Достоен наследник и продължител на делото на кан Аспарух се явява неговият син, кан Тервел /700 – 718/. При неговото управление се сменят седем ромейски императора, като на двама от тях заговорниците отрязват носовете, един ослепяват, а един – убиват. Кан Тервел умело използва жестоките династични борби за власт във Византия, за да укрепи българската държава.
През 705 година той помага с 15 хилядна войска на сваления и заточен на Кримския полуостров, в град Херсон император Юстиниан II Ринотмет /Носоотрязаният/ да си възвърне престола в Константинопол . Заради тази помощ ханът със свитата си е приет от Юстиниан II в тържествената зала на Свещения дворец в Константинопол и удостоен с високата титла – „кесар”, която е втора по значение след императорската. Освен това византийският император подарява на Тервел богатата и плодородна област Загора. Това е първата териториална придобивка на българите, южно от Стара планина.
Малко по-късно императорът пристига със свитата си в лагера на хан Тервел и двамата владетели, застанали на дървен подиум, застлан със скъпи килими, приемат парада на своите войски. След това василевсът кара кан Тервел да очертае с бича си голям кръг и да сложи в средата му своя щит, а с бойното си копие да начертае квадрат и да го забие в средата му. По знак на василевса византийците изсипват върху тях злато и скъпоценности, докато ги покриват изцяло. Има и договорка кан Тервел да се ожени за малолетната дъщеря на Юстиниан II, Анастасия, която впоследствие не се осъществява.
След като утвърдил своята власт, Юстиниан II бързо забравя за помощта на българите и решава да си върне обратно подаръците, като си присвои отново областта Загоре. През 708 година византийските конни отряди достигат крепостта Анхиало/Поморие/ и се разполагат на стан в полята около нея, като не подозират, че българската армия ги очаква скрита в планинските вериги в района. Сигурен в успеха си, императорът не взема мерки за защитата на лагера. Докато нападателите събират храна, българите, по разказа на Теофан Изповедник, „видели от планините глупавите разпоредби на ромеите“ и „неочаквано се нахвърлили като зверове и унищожили ромейското стадо, като взели много пленници, коне и оръжие освен убитите“. Императорът и малцина от хората му успяват да се доберат до крепостта и да затворят в нея. Българите „дебнели останалия в Анхиало Юстиниан II три дни“. Той успява да избяга тайно през нощта на третия ден с корабите и отплавал към Константинопол, където се завръща „със срам“. В резултат от битката България утвърждава позициите си в новите територии южно от Стара планина.
При поредния заговор през 711 г. в Константинопол, императорът Юстиниан II е свален от власт Той отново поисква помощ от българския владетел, за да си върне загубения трон. Тервел решава великодушно да му помогне и този път, като изпраща трихиляден отряд. При избухналите междуособици обаче императорът е убит. Това дало повод на кан Тервел да започне ежегодно да нахлува със своята войска в империята.
През 716 г. походът му достига до Константинопол. Това принудило новият ромейски император Теодосий III да сключи мирен договор с кан Тервел, съгласно който Византия признава българските граници и се задължава да дари българския владетел със скъпи червени кожи – символ на царска власт и величие. Освен това, Византия и България се договарят да си разменят бегълците, укриващи се на тяхна територия, които кроели заговори, целящи убийството на владетелите. В договора е урегулирана и търговията между двете държави, като е записано, че ще се внасят само стоки, снабдени с държавен печат. Ако стоките нямат такъв, ще подлежат на конфискация на границата. Това се смята за първият случай в историята на Европа на подписан договор, който съдържа клауза, уреждаща икономически проблем между две съседни държави.
Най-големият успех на кан Тервел е победата над армията на могъщия Арабски халифат. Той е основан през 632 г. За по-малко от 100 години държавата се разраства и се превръща в могъща империя, много по-голяма по размери от Римската империя. Халифатът води успешни войни срещу Византия и Персия и разширява своите владения. Освен Арабия в пределите му влизат още Сирия, Месопотамия, Вавилония, Персия, Египет, земите на днешна Либия, остров Кипър, Картаген, Туркестан, Бухара и Самарканд. В Индия арабската експанзия достига до провинция Пенджаб, а в Северна Африка достига до Алжир. През този период е окупирана Мала Азия, а от 674 до 678 г. е обсаден Константинопол. След потушаване на размириците, обхванали Халифата, арабите продължават своята агресивна политика, спрямо съседните държави и нахлуват в Афганистан, Армения и Кавказ. Те покоряват Западна Африка, до Атлантическия океан, а в Европа завоюват Испания и Южна Франция.
През есента на 717 г. огромна арабска армия начело с пълководеца Маслама, брат на халифа Сюлейман, се отправя по суша и море към Цариград. Тя наброява 2500 кораби и 200 000 пешаци и конници.
При вида на несметните арабски пълчища, обсадили Константинопол, императорът Лъв III Исавър изпраща посланици при българския кан Тервел, за да поиска помощ. Канът преценява, че трябва да помогне на Византия, тъй като при евентуална арабска победа, ще бъде заплашена и българската държава. Той изпраща войска на помощ на ромеите. Българите се явяват в тила на противника. В началото на военните действия те разгромяват четирихиляден арабски отряд, предвождан лично от Маслама, който след поражението успява да избяга.
Опасността от българските нападения за арабите е толкова голяма, че те обграждат лагера си с два окопа – единият срещу Константинопол, а другият срещу българите. Арабският пълководец сваля от обсадните войски 20 000 воини, които разполага срещу българите, за да опази тила на своята армия от непрестанните български атаки. Те обаче са разгромени от българите.
Въпреки дадените жертви, арабите продължават обсадата, но опитите им да превземат ромейската столица са неуспешни . По този повод Михаил Сирийски пише : „Арабите били нападани по суша и от жителите на града и от българите, а в морето – от ромейските кораби. Българите нападали арабите и ги посичали. Тези последните се бояли повече от българите, отколкото от ромеите. Отвън арабите били притеснени от по-голяма беда, отколкото ромеите отвътре. Дошла зимата, а арабите се бояли да се оттеглят. Първо от техния цар, второ от морето и трето от българите. Вихърът на смъртта ги грабнал.“
Блокирани от българите по суша, арабите прекарват изключително тежка зима, като множество от тях умират от болести и глад.
През пролетта на 718 година кан Тервел нанася на арабите нов поражение Българите избиват над 20000 от тях, а според западния хронист Алберик – жертвите са 32000 души.
Поради тази причина на 15 август 718 г. арабите се оттеглят от стените на Константинопол. На връщане морска буря унищожава голяма част от флотата им. Само 5 кораба достигат до родината им. Така завършва грандиозната битка за Константинопол. Арабите претърпяват пълно поражение и нашествието им е спряно. Страхът от българите е описан най-добре от арабския хронист Ал Масуди. Той пише: „Българите са огромен, могъщ и войнствен народ. Един български конник може да излезе на глава на 100 или 200 конници.”
Спирането на арабското нашествие към вътрешността на континента печели на кан Тервел прозвището „Спасител на Европа” и издига престижа на българската държава в международните отношения. През 1648 г. италианският писател Франческо Брачолини пише поема от 600 страници за “Тервел – царят на българите”, спасил Европа, а Паисий твърди, че Тервел се явява първият български светец .
Испанския автор Мехия в свой исторически труд през 1545 г. изтъква голямата историческа заслуга на българския народ за спасението на Европа от арабската инвазия. Френският византолог Шарл Дил пише, че поражението на арабите било за исляма велико бедствие и имало несравнимо по-голяма важност, отколкото победата на предводителя на франките Карл Мартел в битката при Поатие през октомври 732 г., която спира тяхното нашествие в Западна Европа.
България, освен важна политическа роля на бариера пред нахлуванията на варварски племена в стария континент, започва да играе и отговорна културна мисия на мост, по който в Европа се върнала античната култура, унищожена при Великото преселение на народите през 4 и 5 век
