„Една вечер той се появи на вратата ми – мокър, кльощав, пребит, уплашен до смърт, бял, без опашка и кривоглед котарак. Пуснах го вътре и го нахраних. И той остана. Научи се да ми се доверява. Но един ден един приятел, когато ми дойде на гости го прегази в двора. Веднага занесох при ветеринаря това, което беше останало от него. Ветеринарят каза: „Шансовете са малки, ето ви тези таблетки, които трябва да му давате, гръбнакът му е счупен, но той е бил чупен и преди, и незнайно как е зараснал. Погледнете снимките, по него са стреляли, има останали сачми в тялото, някой му е отрязал опашката… Ако оживее, никога няма да може да ходи.“ Прибрах котарака вкъщи. Беше едно много горещо лято. Сложих го на пода в банята. Дадох му вода и храна с таблетка в нея, но той не докосна нито храната, нито водата. Тогава намокрих с пръст устните му и започнах да му говоря. Не се отделях от него и му говорех непрекъснато, галех го нежно, а той в отговор ме гледаше със светлосините си кривогледи очи. Минаха дни. И изведнъж той помръдна от мястото си. Пропълзя с предните си лапи (задните му отказваха). Добра се до леглото си и се изтегна на него. В ушите си чух фанфари, които известяваха тук, в тази баня, а и на целия град, за една възможна победа. Беше ми мъчно за котарака – аз също бях наранен от живота, не толкова много, колкото той е бил наранен, но все пак немалко. Една сутрин той се изправи и на четирите си лапи, веднага падна и ме погледна въпросително. Казах му: „Можеш“. Той се опита отново и отново, ставайки и падайки няколко пъти, и накрая, можа да направи няколко крачки. Залиташе като пиян, задните му крачета не искаха да се движат, но той падаше, почиваше си малко и отново се надигаше. Останалото го знаете: сега той е добре. Пак си е кривоглед и вече почти без зъби, но котешката му ловкост се върна, а и особения му поглед, който притежаваше, не се изгуби. Когато давам интервю, обикновено ме питат за живота, за книгите ми, а аз се навеждам, вдигам моя кривоглед, безопашат, прострелян и прегазен котарак и казвам: „Ето, погледнете“. Но те не разбират и питат отново: „Казвате, че сте повлиян от прозата на някого?“, „Не!“ -казвам аз и показвам котарака – „На мен ми влияе това, което се случва около нас! Например това! Или това! Или това!“ Разтърсвам котарака и го вдигам високо, почти да тавана, но той е спокоен, той ме разбира… И с това интервюто приключва. Но понякога аз се чувствам горд, когато виждам снимки в списанията: ето това съм аз, а това е моята котка, на снимка, на която сме двамата заедно. Котаракът знае, че това са глупости, но все пак от това ни става по-леко и на двамата.“
Чарлз Буковски
„Историята на един упорит кучи син“
