаляли така.
Георги Минк, по това време 17-годишен, си спомня: ,,Същинският ад започва от стъпването ни на остров Белене. Някои разправяха, че са били 15 км, не знам колко път беше, но ще го помня цял живот. В редици по 10 човека бяхме псувани, ругани и бити със сопи (дръжки от кирки и белове) през целия този път. Помня само, че падахме и ставахме под ударите, мокрехме лицата си в локвите и пак се изправяхме, за да паднем отново. […] Бяхме много, много. Всякакви. Най-малкият, Муто, беше 13-14-годишен. А имаше и много старци. И сакати и еднокраки с патерици – ветерани от Отечествената война. Срещу нас на разстояние, за да се познаем, но не и да говорим, бяха наредени голите жени. […] Не много встрани от нас имаше граничари с кучета. Не знам като какви сме им били представени, но момчетата плачеха и си въртяха главите да не гледат нашите мъки.“
Из „Концлагерът БЕЛЕНЕ 1949-1987“, Борислав Скочев, 2017
