Николай ЧЕРВЕНКОВ,

                       доктор на историческите науки

    Сред българите от Бесарабия със значителен принос за развитието на държавността и националната култура на България след Освобождението (1878 г.) е генерал Димитър Мететелов, чието име засега може да се срещне само в статии по история на българската армия. Но освен че генералът е един от създателите на съдебно-прокурорската система, той е и литератор със свой принос в популяризирането на руската литература и култура в България.

Бъдещият генерал и литератор е роден през 1859 г. в бесарабското българско село Камчик (днес Заря) Одеска област [В момента в селото се установени родови връзки с Д. Мететелов – Н.Ч.] Рано остава сирак. Но съселяните му, открили в него склонността към учение, за своя сметка го записват в Комратското училище – централното по това време учебно заведение за жители на българските и гагаузките колонии. Много от учебните предмети се преподавали на български език.

През 1881 г. Д. Мететелов, както и много други негови земляци, в това число и съученикът му от Комратското училище Александър Теодоров-Балан, бъдещият академик, основател на Софийския университет, заминал за България. След Освобождението страната имала нужда от национални кадри.  През 1884 г е командирован за обучение в Александровската военноюридическа академия в Санкт Петербург, но през 1885 г. поради мобилизацията за Сръбско-българската война (1885) се завръща в България. Взема участие във войната и на 24 март 1886 г. е произведен в чин капитан. Обаче след преврата от 1886 г. Мететелов, както и много други възпитаници на руски учебни заведения, бил принуден да напусне страната. Той се установява в Одеса, където в продължение почти на 12 години се посвещава на литературата: преподава в юнкерско училище, с голямо старание изучава творчеството на Толстой, Достоевски, Тургенев и други руски писатели.

След завръщането си в България през 1898 г. Мететелов заема (с известно прекъсване за завършване на юридическата академия в Петербург) различни длъжности в съдебната и прокурорската система на българската армия. Достигнал до звание генерал и длъжност главен прокурор на армията. Съвременниците му го характеризират като много добър юрист със съществена роля в разработването на редица съдебни устави и закони.

Успоредно с това Д. Мететелов продължава да се занимава с литература и история, пише и издава много трудове. С голям интерес са посрещнати книгите му: „Наполеон през 1812 година” (1902 г.), „Лев Толстой и неговото учение. Критическа студия” (1911 г.)

След излизането в оставка през 1915 г. генералът изцяло се посвещава на своето любимо занимание – литературата. Печата в периодични издания, изявява се в различни литературни клубове. За съжаление, липсва списък на публикациите му, които чакат оценката на специалисти. Но дори и от беглото запознаване с работите му става ясно, че особено го е привличала руската литература. Неслучайно в един он некролозите след смъртта му през 1932 г., където се посочва голямата му ерудиция и интелигентност, се отбелязва: „Генералът особено обичаше и проникновено разбираше руската литература.”

По-долу за пръв път публикуваме откъс (заключение) от вече споменатата книга за Толстой, известна по онова време и на неговите руски почитатели. Не ми се удаде да се запозная с тази работа в пълнота. В Националната библиотека „Св. св.Кирил и Методий” в София в единствения запазен екземпляр липсват третата част от страниците на труда [В момента книга та  е възстановена – Н.Ч.] С този труд Мететелов откликва на популярността, която е имало учението на Толстой в България по онова време. Ще напомним, че „Славянская газета” е публикувала мои материали за привържениците на великия руски писател в България, за българската Ясна поляна.

Фрагмент от заключителната част от книгата на Мететелов е интересен, според нас, и с това, че трудът, написан в началото на двадесетото столетие, в много отношения напомня настроенията, характерни за нашето съвремие.

Извадка от книгата на Димитър МЕТЕЛОВ „Лев Толстой и неговото учение. Критическа студия”. София, 1911 г.  С. 72-73.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

От всичко до тук казано,  всеки може да се запита, да си зададе следния въпрос: ако учението на Толстой е тъй несъстоятелно, тъй нелогично, защо то възбужда  такъв грамаден интерес по цялото земно кълбо, каква сила то съдържа  в себе си, че така омайно действа на читателя, привлича го на своя страна и твърди често го подчинява ?

По нашето мнение причините се следните: преди всичко, в много  отношения е виновна самата епоха, в която ние живеем; човечеството в най-развита му част преживява остър, нравствен кризис; всеки усеща, че нравствените  понятия бледнеят, обществените идеали искат отново  да се преработят, да се направи една нова преоценка на всичко съществующе; извършва се нещо твърде странно, непонятно;  обществото като че ли е заразено от нравствена болест; като че ли обществения пулс почва да се бие по силно; скептицизма и съмнението се промъкват на всякъде и внисат както в  душата на отделен човек, така и в цялото общество известен дисонанс.

Но подобно състояние не може дълго да се продължава; всеки иска да се отърси от подобно съмнение, да се избави от скептицизма, който тъй тежко  е легнал на душата му, да се избави от това ужасно състояние; едно средство има за това, то е: да се създаде или намери нов, по-устойчив идеал. Задачата мъчно изпълнима и нее по силата на всеки.

Човечеството се лута, то не може да се откаже от много фактори от съвременната култура, които като че ли затъмняват днешните му изработени идеали. Човечеството се губи  в разни противоречия, но до сега още  не може да намери изход на своите мъки и нравствени страдания, а живота върви напредък; от ден на ден той става по сложен, по разнообразен, върху личността  се стоварват  по тежки  и отговорни задачи и личността търси светилник, който да и освети пътя, да даде смисъл на живото и, да посочи път, по който трябва да се тръгне; нравствения кодекс, който се е създавал от векове, не отговаря вече на всичките запитания и въпроси, които му предлага съвременната человеческа душа.

Ето защо всяко едно нравствено учение се посреща от съвременното общество с голям интерес; то се чете с голямо внимание, изучава се , критикува се и се възприема от души, на които то дава отговор. Тази е една от причините, гдето учението на Толстой днес намира многобройни читатели; но не е само тази причина; най важната причина се крие в личността на Толстой.

Преди да стане моралист, Толстой беше известен като велик романист; във всичките си произведения Толстой повдига цял ред въпроси,  в които ясно изпъква,  че него го мъчат, не му дават покой съвременните  условия на обществения живот, че него го интересува личността, нейното положение във обществото.

Лев Толстой  е син на своя век; съмнението и скептицизма засегнаха тъй също и неговата личност; какви мъчения и страдания е изпитвал той, как се е борил с тях, се вижда от неговата „Изповед“; тези страдания  се описани  твърде искрено, нищо фалшиво, те дълбоко проникват в душата на читателя, и личността на Толстой се заобикаля с твърде  бляскав ореол; това му създаде поклонници; мнозина съгледаха в страданията и мъките на Толстой отражение на своите, а това ги потегли към него и те взеха да се вслушват във всичко, каквото той каже, да четат всичко, каквото той напише.

Съчинението му „Изповед“ подготвя  читателя  към „Моята вяра“, то е предисловие към нея; Толстой, който толкова е страдал от мъчителни въпроси, душата на когото е била обзета от съмнения, който е бил готов да се самоубие, предлага цяр от тези мъчения в „Моята вяра“, учи, как да се живее, дава успокоение, намира сам мира за своята измъчена и толкова пътя чупена душа; мнозина възприеха това учение,  без да го подхвърлят  на критика, без да видят неговата  несъстоятелност, без да съгледат, че морала в това учение виси на въздуха, че той не намира условия за своето съществувание в живота; но като в всяко едно обществено явление, така при възприемания учението на Толстой подражанието играе не  последна роля.

Но независимо от горните причини Толстой притежава една особена черта, която рядко се среща у списателите: той е надарен с грамаден художествен талант, който  подкупва читателя, плени го с своята мощ; Толстой е винаги ясен, точен, слога му е прост и красив; той гениално разбира душата на читателя, със  особена искреност се доближава до него и по един, само за Толстой достъпен художествен начин, той му разкрива всичките гънки на человеческата душа.

Но Толстой привлича вниманието  на обществото върху своите философско-религиозни съчинения не само по горните  причини. Толстой е граф, потеклото му  е дворянско и в името на своите идеи и убеждения, той захвърля всичко, отказва се от всичко; отказва се от комфорт, от добра, спокойна обстановка; отказва се от своята литературна деятелност, нарича е деятелност  развратна; почва да живее като селянии, облича се, като прост руски „мужик“, сам жени,  коси, оре, строи печки, шие ботуши.

Всичките тези условия създават му грамадна слава; неговата личност се издига високо над съвременния  мир, погледа на цял свят беше обърнат към Ясна Поляна. Много интелигентни хора посещаваха  Ясна Поляна, описваха неговия живот и името на Толстой от ден на ден растеше.

Тези се причините, гдето днес, в цялото земно кълбо, почти няма кът, гдето Толстой да не се чете, гдето учението на Толстой да не привлича вниманието на читателя от всичките слоеве на обществото.

(Публикувано: „Славянская газета“, Кишинев, 1991, бр.15)

[1] Превод от руски на Кирилка ДЕМИРЕВА