Георги Раковски и нашите български сънародници гагаузите НИКОЛА КАРАИВАНОВ

Георги Раковски и нашите български сънародници гагаузите

„В пътешествие си из Бесарабия имахме случай да познайме отблизо гагаузи, кои се намират тамо в множество и в особни села преселени в разни времена от България” – пише през октомври 1860 г. Георги Раковски в издавания от него в. „Дунавски лебед”, бр. 4 от 6 октомври 1860 г. От краткият пасаж, а също и от други свидетелства, е ясно, че Раковски е добре запознат от преки контакти и наблюдения с българите-гагаузи.

Йов Титоров, виден бесарабски българин и автор на книгата „Българите в Бесарабия” 1903 г. изрично пише: „Самите гагаузи в Бесарабия се считат българи. При това не бива да се забравя, че самите гагаузи са изселници от българското отечество… И най-после не можем да не потвърдим и ние, че много от народните обичаи у тези гагаузи са български”.

Турският език е наложен на част от българското население в Североизточна България, когато жестоко притиснатото население постепенно приема езика на поробителите, но отстоява с цената на всичко християнската православна религия. Фанатичната привързаност на българите-гагаузи към православието е психологически рефлекс при отстъпването на езика, но се „втвърдяват” при запазването на вярата

Дългогодишният деец по устройването на българите в Бесарабия през ХIХ век Иван Стефанов Иванов – Калянджи пише за гагаузите: „По какъв начин турският език е изместил родния език у тези българи и кой език трябва да се смята за роден у тази немалобройна общност, трудно е още да се обясни. Поне тези, така наречени българи-гагаузи, смятат за природен свой език българския. И обясняват, че същите онези обстоятелства, които са ги принудили да се изселят из България, сиреч преследванията на турците са били причината да усвоят турския език, който с течение на времето се предава от поколение на поколение и по този начин е станал общоупотребителен, като е изместил природния техен български език”.

Големият български учен проф. Стефан Младенов също изследва въпроса за българите гагаузи: „Този факт, че сами гагаузите се наричат българи не бива да се оставя без внимание при решаване на въпроса за народността на гагаузите” Повечето учени изтъкват, че това насилствено заставяне на част от българите да приемат за говорим турския език става в по-късните векове на турското иго. Иван Калянджи пише: „Тъй наречените гагаузи са чисти българи, изгубили природния си език в по-късно време… Че турският език е усвоен от тези българи в по-късно време, се вижда и от това, че те говорят съвършено на съвременния турски език… гагаузите признават себе си за чисти българи и помнят, че техните деди и бащи са говорили на български”.

Етнографът Васил Маринов подробно изследва насилствената турцизация и приемането на турския език от значителни маси българско население в Североизточна България и Добруджа. Мнението на Маринов, че потурчването, „погагаузчването” на българите не е станало еднократно и в точно определено време, а това е един продължителен процес. Той дава пример, че в началото на ХIХ век половината от населението на с. Гяур Суютчук (днес с. Българево, Балчишко) са българи от Котленско и Ямболско, които не знаели нито дума турски език, но децата и внуците им станали известни вече като „гагаузи”, защото са задължени като ратаи (работници) в турските чифлици да говорят само турски език. Васил Маринов цитира Мустаклиев, селянин от с. Българево който казва: „Как няма да говорим турски, като е забранено да говорим български. Забраняваха ни агите (турските господари), а такива ги имаше навсякъде”.

Васил Маринов посочва много свидетелства от миналото, че българи, попаднали в гагаузка езикова среда, по силата на обстоятелствата са принуждавани като членове на семействата или като съседи на гагаузи също да общуват на турски език. Това е ставало даже с преселници от Балкана – Еленско, Котленско, Сливенско и други краища, когато те са попадали да живеят в гагаузки селища. Съжителството между българи и българи-гагаузи винаги се оказва, че асимилационния процес лесно протича към усвояването на гагаузкия език, а не обратно – българите-гагаузи да забравят своя език и в следващите поколения да говорят само български език.

Какво е становището на Георги Раковски за нашите сънародници гагаузите. Както по негово време (50-те и 60-те години на ХIХ век), така и днес те живеят основно в две географски области: Добруджа (в България) и Бесарабия (Молдова и Украйна). Както споменахме, той има преки контакти с гагаузите в Бесарабия, докато за техните проблеми в Североизточна България той научава от своите кореспонденти. В Добруджа гръцкото фенерско духовенство се опитва да привлече гагаузите на своя страна, като ги представя за гръцки етнос, прави опити да ги асимилира и противопостави на своите български сънародници. До бесарабските български села гръцката пропаганда не успява да достигне. Като се опира на своите преки връзки и наблюдения с българите-гагаузи в Бесарабия, Георги Раковски категорично отхвърля тезата на гръцкото духовенство, че гагаузите са гърци. Фанариотите използват като аргумент, че нашите тюркоговорящи сънародници са ревностни в православната вяра, а също и обстоятелството, че отделни гагаузи, получили образование в гръцки училища обявяват себе си и своите сънародници за гърци.

Да разгледаме отношението на Георги Раковски най-напред към гагаузи, които живеят в поробените български земи, в Добруджа. В архива на Раковски се пази писмо на варненските общинари, което се отнася за гагаузите: „Една от тия далечни нам народности, а единствената пречка и враждебни за на българското просвещение, смятаща ся за гърци в сегашната даже славна епоха на българщината, силно се въоръжава против всеко общеполезно предприятие на нашите тук живеящи българи, без да мислят тия безмозъчни и глупави мниморомеи, че ся потомци на нашите предковци. Тия по многу ся смешни, когато даже не проумяват язика, на когото стават свободни илити (доброволни илоти, в смисъл роби – бел. Караиванов), като жените, децата им, даже и същите мъже говорят чисто турския язик, на когото преди 20 години ся си отправяли и богослужението си. Тях ги наричат нашите българи право гагаузи, но те сега са ромео-гагаузи” (гърци-гагаузи – бел. Караиванов). [Архив Раковски, 1966, с. 35] Освен във Варна, отделни представители на гагаузите активно подкрепят и гръцкия фанариотски владика Дионисий в Силистра.

Второто писмо от 20 септември 1857 г. е на видния възрожденски педагог Райчо Блъсков (1819-1884), който тогава е учител в с. Калипетрово, Силистренско: „Силистренските българи не ся приемат в църква, че ся поискали да ся чете и български! И съгласиле ся да си съзидат особна църква, а вехтата да остане на петимата власи и трима гагаузи да ся молят на Бога на техний язик; че тук не било обичай да ся чете български… българете са готови да пострадат за правда какво да е, но пак не щът ся остави, догде не ся избавят от техний неприятел. Всичка силистренска епархия и край дунавска страна до Тулча, плаче с глас от тоя изедник! Освен 2–3-ма гърци-гагаузи подкупници и съзаклетници владишки, които ся събрали лъжовни подписи и печяти и ся писали до патриаршията, че Диеонисий е добър пастир, но някои българи ся повдигале да гонят гръцки язик от църква и да го наместят с техний…” [Архив Раковски, 1957, с. 241]

В тези две писма се поставя въпроса за активното участие на малка група гагаузи във Варна и Силистра в разразилата се църковно национална борба на страната на гръцкото фанариотско духовенство. Георги Раковски разисква този проблем три години по-късно на страниците на в. „Дунавски лебед”: „А в Дръстър (Силистра) отде гърци? Тамо, както е знайно, обитават и няколко си гагаузи, зовими, кои не са гърци, но чисти българи, говорещи турски език… Но нахождат се много из между им, най-паче образовавших се между гъркам, кои се казват ромеи – римляни, име кое са гърци присвоили. А то е остало и тях от онова време от един век и половина, кога гръколудие бе наводнило и удавило цяла България…” [Дунавски лебед, бр. 4 от 06.10.1860]

Георги Раковски ясно и категорично застава на позицията, че гагаузите са чисти българи. Това свое становище той базира на преки и многобройни контакти и наблюдения, които има с българите-гагаузи: „В пътешествие си в Бесарабия имахме случай да познайме отблизо гагаузи, кои се нахождат тамо множество и в особни села, преселени в разни времена от България. Тии гагаузи говорят турски език, смесен с много български речи. Домашните им обреди, обичаи, празници и тържества са същи с наши старобългарски. Много пъти ни се случи да се намерим на седенки и сватби им и с голямо си удивление ги слушахме да пеят български стари песни, без да знаят да говорят български! Тия нямат никакво си ясно предание откога и как са изгубили матерни си език, но че са били българи, това се е съхранило между им. А кога им се отправи въпрос: какъв народ сте? – тии бедни не знаят нищо решително да кажат, но отговарят с малко стеснение „ние сме гагаузи”, без да знаят що значи това име и откога им се е дало”. [Дунавски лебед, бр. 4 от 06.10.1860]

На страниците на в. „Дунавски лебед през юни 1861 г. Георги Раковски помества една дописка от гр. Варна, подписана с инициалите С. С. Т. В тази дописка също се разисква въпроса за гагаузите: „Гърците не са сички потомци на природни гърци, ами повечето погърчени гагаузи и българи, следователно синове на наши прадеди, населявше тия страни.

Гагаузите, ни турци, ни гърци, нито някакви други, ами едни (по-старите) са сирачета на падналите наши българи в тези страни, на бойното поле, за чест, слава и защита на тогавашна тяхна държава; другите (по-младите) са синове на преселци българи из други градове на България, а оженени за тукашни българки, кои нито едно слово българско знаят. За това, че са навярно чисти българи, нека ви служи за свидетелство любовта им към българския език. В продължение на шест месяци, откакто се е отворило във Варна българско училище, има да са дошли до 50 момчета-гагаузчета, а около 30 момчета българи, а както едните, тъй и другите нито словце по български не знаят.

Действително, че ся намират много, даже и повечето гагаузи и гърци да ся противят на това и да казват, че са елини, но това не е за чудо; защото хиляди примери имахме, па и до сега имаме, пред очите си за такива стари, заразени хора и то где? В Търново и Сливен – самий център на България, и где още отдавна народа ся е пробудил, а тука сега захваща.

На, как ми приказва един от чистите гагаузи за себе си: „Ние сме слушали от наши стари люде да ни приказват, че сме били българи; а причината по която говориме по турски и слушаме по гръцки е тази: че когато турците покорили българите и завладели България, зели да правят много зулум по тези страни, т.е. били, грабили и дори убивали сякиго друговерца, а особито, който не знаел да говори по турски. В тези лоши години, при такива притеснения, грабежи и убийства, секи един бил принужден да говори по турски, та да може с това да ся избави от тирански и варварски мъчения! И тъй остало обичай и до сега да ся говори по турски”. А испосле, кога си съзидали изново ступаните божествени храмове, кои били разрушени от агаряни, зели да им пращат орум папаз, (гръцки духовници) как видите, че и досега тъй отива. А от где са ся нарекли гагаузи не знам още. А и те сами не знаят. Казват някои, че са ги нарекли така русите, когато дохождали в 1828 год. Като ги питали: какви сте ви? – гърци, казвали им те. Някои от русите им заприказвали по гръцки, а те като не знаели – премъчали си; русите ги запитали пак какви сте ви? – българи, рекли им тогава; ами защо не приказвате по български? – защото не знаем. Тогава им рекли русите: ви какаузи или какаруси, че испосле се изменило на гагаузи, та и до сега…

Вярно е само това, че на мнозина почти от тях паднала в сърцето българската електрична искра, коя ги сближава по малко с братята им – българи и коя искра ще може твърде скоро да ги сближи и разпали, стига само да има родолюбци българи, че да пожертват по малко пари, та да се отвори тука порядъчно училище и да ся съгради народна българска черкова”. [Дунавски лебед, 1967, бр. 41 от 11.06.1861]

Да обобщим позицията на Георги Раковски по гагаузкия въпрос, оформена категорично около 1860-61 г. Тази позиция се формира на базата това, че в „…пътешествие си в Бесарабия имахме случай да познайме от близо гагаузи…Тия гагаузи говорят турски език смесен с много български речи. Домашни им обряди, обичаи, празници и тържества са същи с наши старобългарски. Игроводи и песни са им чисти български. Много пъти ни се случи да се намерим на седенки и сватби им и с голямо си удивление ги слушахме да пеят български стари песни, без да знаят да говорят български!” [Дунавски лебед, 1967, бр. 4 от 06.10.1860]

И Георги Раковски обобщава своята позиция, която всички българи трябва да имат към своите сънародници гагаузите: „Тия са наши братя българи, живи поменати остатки го доказват. И ние не трябва да ги презираме и да се страним от тях, но трябва да им докажем, че са наши братя, и да ги привлечем в общое наше българско общество. Тям ще бъде твърде лесно да научат пак матерни си език, кога еще женский най-паче пол пеят български чисти песни, лазаруват (ладуват), както и наши българки. Ние сме написали и няколко си старобългарски песни, слушани от тях”.

Тези думи на Георги Раковски са актуални за времето, когато са написани, но още повече са актуални в наши дни. Те са един завет към българските държавници и обществени дейци по отношение на нашите български сънародници гагаузите. Тези които живеят на територията на България след Освобождението от турско иго от 1878 г. се интегрираха напълно в българското общество. Може ли някой днес да приеме „гагаузина” Антон Страшимиров освен като български писател, класик на литературата ни. Или можем да се представим неговия брат учения-историк Димитър Страшимиров като „гагаузин” с небългарско национално съзнание, а не като виден български историк.

Затова думите на Георги Раковски: „Тия са наши братя… И ние не трябва да ги презираме… и да ги привлечем в общое наше българско общество” са мъдростта на първия български държавник и дипломат, послание как трябва да се защитават националните интереси и единството на българската нация.