Мариан Гяурски, Константин Касабов Въоръжена съпротива срещу комунистическия режим в България – Горянското движение (1944 – 1955 г.)

Мариан Гяурски, Константин Касабов

Въоръжена съпротива срещу комунистическия режим в България – Горянското движение (1944 – 1955 г.)

І. Въведение

І. 1. Цели, характер и структура на изследването

В периода, от края на 40-те до края на 80-те години, в българската историография се налага концепцията, че установяването на комунистическия режим в България се приема едва ли не, с пълно одобрение от мнозинството от населението. След 10 ноември 1989 г. тази концепция е донякъде ревизирана, но не се стига по-далеч от извода, че през периода на комунизма в България липсва сериозна съпротива срещу системата, че единствена нашата страна от Източния блок не надига глава срещу съветската метрополия.1
Разгръщайки документите на репресивните структури на комунистическия режим обаче, пред нас се разкрива една коренно различна картина. Зад максимално идеологически натоварения и бюрократизиран език на официалната пропаганда, службите, призвани да осигурят стабилността и легитимността на новата държава се изправят срещу сериозно опозиционно движение, придобило в определени моменти и масов характер. Именно, облягайки се на документите на Държавна сигурност, ние си поставяме за цел въвеждането в научен оборот на българската съпротива срещу комунистическия режим. Крайно време е 20 години след 10 ноември 1989 г. българската историческа наука да пристъпи по-смело към проучвания, които да хвърлят светлина върху различните аспекти на неизяснения все още проблем за съпротивата срещу тоталитарния режим и всички нейни проявления.
В началото се налага да направим уговорката, че използването единствено на класическата историческа методология би стеснило обхвата на изследването, като се има предвид субективният характер на официалните документи, отнасящи се до въоръжената съпротива в България. Това са документите, изготвени от Централния комитет на българската комунистическа партия, службите на Държавна сигурност, Министерство на народната отбрана и Главно управление Гранични войски. Чисто историческият подход, все пак вече е приложен от други изследователи и трудно бихме надградили над вече постигнатото. Поради това наред с проучването на споменатите документи предприехме и подхода на търсене на материални артефакти и веществени доказателства, използвани срещу горяните в съдебните процеси срещу тях.
В настоящото изследване е направен опит за панорамна характеристика на въоръжената съпротива срещу комунистическия режим в България. Студията няма намерение да претендира за изчерпателност на проблема, а по-скоро за очертаване на най-важните му характеристики.
Изследването е структурирано в три различни по обем и съдържание части. Във встъпителната част са обяснени целите, характера и структурата на изследването, както и използваните изворови и историографски материали по темата.
Втората част е разделена на шест точки – основните сегменти, които според нас изграждат цялостната конструкция на въоръжената съпротива срещу комунистическия режим в България. В първата точка се разглеждат причините за възникването на горянското движение и се прави анализ на социалната и политическа характеристика на въоръжената съпротива. В следващите две точки: „Първи период на въоръжената съпротива (1944-1948 г.)” и „Втори период на въоръжената съпротива (1948-1955 г.)” горянското движение е разгледано под формата на фактологическо изложение на регионален принцип. Тук са събрани в сбит вид най-значимите съпротивителни групи, които играят основната роля във въоръжената съпротива. В тези две части се обръща внимание и на някои по-малки въоръжени групи, нелегални организации и единично действащи горяни, но поради ограничения обем на разработката те имат по-скоро допълващ характер.
Участието на политическата емиграция във въоръжената съпротива срещу комунистическия режим е четвъртата точка в изложението. В досегашните изследвания на въоръжената съпротива се забелязва тенденцията диверсантските групи, изпращани в страната от политическата емиграция, с помощта на „западните разузнавателни центрове” да бъдат изключвани от горянското движение. От проучванията на действията на въоръжените чети ние достигнахме до извода, че макар и подготвени и въоръжени зад граница, тези групи не могат да бъдат изключени от въоръжената съпротива и респективно от горянското движение, поради няколко причини. Тезата, че за горяни могат да бъдат припознати само спонтанно възникналите въоръжени групи, действали без чужда помощ трудно издържа критика. Това е така, защото това спонтанно и самостоятелно възникване на горянски чети, почти винаги преминава в стремеж или в реално установяване на връзка с чужди разузнавателни структури. В документите на ДС има достатъчно сведения за постъпките на големите горянски чети2, които правят всичко възможно да си създадат връзки и бази зад граница.
По отношение на диверсантите-парашутисти, също се наблюдава тенденция те да бъдат изключвани от горянското движение. Тяхната роля в съпротивата обаче, не е по-малка от тази на горянските чети, тъй като мисиите им са с изключително голям риск от неуспех, но при евентуално успешно приземяване и укриване, те на практика действат на принципа на горянските чети. Четите, формирани зад граница, след навлизането си на българска територия също напълно дублират дейността и на „вътрешните” горянски чети. Изграждат се яташки бази, разгръща се пропагандна дейност, извършват се въоръжени акции. Именно поради тези причини ние застъпваме тезата, че участието на емигрантските въоръжени формирования трябва да се разглежда като неразделна част от горянското движение.
В петата точка от изложението: „Дейността на Радио Горянин” се акцентира върху усилията на радиото да се превърне в координационен център на нелегалната съпротива през този период, както и върху значението на радиостанцията за митологизирането на образа на горяните.
„Въоръжението на горяните” е шестата и последна точка в изложението. Тук се разглеждат оръжията, с които разполага горянската съпротива, като се спираме на различните типове, качество и количеството на оръжието, което дава отправна точка за една по-адекватна оценка на ефективността и характера на съпротивата. В тази част на изложението е обърнато специално внимание на конкретните образци огнестрелно оръжие на горянското движение, нещо което се прави за първи път в досегашните изследвания по този проблем.
Третата част на студията е заключителна и представя основните изводи, до които са достигнали авторите в проучванията си.

І. 2. Извори и историография

За настоящата разработка основна документална база представляват документите на бившата Държавна сигурност, които към настоящия момент са на разпореждане на централизирания архив на “Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия”.3 Това са документи, създадени вследствие на дейността на Второ Главно управление (Контраразузнаване), Трето главно управление (Военно контраразузнаване), Четвърто главно управление (Техническо), Пето главно управление (УБО), Отдел “Следствен” към ДС и Разузнавателен отдел – управление “Гранични войски”. Тази богата документална информация от 10 ноември 1989 г. до приемането на новия закон за тези документи4 се съхранява в архива на Министерство на вътрешните работи. Във връзка с използването на тези архивни източници се налага да се направи следното уточнение. Тъй като по време на работата по изследването архивът на МВР все още беше в процес на прехвърляне към „Комисията по досиетата” в бележките са използвани сигнатурите от архива на МВР.
Допълнителните документални източници за темата са набавени от ведомствения музей на МВР, Централния държавен архив и документалните сборници, посветени на горяните.5
Историческите съчинения които разглеждат въоръжената съпротива срещу комунистическата власт могат да се разделят на две основни групи – преди и след политическите промени от 1989/90г.
Основната характеристика на тези съчинения, създадени през периода на комунистическия режим, в които се засяга наличието на горяни е трудно различима от пропагандата. Терминологията, която се използва в тях е силно политизирана. Често пъти тя е идентична с тази използвана в документите на ДС. Това е лесно разбираемо, поради изворите, на чиято база са съставени изследванията и характерно разглеждането на горянското движение от „партийни позиции”. Често не може да се направи ясно разграничение дали авторът говори, за вътрешна съпротива или за диверсия, извършена от военнослужещи на чужда държава. Използването на термините „Бандити” и „Бандитизъм” замества всякаква нужда от пояснения. Почти липсва, и това е съвсем разбираемо в контекста на тоталитарната наука каквото и да е разглеждане на причините за появата на тази съпротива. Ако все пак такава причинно-следствена връзка се посочи, тя дефинира участниците в съпротивата, като „Фашисти” и се отнася за вече създадени нагласи и обвързаности у „бандита” още преди 9 септември 1944 г.
Въоръжената съпротива присъства по-осезаемо в специализираната литература на службите да сигурност, която се ползва най-вече за вътрешна употреба. Чести са споменаванията отнасящи се за съпротивата в литературата на гранични войски6
Парадоксална е тенденцията, забелязваща се в някой от „художествените” произведения, които се отнасят за горянското движение. Там са налични значително повече податки, за причините довели до появата, характера и обхвата на съпротивата. Такива например е телевизионният сериал от края на 60-те и началото на 70-те години „На всеки километър”, епизод 8, както и пълнометражният филм „Глутницата” от 1972 г. В първия представената история има близки аналози да действителни събития от съпротивата сред българите-мюсюлмани, а вторият преразказва, от партийни позиции, историята на горянската чета на Герасим Тодоров.
След 1989 г. на горянското движение започва постепенно да се обръща все повече внимание. Тук ще трябва да се започне с изброяването на изследванията по качество и значение. Диньо Шарланов трябва да е първи, после Николай Илиев и след това другите.
Магдалена Шумакова в своята книга „Дамга” засяга някои личности взели участвали във въоръжената съпротивата срещу налагането на тоталитаризма в Петричкия край. Авторката включва редица интервюта с близки на участниците, както и архивни документи. 7
Николай Илиев е автор, който дълги години се занимава сериозно с въоръжената съпротивата срещу комунистическия режим. В няколко свои книги той се спира върху слабо проученото движение в Трънско, Брезнишко и Пернишко. Със своите изследвания, някои от които са под редакцията на Христо Темелски авторът променя представата формирана в масовото съзнание, че посочения регион се характеризира с пълна сервилност към БКП, а впоследствие и към БСП.
В изследването си „Нашата борба против болшевизма” Николай Илиев представя дейността на Националната патриотична група и Българското съпротивително движение. Той е участник в първата от двете организации, което придава мемоарен привкус на книгата. В тези изследвания авторът използва, като коректив базата от документи на ДС, спомени на участници в съпротива и на техни близки. Книгата е една от най-подробните и стойностни проучвания върху отделните антикомунистически съпротивителни организации.8
„Въоръжената антикомунистическа съпротива” от същия автор е сборник със статии за историята на различните горянски въоръжени групи. Проследени са отделни фигури в движението, процеси и лични истории.9
Николай Илиев е и автор на три биографични очерка за лидери на горянското движени в Трънския край: Боян Попов, Никола Йорданов – Гуджо и Петър Пейчев.10

ІІ. Въоръжената съпротива – Горянското движение (1944 – 1955 г.)

„Войната е продължение на дипломацията с други средства”
генерал Карл фон Клаузевиц

ІІ. 1. Социална и политическа характеристика на горянското движение

В българските архивохранилища липсват обобщени данни за това какъв е броят на нелегалните въоръжени чети, както и за точния брой на горяните. В справките, отчетите и докладите на службите на Държавна сигурност, Вътрешни войски, Гранични войски и Военното контраразузнаване обаче, може да се добие известна представа за развитието и мащаба на горянското движение през периода 1944-1955 г. В документите, създадени от тези служби се посочва, че в края на 1945 г. горяните са 173 души, а в края на 1948 г. броят им е достигнал 780. През 50-те години горянското движение значително нараства, като през 1950 г. в документите се посочва, че броят на горяните е 1520 души. През 1952-1953 г. се съобщава за 3130 горяни, което е и най-внушителната цифра в историята на горянското движение. През 1955 г. контингентът на горяните вече е значително редуциран и наброява 270 души.11 Така или иначе, точният брой на горяните трудно може да бъде установен, тъй като в архивите на службите за сигурност на НРБ до този момент не са открити документи с обобщен брой на горяните в страната. Едва ли трябва да се отнасяме безкритично и към изнесените по-горе цифри за броя на горяните, тъй като в създаването на подобен тип документи винаги присъства силно субективният фактор. Те почти винаги се съставят в името на кариерата на отделен чиновник, обслужват интересите на определен отдел, или пък се натамъняват за пред определен началник. Именно поради това, макар и докумнетите на Държавна сигурност да са най-сигурният източник за възникването и развитието на горянското движение не бива да се забравя, че те са продукт на репресивните органи на комунистическата партия, които по своята същност едновременно с функцията си да събират информация са призвани и да осигуряват политическата легитимност на режима.12 Но така или иначе по наши приблизителни изчисления от наличните документи общият брой на горяните в периода 1944-1955 г. със сигурност надхвърля 7 000 души. В документите, където се посочва числеността на горяните и членовете на нелегалните организации, подпомагащи горянското движени се наблюдава предимство в броя на организациите приблизително в порядък 3 към 1. Това означава, че хората, участвали в тези организации в периода 1948-1955 г. са минимум 20 000.
За да се разбере генезисът и развитието на съпротивителното движение срещу комунистическия режим в България е наложително да се вникне в социално-политическия профил на хората, вдигнали оръжие срещу новоустановената власт. Въоръжената съпротива, разгърнала се като партизанско движение обхваща изключително широк политически и социален диапазон от българското население. Това са главно хора от различни обществени слоеве, останали, по една или друга причина извън установилия се на 9 септември 1944 г. обществено-политически строй. Показателен е фактът, че горянското движение излъчва най-много представители из средите на селяните. Налагането на комунистическия режим от съветски тип в България заварва повече от 70% селско население. Изключително агресивното и вълнообразно настъпление на властта срещу класовите врагове и частната собственост предопределя избора на все повече хора да търсят своето спасение в излизането им в нелегалност.
Още от самото си възникване въоръжената съпротива по своя характер представлява огледален образ на легалната съпротива, воюваща срещу режима с политически и дипломатически средства. Отговор на въпроса “кои прослойки от населението открито се противопоставят на Отечественофронтовската власт?” се съдържат в документите на Държавна сигурност от 1946 г., даващи информация за съпротивителните сили в страната. Опозиционно настроените групи се разделят условно на седем основни категории, които ДС окачествява, като особено опасни за устоите на „народната власт”.
В първата категория попадат дейците на опозиционните партии БЗНС „Никола Петков”, БРСДП (о), Демократическата партия, както и остатъци от Радикалната партия и Народен съюз „Звено”. Особено активни са опозиционерите земеделци и звенари, които според рапорт на ДС от 18 април 1946 г. разполагат със стройни организации и развиват сериозна опозиционна дейност.13
Втората категория са бившите членове на младежките националистически организации, а именно легионери, ратници и отецпаисиевци. Тази група е определена от служителите на Държавна сигурност, като „един от най-активните контингенти на врага и в настоящия момент”.14
Третата категория са т.нар. „бивши хора”, в чиито редици влизат бивши офицери, жандармеристи, царедворци, индустриалци, търговци, чиновници, представители на свободни професии и др.
Четвъртата категория е тази на анархистите, на свой ред съставена от анархокомунисти и анархосиндикалисти. Анархистите са определени от ДС, като активни опозиционери, водещи активен организационен и идейно-политически живот на територията на цялата страна. В документите например, се съобщава за наличието на анархистична организация с повече от 450 члена само в Кюстендилско.15
Друга категория, изрично посочена в документите за изключително опасна за властта са троцкистите, които макар и малобройни, също като анархистите водят активен и организиран опозиционен живот.
Шестата категория е духовенството, разделено на трите му основни части – православно, католическо и протестантско.16
Като седма опасна групировка за комунистическата държава са посочени малцинствените общности и по-специално турското и македонското.17
Всички тези групи представляват контингент, из средите на който горяните започват да никнат като гъби след дъжд. След огледа на групите обаче, закономерно възниква въпросът поради какви причини тези хора стават нелегални и за каква кауза се борят през всички тези години срещу комунистическата власт? Еднозначен отговор на този въпрос е трудно да се даде, но след направен панорамен преглед върху документацията на Държавна сигурност можем да направим заключението, че основните причини за появата на горянските чети са две.
Първата причина е налагането на съветизацията, т.е. горяните въстават срещу налагането на тоталитарния еднопартиен режим на комунистическата партия, която на свой ред е направлявана директно от Москва. Установяването на този нов обществено-политически строй нанася сериозни удари върху голяма част от българското население, която изведнъж се оказва извън работническата класа и трябва да понесе цялата тежест на революционното насилие върху себе си. Съветизацията, която в контекста на събитията непосредствено след 9 септември 1944 г. се изразява в „революционно насилие” или в „диво правосъдие” се насочва не само срещу опозицията, но и срещу бивши жандармеристи, прогермански настроени хора, бивши кметове, съдии, бирници, свещеници, учители, чиновници, изобщо всички, които са допринасяли за функционирането на местната администрация преди 9 септември 1944 г.18 Насилието срещу тези категории води до пробуждането на съвсем естествения им инстинкт за самосъхранение. Така започва стихийната съпротива, която се изразява в спонтанни бягства и укривания на нарочени за разправа хора. Съпротивата срещу съветизацията не е просто идейна нетърпимост срещу налагането на комунистическия режим. Тя възприема образа на защитна реакция срещу масовия терор, разразил се навсякъде из страната. Тази съпротива е характерна особено за периода между 1944 и 1949 г., когато страхът от насилието може да се определи, като първопричината за началото на горянското движение.
Втората причина за появата на горянските чети е ликвидирането на частната собственост и преминаването й в ръцете на държавата. Национализацията и колективизацията генерират нова вълна съпротивително движение, която се състои предимно от средни и дребни собственици от средите на селското население.
Установяването на съветския колхозен модел в българското село и по-точно неговото масовизиране от 1950 г. нататък, довежда до спонтанни селски вълнения, които съвпадат и с най-масовата изява на горянското движение. Трудно възприемайки отнемането на земята им, която въплъщава в мирогледа на собствениците й препитание, самочувствие, сигурност и традиционна ценност, много селяни бягат в гората, вливайки се в горянските чети, или създавайки нови такива. Съпротивата срещу колективизацията придобива масов характер поради усещането на селяните, че техния свят със своите материални, морални и мирогледни особености в основата, на които лежи собствеността, започва брутално да се разрушава.
Различните категории хора, включили се по една или друга причина в горянското движение не разполагат с ръководен център, нито с единна идеологическа постановка, която да ги обединява. Това обяснява факта, защо горянското движение през целия период на своето съществуване не може да изгради хомогенна структура, която да се подчинява на единен ръководен център и да действа в синхрон. Разпокъсаността и силно изразената регионализация на движението, трудно може да окаже реален отпор на въоръжените сили и службите за сигурност на НРБ. Спонтанната съпротива на тази пъстра палитра от хора и разнообразните политически и икономически причини за възникването на горянското движение, говори за широкия спектър на недоволство, който се канализира в усилията на горяните, чрез въоръжена борба да премахнат новоустановилия се комунистически режим. След ликвидирането на политическата опозиция през 1947 г. осъзнавайки невъзможността да се борят срещу властта със законни средства, опозиционно мислещите хора прибягват към последния изпитан в историята метод на съпротива – партизанската война.

ІІ. 2. Първи период на въоръжената съпротива – действия и обхват на горянските чети (1944-1948 г.)

Минават в нелегалност след Девети,
подгонени от страшния терор,
навсякъде сноват горянски чети,
готови за въоръжен отпор.

Надежда Любенова

В горянското движение в България се открояват два условни, но реално различими периода. Първият обхваща времето от 1944 до 1949 г. За този период е характерно, че горянските чети се създават предимно на местна почва. В четите се вливат опозиционно настроени хора с различен произход и политически убеждения (националисти, анархисти, земеделци, дейци на ВМРО, „бивши хора” и др.). Вторият период започва през 1949 г. и завършва през 1955 г. През този период въоръжената съпротива придобива значителни размери, като наред с формираните чети на местна почва в движението активно се включват и емигрантските политически центрове и организации.
Непосредствено след преврата от 9 септември 1944 г. в България настъпва период на масови репресии. В първите няколко месеца мишените на терора не съумяват да разгърнат организирано и ефективно съпротивително движение, въпреки че са налице първите данни за локална съпротива. По направени изчисления на най-упорития изследовател на горянското движение в България – Диню Шарланов, през първия период на съпротивителното движение срещу комунистическия режим са регистрирани 1 430 горяни.19
През този период се създават нелегални организации почти навсякъде из страната, включително и в столицата. Органите на милицията залавят две въоръжени групи в София, които възнамеряват да преминат в нелегалност.20 Като цяло обаче най-значимите съпротивителни структури в тези времеви рамки представляват четите на „Г. М. Димитров” в Кюстендилска околия, „Шести Пирински отряд” в Горноджумайска околия, „Национал-християнски кръст” в Асеновградско, Староселската и Варненските чети.
Първите данни за успешни въоръжени действия срещу Отечественофронтовската власт се появяват в началото на 1945 г. През март 1945 г. от военно поделение във Враца са откраднати 200 шмайзера. През същия месец в документите на ДС се отбелязва, че броят на нелегалните органиции значително се е увеличил, като данни за такива има в областите София, Пловдив, Бургас, Варна, Русе, Враца, Плевен, Хасково и Горна Джумая. През есента на 1945 г. се появяват и първите систематизирани данни за горянски чети, локализирани в Пловдивска, Кюстендилска и Хасковска област и Неврокопска, Троянска и Кърджалийска околия.21
Спокойно можем да отбележим, че горянското движение в България се ражда през пролетта на 1945 г. в Кюстендилска околия. Още през есента на 1944 г. в този регион започват да се сформират нелегални групи и организации. През пролетта на 1945 г. в Кюстендил Кирил Ряпов, Милчо Борисов и Йордан Гоцев създават нелегална организация под наименованието „Тайна антиболшевишка национална организация” (ТАНО). Конспиративната група е съставена предимно от ученици, членове на организациите СБНЛ, „Ратник” и „Отец Паисий”. Официалният лозунг на групата, избран за девиз от нейните членове е: „Смърт на ОФ. Да живее национална България!”.22 На базата на тази организация през май 1945 г. в района на Кюстендил-Гюешево-Царево село вече съществува въоръжена горянска чета, наброяваща 11 души. За командир на четата е избран Васил Златевски (Гебрето), бивш член на ВМРО, но впоследствие е заменен от Иван Лешников, бивш секретен сътрудник на Разузнавателния отдел към щаба на армията на Царство България. Четата се нарича бригада „Г. М. Димитров” и за кратко време численият й състав нараства до 21 души.23
Основната цел, която си поставя тази горянска чета е разгръщането на силно съпротивително движение в Кюстендилска околия и свалянето на правителството на Отечествения фронт. Четническото въоръжение се изрязява в три автомата, две карабини, три пистолета и няколко бомби.24 Групата бързо набира нови съмишленици, като освен съставът й, бързо се увеличава и броят на ятаците. За въоръжените акции на кюстендилските горяни информация се намира в документите на ДС. В обвинителния акт на Кюстендилския областен съд срещу дейността на горянската въоръжена група от 1945 г. се описват няколко нейни акции.
Първата е стрелбата срещу двама постови войници на “Кадин мост” до село Невестино, при която и двамата са убити.
Втората е нападението срещу ремсистки лагер на 23 април 1945 г. в местността „Грамадите” в Осоговската планина. При тази акция след сражение с четата, падат убити четирима младежи от лагера, което в последствие натежава при произнасянето на присъдите срещу горяните. В официалната преписка се изтъква, че нападателите от четата „Г. М. Димитров” са извършили убийствата според предварително замислен план и над абсолютно невинни младежи. Според показанията на горянина Кирил Лешников обаче, именно ремсистите първи са открили огън срещу четата.25 Тези разминавания в показанията на Лешников и официалното заключение на обвинителния акт са добра илюстрация за голямата субективност на официалната институционална документация, в случая на областния съд на град Кюстендил.
След нападанието на ремсисткия лагер четата преустройва тактиката си, ориентирайки се към идивидуални акции. На 28 септември 1945 г. на събрание на ЗМС в с. Граница са взривени две бомби, вследствие на което са ранени девет души. Чрез апели и лозунги горяните и опозицията обвиняват местните комунисти за този атентат, докато местната власт обвинява четата. При разработването на план на четата за убийството на началника на милицията в Кюстендил, органите на ДС успяват да разгърнат агентурната си мрежа. Чрез задържането на 360 души, съмишленици и ятаци от Кюстендил и околните села, службите се добират да желаната за тях информация и след организирана акция, в която участват около 300 души (милиционери, войници и мобилизирани местни комунисти) горяните са открити и заловени.26
Съдебният процес срещу кюстендилската чета и нейните ятаци се провежда през април 1946 г. в Кюстендилския областен съд. Като подсъдими са привлечени 63 души, от тях четирима (Иван Лешников, Васил Златевски, Богдан Ценков и Георги Атанасов) са осъдени на смърт чрез обесване. Останалите подсъдими са осъдени на различни срокове затвор.27
Прави впечатление фактът, че при предварителното следствие, проведено от органите на ДС почти всички от задържаните пишат в обясненията си, че четата е получавала указания за действията си от лидера на опозицията Никола Петков. При разпита в съда обаче, всички подсъдими се отричат от следствените си показания, въз основа на които е съставен обвинителният акт, а впоследствие върху тези показания са произнесени и присъдите.
От тези факти ясно личи, че в провеждането на следствието и тук се използва „методът Вишински”, според който „самопризнанието е царицата на доказателствата”. Насилственото изтръгване на самопризнания в следствената работа през този период, което се налага, като масова практика при скалъпването на съдебните процеси срещу дейците на опозицията, не подминава и горяните. С тези изпитани действия властта успява да се справи с първата сериозна локална съпротива срещу режима.
Големият брой хора, свързани с четата, като ятаци и съмишленици ни дават основание да направим извода, че недоволството срещу властта през този период обхваща значителна част от населението в Кюстендилска околия. Една от особеностите на горянското движение е, че местните чети получават силна подкрепа от населените места, където се разгръщат техните действия. От големия брой задържани, както и от големия съдебен процес е видно, че горяните в Кюстендилско създават сериозно съпротивително движение, което разполага със широка мрежа от поддръжници. Трябва да се отбележи обаче и бързото ликвидиране на четата, както и успешното задушаване на съпротивата в околията от добре смазаната машина на милицията и Държавна сигурност в този размирен регион.
Друг център на въоръжена съпротива срещу режима се създава в Пиринския край и по-специално в Светиврачка околия. Тук действат две горянски чети с добра координация помежду си. По-значителна е четата на Герасим Тодоров от с. Влахи.28 Другата чета е значително по-малобройна и се ръководи от Йордан Руйчев от с. Плоски.
Четата на Герасим Тодоров се създава в началото на 1947 г. и се назовава с името „Шести Пирински отряд”. За командир е избран Герасим Тодоров, който е син на Тодор Николов, съратник на Яне Сандански, а впоследствие и кмет на с. Влахи. Братът на Герасим Тодоров – Захари пък е бивш член на ВМРО (Иван
Михайлов) и пунктов войвода на селото. През пролетта на 1947 г. четата вече наброява 14 души със следния команден състав: Герасим Тодоров (войвода), Андрей Александров (помощник войвода), Петър Гърков (секретар), Тодор Секулов и Кирил Бенгюзов (отдельонни командири). Още от създаването на четата органите на Държавна сигурност започват да събират информация. С нейното разрастване, за което е взето решение на събрание на четата през юни 1947 г. в състава й започват да се вливат нови горяни.29 При това вливане сред четниците е внедрен агентът на ДС под прикритие Димитър Паров със задачата да убие войводата Герасим Тодоров. Агентът обаче бързо е разкрит и ликвидиран, съгласно положената клетва на четата. Това всъщност е и единственото убийство, извършено от горяните от „Шести Пирински отряд”. Някъде по това време Герасим Тодоров изпраща своето протестно писмо до комунистите от с. Влахи. Ето и част от съдържанието му:

Аз напуснах семейство, роднини, приятели и родното село, скитайки се немил-недраг по балкана, гладувайки и мизерствайки, само и само да си спася живота от някои личности, постоянно подклаждани от наши изроди, то още не значеше, че съм с намерение да тероризирам, убийствам и изнасилвам, та вие започнахте да тормозите по най-различни начини невинното ми семейство, бутайки по сред нощ прозорците и хвърляйки пясък по тях, тропайки по вратите, викайки с имитиран глас да се обадя, че уж съм вътре, отвързвайки по няколко пъти през нощта добитъка и разкарвайки семейството ми да го прибира, отваряйки сандъците и преобличайки се в женски дрехи и какви ли не щеш още мръсни и долни. . Като че ли един не се намери между вас и между всички ви по-умен, да ви вразуми. Аз мисля, прочее, че ако мене ме е отнесъл дяволът, то имате работа лично с мене, който не търся милост от вас и аз лично с мъжете имам работа, а не с невинното ми семейство. Вие, прочее, минахте фашисткия режим.
От 95-дневното ми отсъствие можах да се срещна с всеки един от вас, било в гората с натъкнати пищоли и пушки, по пътищата (…), на лозето, на жетва, на картофи, на оране, на прашене на царевица, минавайки от едно село на друго, пеш или на коне, по нивите, броейки снопите (…), всякога и навсякъде сме имали пълната възможност да се справим с вас и да ви обезоръжавам, но винаги съм изчаквал да видя докъде ще стигнете и докога ще престанете, но вашата няма край.
И аз не мошенически, като вас, а открито заявявам, че милост вече не раздавам.
С каквато мярка мерите, с такава ще ви мерим. Моето семейство е едно, а вашите са много.
Търсете ме по къщи, плевни и колиби, ще ме намерите. Млада невеста на пазар се не води и комита в ограда не стои. С приятел се среща, но не и да му гостува, хляб взима от този, който срещне. Това е почеркът ми, а не онзи, който имитирахте до сега.
По-добре славна смърт, отколкото позорен живот. Така, както лепя афишите, така ще ви открадна, ако пожелая, макар и десет поста да имате.30

Това писмо илюстрира горянското движение в двупосочен план. От една страна режима, в лицето на влахинските комунисти и от друга въоръжената съпротива, начело с Герасим Тодоров. В писмото правят впечатление няколко неща. На първо място терорът, който комунистите упражняват над семейството на войводата е нещо съвсем характерно за действията на властта през този период. От другата стои образът на Герасим Тодоров и горяните, които демонстрират своята сила и способност да „да се справят” с комунистите от селото, когато поискат. От писмото личи силната увереност на командира на четата в нейните възможности да се справи с местната комунистическата власт. Тази увереност сигурно е наследена от дългогодишното присъствие на въоръжени чети на ВМРО в Пиринския край и техните силни властови позиции в този регион. Тук спокойно може да се търси паралелът с ВМРО, което се подкрепя и от сведенията бившия служител на Държавна сигурност Константин Кюлюмов и ръководител на операцията по ликвидирането на четата. Според него през 1947-1848 г. четата на Герасим Тодоров е контролирала обширна територията в Светиврачка околия. Кюлюмов характеризира четата, не само, като „най-голямата банда в България”, но и като най-опасната, поради факта, „че тя контролираше територия, в която почти беше ликвидирана народната власт”.31
Можем да се убедим в силата и възможностите на четата, разгръщайки документите на Държавна сигурност.32 От тях става ясно, че горяните провеждат военни обучения под ръководството на запасните офицери о.з. полковник Стойне Бачийски и о.з. полковник Димитър Кузманов. Според доклад на ДС до министъра на вътрешните работи повечето от горяните са бивши членове на ВМРО и са местни хора, което спомага за изграждането на стабилна яташка база в почти всички села, където също има много бивши членове на ВМРО. От тези документи може да се разбере каква е същинската дейност на четата и какви цели преследва.
В доклада на ДС се споменава за побоища над учители по македонски език, като Герасим Тодоров подчертавал, че „Титова Македония не искат”.33 Отношението на четата към „македонизацията” на Пиринския край добре си проличава от показанията на македонския учител в с. Влахи през 1948 г. Петър Макревски и партийният секретар Йордан Руйчев. Те разказват за внезапно посещение на войводата и двама въоръжени четници в селото на 12 февруари 1948 г. Тогава Герасим Тодоров нанесъл няколко удара и на двамата, след което се обърнал към македонския учител по следния начин: Да станеш да си отидеш, тука не можеш да правиш Титова Македония…34. Според показанията на Макревски горянският войвода му наредил следното:

… да си отидам уще сутринта. Се врати от тоа мнение, ми постави вака да работам многу ограничено, да ни го величам и спроведувам Димитровското правителство, да не сборувам за съединението на Македония, като федерална единица во ФНРЮ или во НРБ, а да работам за аутономна Македония…35

Тук безспорно личи почеркът на ВМРО и на Иван Михайлов по отношение на македонския въпрос.36 „Заръката” на Герасим Тодоров към македонския учител опровергава мнението на друг горянин от четата Крум Монев, който впоследствие се опитва да представи горяните и войводата, като „македонски поборници” и поддръжници на „македонската кауза”, и „македонския народ”.37
Втората чета, която възниква в този район е четата от село Плоски с командир Йордан Руйчев. Според справка на Окръжно управление на МВР-Благоевград от 1971 г. Руйчев е роден на 13 септември 1914 г. в село Плоски. През 1935 г. завършва кандидат- офицерска школа, а през 1943 г. постъпва в жандармерията, където пак според справката участва в преследвания срещу партизани. Този документ ни казва и нещо, което не се среща в другите документи за четата, а именно, че Йордан Руйчев е известен в района, като стар член на ВМРО.38 През декември 1946 г. Руйчев убива секретаря на комунистическата партия в селото Методи Николов и излиза в нелегалност. Руйчев застава на чело на въоръжена група от 5 души, която започва да действа в района на с. Плоски, а впоследствие влиза във връзка с четата на Герасим Тодоров. Държавна сигурност реализира агентурна оперативна разработка, а на 5 март 1848 г. се завързва престрелка между милицията и четата в местността „Шарената скала”, при която са убити трима горяни, но Йордан Руйчев успява да избяга и да се укрие.39 Впоследствие към него се присъединяват брат му и баща му. В началото на април тримата нелегални са локализирани и след няколко операции на ДС бащата е заловен, а братя Руйчеви са ликвидирани при оказване на въоръжена съпротива.40
Началото на съпротивата в Асеновградско се слага в местността Имерет дере, Смолянско. Тук на 27 август 1947 г. се учредява нелегалната организация „Национал-християнски кръст” от Ангел Иванов, Димитър Примов, Костадин Ангелов, Петър Семерджиев, Петко Калевски, Керим Панджилов, Борис Славов и Иван Калеев. Идеята за създаването на такава организация принадлежи на Ангел Иванов, който е завършил Френския колеж в Пловдив и Свободният университет в София, специалност икономика. Ангел Иванов завършва школата за запасни офицери и получава звание подпоручик. Той бива мобилизиран през 1945 г., като главен представител на главното интендантство в Пловдив. Впоследствие се премества в Асеновград, където изгражда модерен селскостопански чифлик. Именно в този чифлик се състои заседание на организацията на 14 ноември 1947 г., където се избира управителен орган – главен щаб. В ръководството на четата са избрани Ангел Иванов, Димитър Захаров (началник щаб), Петър Семерджиев (адютант), Димитър Примов (помощник адютант), Атанас Праматаров (началник по прехраната) и Константин Кръстев (началник-превоз). На това събрание се приема правилник и клетва на организацията и се решава да се пристъпи към създаването на нелегални организации в Асеновградска околия, които да започнат „въоръжена борба против Отечествения фронт”.41
В рамките на няколко месеца в селата в Асеновградска и Първомайска околия започват да изникват нелегални групи, които разгръщат структурата на „Национал-християнски кръст”. Броят на членовете на организацията надхвърля 300 души. Членовете на организацията в мнозинството си са бедни и средно заможни селяни, държавни служители и запасни офицери. Политическият им състав се състои от легионери, земеделци, безпартийни и дори комунисти. След известни разногласия и разцепление в организацията в края на 1947 г. през пролетта на 1948 г. все пак търканията се преодоляват и се сформира голяма горянска чета от 28 души. 42 Четата изгражда мрежа от ятаци в селата и започва да развива силна пропаганда в асеновградските и смолянските села. През януари 1948 г. обаче отново се появяват разногласия относно тактиката на четата, между част от горяните и ръководителят на организацията Ангел Иванов. Част от четниците настояват да се нападне казармата в Смолян, за да може четата да се снабди с дрехи и оръжие. Техните намерения обаче са осуетени от Ангел Иванов и командирът на четата Христо Бузов, като се решава да се възприеме тактиката на постоянно разширяване на влиянието на организацията в областта, да се създаде канал за Гърция, както и да се установи връзка с американските политически представители в София.43
Привличането на все повече нови членове в нелегалната организация я прави все по-лесно забележима от службите за сигурност. Създадена е мащабна агентурна мрежа, подпомагана от милиция и войскови съединения. След няколко престрелки четата прави опит да се изтегли в Гърция, при който е разпръсната на малки групи след упорити сражения, при които падат жертви и от двете страни. При тези сражения е убит и войводата Христо Бузов и още четирима горяни.44
В хода на проведеното следствие са задържани 212 души, като срещу тях са проведени два съдебни процеса. Първият от тях се провежда в Пловдивския окръжен съд в периода от 5 до 19 април 1948 г. На смърт чрез обесване са осъдени Ангел Иванов, Димитър Захаров, Атанас Праматаров, Димитър Примов, Петко Калевски, Керим Панджилов, Иван Калеев, Марин Ангелов, Костадин Авнгелов, Никола Георгиев, Илия Иванов и Костадин Ангелов. Присъдите са изпълнени на 13 август 1948 г. в Пловдивския затвор. Второто дело отново се гледа в Пловдивския съд от 7 до 25 май 1948 г., като на смърт е осъден бившият заместник-кмет на Асеновград и член на „Звено” Милан Гешев. Останалите подсъдими са осъдени на различни срокове затвор, а 63 от тях са изпратени в лагер.45
През декември 1946 г. в село Голямо Конаре и Пловдив, се създават две нелегални организации, която си поставят за цел да се борят срещу Отечественофронтовската власт. Четирима от нелегалните в Пловдив са заловени и осъдени, но двама от тях ( братята Рангел Дребчев и Стоян Дребчев) успяват да избягат и да минат в нелегалност. Рангел и Стоян Дребчеви се свързват с бившия жандармерист и николапетковист Иван Тосев, с когото решават да създадат разклонена нелегална организация в Пловдивска, Панагюрска и Пазарджишка околии. През март 1948 г. в местността Илдирмена Тосев и братя Дребчеви сформират горянска чета заедно с Владимир Екимов и Даниел Камчев, която до април месец нараства на 13 души. Като яташка база на четата функционират създадените нелегални организации в селата, наречени по общото наименование „Първа средногорска зелена гвардия – Никола Петков”, организацията в село Старосел се нарича „Васил Левски”. Четата разгръща своята дейност в Староселския балкан, където съществува много сериозна подкрепа от месното население, които в мнозинството си са бивши членове на опозиционния БЗНС – Никола Петков.46 В своята дейност четата развива предимно пропагандна дейност и не предприема каквито и да било въоръжени действия. През пролетта на 1948 г. Държавна сигурност вече е изградила силна агентурна мрежа и през юни успява да проникне в част от нелегалните организации. Чрез синхронизирани акции са задържани 72 души четници и членове на нелегалните организации, а след устроени засади и въоръжени сблъсъци с горяните в края на май и началото на юни са убити нелегалните Владимир Якимов, Алекса Ковачев, Минчо Минчев, Цончо Людов и Стоян Дребчев.47
И в този случай срещу горяните и членовете на организациите „Първа средногорска зелена гвардия – Никола Петков” и „Васил Левски” се водят два съдебни процеса. Единият се провежда в Пазарджишкия областен съд, а другият в Пловдивския.
В началото на 1949 г. са произнесени присъдите, като на смърт чрез обесване са осъдени горяните Иван Тосев, Рангел Дребчев, Рангел Чинков, Даниел Райчев и Славчо Славчев. На различни срокове затвор са осъдени 45 души, от които 23 са изпратени в лагер.48
Във Варненска област още от 1945 г. започват да се сформират нелегални организации. В периода от 1945 до 1949 г. тук се създават две горянски чети. През есента на 1948 г. бившият подофицер от флота Георги Спиров създава първата чета от 9 души с яташка база от нелегални организации в селата Старо Оряхово, Ново Оряхово, Свети Иван, Горица, Бяла, Юнец и Равна гора, които се именуват „Националноосвободителна гвардия”. Действията на четата се изразяват предимно в разпространяването на позиви във Варна и околните села, както и в пропагандна и разяснителска работа сред местното население. Държавна сигурност се добира до сведения за четата и бързо изгражда разклонена информаторска мрежа, чрез която локализира придвижването на горяните. След организирана засада се завързва ожесточена престрелка близо до Аладжа манастир, в която са убити 4 горяни, а други 4 са заловени живи. Впоследствие са арестувани още 65 души, членуващи в нелегалните организации „Националноосвободителна гвардия”. От тях 26 са осъдени на различни срокове затвор, 20 са освободени и „оставени под постоянно наблюдение”, а 19 са изпратени в лагер.49
В областта се създава и втора чета, по инициатива на Петър Дойков (бивш военен преводач) от село Ботево. Дойков, заедно със свои съмишленици почти през цялата 1948 година създава 34 нелегални организации в селата около Варна, Добрич, Генерал Тошево и Балчик. През август 1948 г. Петър Дойков сформира и въоръжена горянска чета от 13 души, която започва да действа в района на Батова гора, около селата Оброчище, Стефаново и Прелог – Добричка околия. Действията на четата се характеризират предимно в пропагандна дейност сред населението, без да са регистрирани въоръжени акции срещу властта. В крайна сметка Държавна сигурност успява чрез информатори и агенти да открие горяните и след няколко засади са ликвидирани Никола Манасиев, Желязко Стоянов, Демир Демирев и Атанас Киров, а командирът Петър Дойков е заловен. Като ятаци и помагачи на четата са арестувани 212 души, от които 40 са осъдени на различни срокове затвор, 71 са изпратени в лагер, а останалите са освободени и обявени за „вражески контингент”.50
Освен разгледаните значителни съпротивителни движения в Горноджумайско, Пловдивско и Варненско в периода от 1944-1948 г. на територията на цялата страна са регистрирани още редица случаи на въоръжени малки групи или единични горяни. Само през 1945 г. по сведения на Държавна сигурност са арестувани общо 83 души, част от въоръжени бойни групи в град София и околността, Карнобатско, Врачанско и Велинградско.51
В началото на 1948 г. в Ямболските села Кирилово и Пчела няколко души, начело с Гичо Тодоров (социалдемократ) правят опит да образуват чета, която да води нелегална борба срещу властта в Ямболския окръг. Своевременно обаче нелегалната група е разкрита. Един от нелегалните Димитър Ангелов е убит, а другите са арестувани и осъдени на различни срокове затвор.52
Непосредствено след 9 септември 1944 г. в Трънско също се появяват нелегални организации. Един от първите единични горяни в този регион е Тодор Златков, по прякор Бела, от с. Насалевци. Той участва във войната срещу Германия, когато е осъден на смърт от „Народния съд”, по обвинение, че като войник е участвал в преследвания на партизани. Новината за присъдата той научава от своя приятел Тодор Симов, когато се демобилизира. Снабден с оръжие от Симов, Бела излиза в нелегалност и обикаля района, като едноличен горянин. Друг самостоятелен горянин в Трънско-Брезнишкия район през периода 1945-1949 г., е Никола Йорданов – Гуджо, запасен подофицер, от с. Глоговица, Трънско. Той също е осъден на смърт от „Народния съд” за това, че през 1923 г. е служил една година като стражар в Трън и, че е преследвал комунисти. При изпълнението на присъдата (смърт чрез разстрел) Гуджо успява, като по чудо да се спаси и забегне в Знеполските гори. 53
Освен гореописаните чети в периода 1944-1948 г. в България действат още не една и две горянски чети, но поради ограничения обем на изследването не можем да се спрем подробно на всички тях. Няма да бъде коректно обаче ако не споменем още две значителни прояви на съпротива от периода. Това са т.нар. „Годечка” и „Ботевградска” чети.
Годечката чета, според доклад на ДС се сформира през пролетта на 1947 г. и достига състав от 9 души. Групата е въоръжена с шмайзер, три пушки и пистолет. Командир на четата е Тодор Филипов от село Несла. Скоро след като излизат в нелегалност обаче, горяните са заловени близо до град Годеч и са осъдени на различни срокове затвор.54
Ботевградската чета също действа от есента на 1947 г., начело с Никола Кацаров. Създадена е нелегална организация от 24 души и горянска чета от 8 души. След около година обаче, нелегалните са разкрити и заловени, след което са изправени пред Софийския областен съд. Смъртни присъди получават Никола Кацаров, Цвятко Кацаров, Димитър Георгиев и Иван Георгиев (задочно). Присъдите са изпълнени на 7 август 1949 г. в Софийския централен затвор.55
През тези години Горянското движение в България се разраства интензивно и въпреки взетите сериозни мерки от страна на МВР и ДС постоянно се регистрират нови опити за съпротива срещу режима. В документите на ДС през 1948 г. се съобщава за наличие на нелегални организации, въоръжени групи и единични горяни в секторите София, Пловдив, Враца, Габрово, Русе, Варна, Бургас, Стара Загора и Горна Джумая.
ІІ. 3. Втори период на въоръжената съпротива – действия и обхват на горянските чети (1949-1955 г.)

Вторият период в развитието на горянското движение започва през 1949 г. и приключва през 1955 г., когато въоръжената съпротива почти изцяло е ликвидирана. Според изчисленията на Диню Шарланов в рамките на този период, като горяни „официално” са регистрирани 4 920 души.56 През надигналата се втора вълна горянско движение, сред множеството горянски чети могат да се отличат няколко значими опита да се създадат въоръжени бойни единици, способни да увлекат голям брой население, както и да се осмелят да се изправят дори срещу редовна войска. Такива са четите, създадени в Къзънлъшко, Русенско, Поповската чета, въоръжените групи в Трънско и Брезнишко и двете Сливенски чети.
Една от най-значимите горянски организации за целия период на въоръжената съпротива е „Организацията на съпротивителното движение в България – Горяни” (ОСДБ-Горяни) в Казанлъшко. Тази организация е учредена през пролетта на 1951 г. от 46 души членове. Управителното тяло на организацията се състои от 6 души: Васил Тимов (председател), Димитър Цветков (секретар), Тончо Найденов (касиер) и контролна комисия в състав: Неделчо Шопов, Генчо Тодоров и Димитър Неделчев.57
На 9 април рано сутринта наборните войници Георги Комитов и Петко Китиков успяват да избягат от казармата, вземайки със себе си 4 автомата. Избягалите войници влизат във връзка с Неделчо Шопов от ОДСП „Горяни” и заедно с още 7 души сформират въоръжена горянска чета с командир Петко Китиков. Още неукрепнала от към яташка база, четата е локализирана от службите и на 8 август 1951 г. с помощта на внедрен агент двама горяни – командира на четата Китиков и Паун Иванов са блокирани в къщата на бабата на Китиков. Там се завързва престрелка между органите на милицията и горяните, вследствие на което Паун Иванов е убит, а Петко Китиков е ранен и заловен от властите.58 Останалите горяни обаче, успяват да се укрият и скоро към четата се присъединяват още хора, като в края на август 1951 г. тя вече наброява 15 души. За нов горянски войвода е избран Георги Комитов. Интересен е фактът, че до 1950 г. Комитов е член на ДКМС, баща му е член на ТКСЗ, а неговият тъст е член на БКП и бригадир в кооперацията.
От съображения за сигурност четата се разделя на две, като за командир на втората чета е избран Иван Минков. Тя започва да действа в Розовския балкан, а четата на Комитов се локализира в Златоселския район.59 Държавна сигурност открива групова агентурна разработка на четите с кодовото наименование „Дураци-2”. Властите организират акции по задържането на членовете на нелегалната организация, като на 4 юли 1951 г. са задържани 25 човека. В следващите месеци четата на Георги Комитов се разраства още повече, което довежда до нейното разцепване, поради разногласия от тактически съображения между войводата и Филип Георгиев (Гропчето). Така се образува трета чета, начело с Филип Георгиев, наброяваща 6 души. Постепенно обаче след няколко ареста на милицията дейността на тези чети е задушена.
Четата на Георги Комитов се очертава, като най-добре организирана, многобройна и способна да поддържа огъня на съпротивата в Казанлъшко. Тя наброява 20 души и започва да създава проблеми на властта с няколко внезапни нападения и сплашвания срещу представители на местната власт и пропагандна дейност в селата около град Казанлък. Така Държавна сигурност организира внедряване на агентура, за унищожаване на горянската чета. За целта въоръжени агенти от ДС се легендират, като горяни от Сливенската чета, които искат помощ от четата на Георги Комитов. Водач на мнимата чета, състояща се от 5 души е агентът Никола Христов. При срещата между двете чети на 1 октомври 1951 г. е разигран зловещ планиран сценарий, при който 14 казанлъшки горяни са обезоръжени и избити до един от групата на Никола Христов. Това са Пенчо Брестовски от село Розовец, Филип Георгиев, Стою Николов, Сребрю Паунов, Георги Георгиев и Раню Тасев от село Златосел, Стою Узунов от село Драганово и Аврам Аврамов от село Драганово, Иван Райчев от село Свилен, Видол Илиев от село Суходол, Христо Челибоков от село Свежен, Тодор Македонски от село Дебравица и Ненчо Ненчев от село Остеново. Войводата Георги Комитов и четниците Минчо Михов и Христо Петров са заловени няколко дни по-късно, осъдени на смърт и разстреляни на 25 март 1952 г.60
На 4 септември 1950 г. в село Сваленик, Русенско в дома на Димо Лафчиев няколко човека основават „Областен земеделски нелегален център №1” с председател Жеко Жеков, секретар Иван Чобанов и касиер Димо Лавчиев. Веднага след учредяването на нелегалната организация се пристъпва към сформирането на районни комитети и местни организации в русенските села Нисово, Костаденец, Сваленик, Бърисово, Писанец, Ряхово и Ветово.61
През март 1951 г. край село Писанец се провежда конференция на „Областен земеделски нелегален център №1”, на която присъстват 40 души. Всички присъстващи полагат, следната клетва:

„Обещавам пред целия български народ да се боря за неговото освобождаване, за да възтържествува свободата и демокрацията. Зная, че всяко своеволие и предателство се наказват със смърт! Заклех се!”62

След конференцията организацията започва да нараства лавинообразно и скоро излиза извън рамките на Русенски окръг. Нелегални организации изникват в Карнобатска, Тутраканска, Разградска и Беленска околии. Дейността на организациите е преди всичко пропагандна, като се акцентира върху съпротивата срещу принудителното коопериране. Дейците на „Областен земеделски нелегален център №1” разпространяват позиви из тези околии и събират средства и продукти за подпомагането на семействата на репресираните.63
В началото на 1951 г. се създава горянска чета с командир Цанко Цанев (Мечето) от село Писанец и четници Георги Пенев, Петър Пенев, Димитър Ковачев, Станчо Лазаров, Цветанка Лазарова, Цвятко Недев и Бойко Бойков. Групата бързо нараства и скоро нейният брой достига 40 души със стабилна яташка мрежа в русенските села.64 През пролетта на 1951 г. четата развива активна дейност в окръга, което довежда до сериозни притеснения на властта в този регион. Държавна сигурност открива активна агентурна разработка с кодово наименование „Убийци”. В справка на ДС се отбелязва, че горяните са убили двама четници, разкрити, като агент-провокатори.65 Държавна сигурност и Народна милиция организират съвместна акция за ликвидирането на четата в периода април-юни 1951 г. На 27 април са заловени горяните Цанко Цанев (Мечето), Георги Пенев, Димитър Ковачев, Цветанка Георгиева и Бойчо Бойчев. Чрез няколко последващи акции четата е на практика е ликвидирана, като в доклад на началника на отдел ХІІ – ДС се отбелязва, че са убити или заловени 28 горяни. Това става чрез внедряването на агентура на Държавна сигурност сред яташката база на четата.66
Съдебните процеси срещу горяните и членовете на нелегалната организация се провеждат в Русенския областен съд. Смъртни присъди получават Тодор Засмянков, Цветанка Георгиева67, Георги Пенев, Нено Цанев и Радко Радков. Войводата на горянската чета Цанко Цанев (Мечето) успява да се укрие, но по-късно е заловен и убит в гр. Хисаря.68
В началото на 1951 г. вербуваният по-рано за агент на ДС Иван Стойчев от село Паламарци, Търговищко излиза в нелегалност. За няколко месеца Стойчев с помощта на Илия Ненов в селата в Поповска околия се създадат множество нелегални организации. По сведения на ДС почти всички членове на тези организации са бивши членове на БЗНС – Никола Петков.69
Тези нелегални групи се превръщат в стабилна основа за създаването на въоръжена горянска чета през есента на 1951 г. с командир Георги Чапуков от село Гогово, Поповска околия. В състава на четата влизат още Стефан Чапуков, Димитър Унгуров, Пенчо Ганчев и др. Интересен е фактът, че много от ятаците на четата са бивши или настоящи членове на комунистическата партия. Четата развива предимно пропагандно-агитационна дейност против властта и провеждането на колективизацията. По изпитаните си методи Държавна сигурност организира сериозен агентурен апарат за нейното ликвидиране.70
С помощта на внедрени агенти в четата и пълната мобилизация на ДС и НМ в окръга в края на 1951 г. всички горяни са заловени и изправени на съд в Шумен. Всички поповски горяни и много техни сподвижници са осъдени на различни срокове затвор и впоследствие включени в категорията „вражески контингент”.71
В периода 1948-1956 г. в Трънско и Брезнишко съществува разклонена мрежа от горянски групи, които през цялото това време създават сериозни проблеми на властта. Скоро след 9 септември 1944 г. в Трънския край, почти митологизиран, като един от най-активните центрове на партизанското движение в България.

лгария отново се ражда съпротивително движение, но този път с обратен знак. Целта на новата съпротива е свалянето на Отечественофронтовската власт.72
През пролетта на 1948 г. в Трънско вече функционира нелегална опозиционна организация, носеща името “БЗНС-Никола Петков” и изградена от бившите земеделски дружби с ръководители Цанко Станоев от село Костуринци и Петър Месаков от село Еловица, Трънско. През 1950 г. начело на организацията застава Боян Попов от село Радово, Трънско. Той е избран и за командир на Трънската горянска чета, която достига 15 въоръжени мъже от околните села. Четата периодично преминава границата и организира дейността на организацията, която играе ролята на снабдителна база.73
През есента на 1948 г. по инициатива на Петър Матеев от село Лялинци, Трънско се създава Нелегална патриотична организация (НПО), която си поставя за цел свалянето на комунистическата власт в България. През 1949 г. начело на организацията застава Никола Йорданов – Гуджо. След измъкването си, като по чудо от разстрела на Трънския „народен съд” през 1945 г. в продължение на 3 години той броди из района, като единичен горянин. По-късно към него се присъединяват още няколко души. Така се създава малка горянска чета, която често преминава българо-югославската граница. Четата установява връзка с югославската служба за сигурност (УДБА), в лицето на Бранко Костич, който я снабдява с оръжие. Горянската група допринася за бързото разрастване на нелегалните организации, които за кратко време обхващат повече от 40 брезнишки и трънски села, като във всяко село е създадена нелегална или бойна група от по 5-10 човека. Постепенно в четата започват да се вливат нови членове, чийто състав скоро достига 80 човека, с командир Никола Йорданов – Гуджо. От нейния състав се сформират няколко по-малки чети от по 5-6 души, които периодично се появяват на различни места из района и развиват пропагандна дейност. Четата на Гуджо решава да раздели обширния си район на действие на три оперативни зони, а именно:
Първа оперативна зона „Христо Ботев”, която обхваща района на Трънска околия с ръководител Боян Попов.
Втора оперативна зона „Васил Левски”, обхващата Брезнишка околия плюс няколко трънски села с ръководител Никола Йорданов – Гуджо.
Трета оперативна зона включва Годечка околия, но нейният ръководител засега остава неизвестен.74
Тази разклонена горянска структура създава сериозни проблеми на властта особено в първа и втора оперативна зона, където действат четите на Боян Попов и Никола Йорданов – Гуджо. Четите на Попов и Гуджо често се прехвърлят в Югославия, от където се снабдяват с оръжие и извършват акции срещу представители на властта в Трънско и Брезнишко. Държавна сигурност обаче успява да осъществи две оперативни комбинации, чрез които в крайна сметка всички горяни са заловени и осъдени на различни срокове затвор по обвинения в нелегално преминаване на границата между България и Югославия, шпионаж в полза на УДБА и изграждане на групи и организации за борба против властта.75
Ръководителят на първа оперативна зона Боян Попов е въдворен в лагера Белене, а Никола Йорданов – Гуджо е откаран в София, където е екзекутиран.76
По същото време в Трънско-Брезнишкия район действат още две горянски чети с общ състав 30 души, ръководени от Васил Владимиров, запасен офицер, от с. Врабча, Трънско и Иван Монов – бивш военен летец, от с. Макреш, Видинско. След няколко техни акции обаче и двете чети са разбити от милицията и Държавна сигурност.77
В северозападна България през 50-те години също се появява въоръжена съпротива, свързана преди всичко с масово недоволство от провеждането на насилствената колективизация на земята в този край. Документите на Държавна сигурност свидетелстват за въоръжени акции срещу кооперативни дейци, саботажи в селското стопанство и палежи на селскостопански сгради. Нелегални въоръжени групи са създадени в селата Сухатче, Малорад, Манастирище и Студено буче (Врачанско), Галиче (Оряховско) и Сумер (Михайловградско).78 Държавна сигурност успява да проведе няколко групови оперативни разработки срещу въпросните организации, вследствие на което конспираторите са осъдени, някои от които получават смъртни присъди.79 Въпреки взетите крути мерки срещу горянските чети през 1952 и 1953 г. на голяма територия в Северозападна България (от Козлодуй до Враца) действа чета, която извършва няколко въоръжени акции, като в Кнежа е взривен клубът на комунистическата партия и са разпръснати позиви.80 Освен в Кнежа през следващите месеци са хвърляни позиви и в Оряхово, Селановци, Бутан, Ставерци, Горни и Долни Вадин и Манастирище, където според информация на ДС активно се слуша радио „Горянин”.81
Влиянието на опозицията през втората половина на 40-те години е особено силно в Сливен и областта. Сред опозиционните кръгове тук се открояват дейците на опозиционния БЗНС – Никола Петков и анархистите. През пролетта на 1950 г. в града е създадена нелегалната организация „Комитет на съпротивата”. Основатели на организацията са николапетковистите Георги Фърчанов, Михаил Гюров, Михаил Инджов и анархиста Пеню Михов. За кратко време след това в Сливенска, Новозагорска и Казанлъшка околии се създават 19 нелегални организации с повече от 90 души членове.82
В същото време се формира и въоръжена горянска чета от 8 души с командир Пеню Михов. Още в самото начало обаче възникват сериозни противоречия от тактическо естество между анархиста Михов и земеделеца Коста Дейков. Командирът на четата настоява за провеждането на терористични действия срещу представители на властта, докато Дейков се възпротивява с аргумента, че това би довело до ликвидирането на горяните от милицията и Държавна сигурност. Вследствие на избухналия скандал между двамата Михов решава да създаде нова чета само от анархисти. Тогава Коста Дейков решава радикално да предотврати разцепването на четата, като организира убийството на Пеню Михов. Убийството е извършено от четника Коста Сандиев, по поръчка на Дейков.83 Вследствие на тези събития сред членовете на четата и на организацията настъпват сериозни сътресения, като анархистите не приемат за ръководител Коста Дейков. Възползвайки се от тези сътресения сред горяните Държавна сигурност успешно успява да внедри няколко агенти, с помощта на които, чрез проведена реализация на предварително изготвен план на 17 ноември са заловени 49 горяни. Почти всички са изправени пред съда и осъдени на различни срокове затвор.84 Двама от тях Георги Стойнов (Търпана) и Иван Христов (Ахмачето) успяват да се укрият през зимата на 1950-1951 г.85
Оцелели до пролетта на 1951 г. Георги Стойнов и Иван Христов се опират на неразкритите нелегални организации на „Комитета на съпротивата” и бавно започват да възстановяват организацията. Сформира се нова горянска чета, начело с Георги Маринов – Търпана (получил впоследствие прякора Бенковски86), Димо Фирков (заместник командир), Иван Христов (политически командир) и Митю Ганев (касиер). През май 1951 г. четата достига внушителния брой от 72 горяни. В документите на ДС липсва конкретна информация за дейността на четата. В няколкото справки и доклади само се споменава за извършване на наказателни акции и организирана блокада за ликвидирането на четата. Повече данни се дават са ръководителя на четата Георги Маринов, както и да още няколко горяни.
В документите на Държавна сигурност, където се споменава за проведената широкомащабна акция в Сливенския балкан за унищожаване на четата в края на май и началото на юни 1951 г., с участието на сили на ДС, Народна милиция и Вътрешни войски се съдържа малко информация и трудно може да бъде направен качествен анализ на тези събития. Там се отбелязва, че първоначално се прави опит четата да бъде разбита чрез блокади, засади и сражения, което обаче не дава резултат. За съжаление в документите липсва информация, която да описва конкретния развой на тези сражения, както и броя на жертвите дадени от двете страни.87
По спомени на Николай Илиев, по това време военнослужещ в Противотанковия сливенски дивизион, поделение № 80280, в акцията срещу горяните са организирани три обръча от войскови подразделения със задача горяните да бъдат ликвидирани. Николай Илиев е мобилизиран и участва в третия обръч, който е натоварен с охранителни функции и не участва в сраженията. Според сведенията, разказани му от участвалите в сраженията имало много убити горяни, както и войници и дори един майор от МВР. Военнослужещите говорели с възхищение за млада горянка, която по време на престрелките се изправяла срещу войниците и се провиквала с думите:

„Войници, не стреляйте по нас! Ние не сме мишените ви на стрелбището… А хора, които се борят за свободата на българския народ и отечеството си, против комунизма и съветската окупация…”88

Тези разкази на очевидци се засичат и от справка на Окръжно управление на МВР Стара Загора, където се отбелязва, че при завързалите се сражения горяните са убили трима войници и един офицер. От страна на горяните няколко души са убити в сраженията, а тези които успяват да се измъкнат от обръчите са заловени от органите на властта до края на август 1951 г.89 Може би повече данни за това сражение се съдържат в Централния военен архив във Велико Търново и при специално проучване на тези събития е задължително да се разгледат документите на Вътрешни войски.90
След очевидно несполучливия развой на сраженията между войската и горяните, Държавна сигурност преминава към своите изпитани методи за справяне с горянското движение – внедряване на агентурен апарат в горянските среди. За тази цел са вербувани няколко агенти, които разпространяват слухове, че в Родопите действа друга горянска чета, която се снабдява по въздуха с провизии, с помощта на американски самолети. Така четата на Георги Търпана решава да поеме пътя към Родопите и да се присъедини към въображаемата Родопска чета. Внедрените агенти организират транспорт за горяните, които на няколко курса са транспортирани с камиони до Стара Загора и от там директно в затвора. Воеводата Георги Търпана обаче не поема по пътя начертан от агентите на ДС, а решава сам да потърси спасение от блокадата. При самостоятелен опит да се отскубне от трите обръча Търпана е ранен, но все пак успява да се добере до село Градец, Котленско. Там обаче отново с помощта на агентурата той е открит, заловен и екзекутиран на 2 декември 1951. Заловените горяни и осъдените членове на нелегалните организации са съдени на пет процеса, като са издадени 20 смъртни присъди.91
Направеният обзор на големите чети съвсем не е достатъчен за да се опише цялостната картина на горянското движение през втория период на съпротивата. Наред с големите чети, в цялата страна с различен успех действат конспиративни групи, които реално заплашват структурите на властта по места. Така например в околностите на Пловдив през пролетта и лятото на 1951 г. действат две горянски чети от по трима души. На първата командир е Иван Ваневски, а на втората Спас Райкин. Не след дълго част от горяните са заловени, а някои успяват да се укрият и впоследствие да емигрират.92
Освен разгледаните до тук чети, в цялата страна през тези години са създадени много нелегални организации, поставящи си за цел да се борят с оръжие в ръка срещу комунистическия режим. Проучените документи на Държавна сигурност свидетелстват, че съпротивителното движение е най-масово във времето между 1950 и 1953 г. От прегледаните съдебни дела за този период става ясно, че наред с горянските чети се създават и много нелегални организации, разполагащи с оръжие и извършили различни въоръжени действия. Такива са организациите: „Първи балкански отряд” и „Първи искърски отряд” в Искърското дефиле,93 „Съюз на свободна и независима България” в Костенец, „Независим селянин” в Хасковско и Димитровградско, „Български земеделски народен централен комитет – Дунав” в София с подразделения из цялата страна и още много други.94

ІІ. 4. Участие на политическата емиграция във въоръжената съпротива срещу комунистическия режим в България

Въоръжената съпротива срещу комунистическия режим в България не бива да се ограничава единствено в рамките на сформиралите се спонтанно и действали без чужда помощ горянски чети. В изследванията за горянското движение се прокарва тезата, че въоръжените групи диверсанти, подготвяни и изпращани от чужди държави в България не са част от горянското движение. В настоящото изследване ние си поставихме за цел цялостно проучване на въоръжената съпротива и сме на мнение, че участието на емигрантските организации е неделима част от характера на тази съпротива. В създадената до този момент литература, посветена на горяните, диверсантските групи не се включват в движението и се слага дебела разделителна линия между тях и четите, създадени в страната без чужда помощ. Тази линия, като че ли е пренесена несъзнателно от методите на разправа на комунистическата власт с хората, дръзнали да вдигнат оръжие срещу властта. При съдебните процеси срещу диверсантите повечето от тях са съдени, като шпиони на чужди държави по чл. 1 от Закона за защита на народната власт.95 Съпротивленците от вътрешността на страната са съдени по чл. 4 от същия закон. В редица случаи обаче има осъдени и по двата члена, което навежда на мисълта, че разделителната линия между диверсанти и горяни е значително по-тънка и неведнъж е пресичана.96
Една от най-значителните въоръжени групи през периода на въоръжената съпротива е четата на майор Никола Мутафчиев, която действа в Хасковска, Харманлийска, Свиленградска, Кърджалийска и Димитровградска околии.97 Тази чета се сформира в лагера „Лаврион” в Гърция, където Никола Мутафчиев заедно с друг емигрантски деец полковник Иван Гологанов са основали организацията „Български противоболшевишки легион на народното спасение”. Този емигрантски легион установява връзка с ръководителя на Българския национален фронт д-р Иван Дочев, който в специално писмо до легиона изказва своята подкрепа лично към майор Мутафчиев.98
След дълга подготовка се комплектоват и въоръжават две диверсантски чети. Първата е под ръководството на Никола Мутафчиев, а втората на подпоручика от авиацията Маню Попов. Двете чети са прехвърлени през граница за първи път през август 1949 г. В следващите месеци те редовно преминават граничната бразда, като през зимата на 1949-1950 г. успяват да организират мрежа от нелегални организации в Хасковска, Харманлийска, Свиленградска, Кърджалийска и Димитровградска околии.99 В началото на 1950 г. в Харманлийско, Свиленградско и Старозагорско, са арестувани 93 души, всички членове на нелегални организации, създадени от Никола Мутафчиев и Маню Попов. Въпреки създаването на две агентурни разработки на Държавна сигурност, диверсантската група на Мутафчиев така и не е ликвидирана и продължава да действа и през следващите години. След всяко успешно разкриване на нелегални организации от ДС веднага изникват нови, което отнема много сили и енергия на службите. Те са принудени да се справят със силно разклонената опозиционна верига на голяма територия, която реално застрашава властта в цяла Южна България.100
Според изчисления на Диню Шарланов в периода между 1949 и 1953 г. в Южна България под ръководството на Никола Мутафчиев са създадени между 75 и 80 нелегални организации с над 800 членове и съмишленици.101
Комунистическата партия и ръководството на МВР вземат всички мерки да задушат тази съпротива. Чувствайки, че властта в Южна България реално е заплашена, Политбюро издава няколко проекто-постановления и доклади, относно мерките, които трябва да се предприемат за ликвидирането на „политическия бандитизъм” в този регион. В резултат на тези мерки след 1953 г. ситуацията постепенно е овладяна, но въпреки това майор Никола Мутафчиев продължава да действа и в следващите години. През 1957 г. ДС създава нова агентурна разработка срещу него под името „Бандит”. Неговите близки в България също са поставени под постоянно наблюдение. Съпругата му е въдворена в лагер за периода от 1948 до 1952 г., а синът му го сполетява същата съдба от 1956 до 1960 г.102
След идването си на власт през 1944 г. правителството на ОФ променя държавната политика към малцинствата и в частност към помаците. Започва връщане на мюсюлманските имена и на традиционното мюсюлманско облекло.103 Постепенно обаче политиката на управляващите към помаците се определя от недоверието на властта към тях и съмнението, че те са естествен контингент на чуждото разузнаване. Още през 1946 г. започва изселването им от пограничните райони, което води до масови бягства през границата с Гърция. Според справка на ДС избягалите помаци се настаняват в селата около град Драма, където гръцките врасти и американското разузнаване сформират въоръжени помашки чети, които започват да се изпращат в Родопите. Според тези документи още в началото на 1945 г. две диверсионни групи общо от около 45 души са разквартирувани в местността „Зърненското корито” на гръцка територия.104 Тези групи се разделят на малки отряди от по 4-5 човека и започват редовно да проникват на българска територия и да извършват въоръжени нападения срещу представители на властта в Неврокопския регион. Според доклад на Гранични войски тези отряди извършват и редица грабежи в Неврокопските села.105 Друга сериозна помашка група се сформира през 1945 г. в гръцкото село Белотин, Драмско. Тази чета разполага със състав от 30 души, начело с Фаик Алиев от село Абланица, Неврокопско и помощник командир Рази Чаушев. Групата взривява няколко мини в региона, развива контрабандна дейност и разузнавателни акции в селата Петерлик, Теплен, Вълкосел, Слащен и Абланица.106 В началото на 1948 г. Фаик Алиев и още 10 въоръжени лица са заловени и изправени пред Неврокопския съд. За дейността си Алиев и още трима души са осъдени на смърт чрез обесване от Неврокопския съд, а другите на различни срокове затвор.107
Най-продължителна е дейността на четата на Шукри Дервишев от село Барутин, сформирана през 1945 г. Тя провежда широка пропагандна дейност, включително и събиране на подписи от помашкото население за присъединяване на този край към Гърция. Четата създава стабилна яташка база и действа чак до 1958 г., когато е разбита. Шукри Дервишев, заедно с още трима четници са осъдени на смърт и екзекутирани.108
Друга помашка чета е създадена през 1948 г. от Атем Гуйгов (Атем Капитан) от село Забирци, Асеновградско. Тази чета действа около района на Чепеларе и е в състав от 17-19 души. Според документите на ДС четата извършва основно грабежи и контрабанда. В крайна сметка и тази група е ликвидирана чрез добрата агентурна система на ДС.109
След тези събития политическото ръководство на БКП решава да пристъпи към разселване на потенциално опасни за властта представители на помашката общност във вътрешността на страната.110
Сред политическата емиграция в Гърция значително влияние имат привържениците на ВМРО – Иван Михайлов. През лятото на 1948 г. в лагера „Хаджи Кирякос”, близо до пристанището Пирея, започва подготовката за навлизане в България на въоръжена група на име „Нова освободителна македонска организация” (НОМО), начело с бившия деец на ВМРО Борислав Атанасов. В края на 1948 и началото на 1949 г. групата осъществява няколко набега на българска територия, като успява да създаде нелегални организации в селата Корница, Брезница, Кремен, Обидна, Пирин, Добринище и Банско.111
Окуражени от успеха на четата на Борислав Атанасов българските политемигранти в Гърция с помощта на гръцкото и американското разузнаване изпращат още няколко въоръжени групи в Пиринския край. Такава е четата от 5 души, ръководена от Борислав Симеонов, която е прехвърлена от Гърция през пролетта на 1949 г. и успява да изгради нелегална мрежа от ятаци в дупнишките села Рила, Пастра, Стоб и Падала. На 30 май 1949 г. обаче четата е засечена от ДС и ликвидирана от едно армейско подразделение.112 През есента на 1949 г. в Петричка околия се сформират четири въоръжени чети от по няколко души с командири Георги Мигдалов, Асен Траханаров, Спиро Тилев и Антон Николов. Според документите на ДС тези въоръжени групи имат за цел създаването на нелегални организации по образеца на ВМРО – Иван Михайлов, да се организират бягства от затвори и лагери на бивши „михайловисти”, да се набележат всички важни стопански обекти, където да бъдат извършени диверсии и не на последно място да се проучи какво е отношението на населението от Пиринския край към Иван Михайлов и Йосип Броз Тито.113
Въз основа на непрекъснатите прояви на съпротива в Пиринския край през 1949 г. помощник-министърът на вътрешните работи Иван Райков в специално съобщение до секретариата на ЦК на БКП стига до заключението, че в Пиринския край е започнало формирането на сериозно четническо движение, като се очаква през 1950 г. то да започне активна дейност срещу властта.114
Вероятно в резултат от това съобщение с директива на Политбюро на БКП от 1950 г., спусната към Министерството на вътрешните работи, се изисква изселването от граничните селища във вътрешността на страната на семействата на всички “опасни лица”, прехвърлили се зад граница. Изпълнявайки заповедта ръководството на МВР нарежда да се проведат мероприятия по изселването от граничните околии на всички въдворени в тях “вражески елементи” и занапред такива “елементи” да не се изпращат в тези околии.115
Същата година от Пиринския край в ЦК на БКП се получават доклади, в които отговорните фактори в компартията прочитат, че укрепването на партийните организации в този район, свързано с тяхното прочистване и бдителността във връзка с опазването на границата с Югославия не е на ниво. В отчетите се отбелязва, че прочистването на партийните и масовите организации в Пиринския край не е достатъчно, а идейно-политическата работа на партията е слаба. Според документите до средата на октомври 1951 г. от окръжната партийна организация на БКП в Благоевградски окръг са изключени 1115 души.116 Преобладаващата част от тях са обхванати от чистките, защото са обвинени, че са “вражески и чужди елементи”.117
Тези факти говорят, че мерките взети срещу съпротивата в Пиринския край са изключително сериозни и идват от най-високо ниво. През следващите години НМ и ДС значително подобряват своята работа срещу „политическия бандитизъм” в окръга и успяват с безкомпромисни и дори брутални действия да пресекат всеки следващ опит за създаване на горянски чети и нелегални организации.
Наред с прехвърлянето през границата на диверсантски групи, българската политическа емиграция използва и тактиката на спускане на диверсанти с парашути във вътрешността на страната. Такова събитие се случва на 26 август 1951 г. над село Белица, Самоковско, когато от гръцки самолет са спуснати трима парашутисти: Младен Младенов, Никола Петков и Кирил Петронов. Парашутите им падат на различни места, като Младен Младенов се насочва към гр. Самоков. По пътя обаче той е спрян за проверка от милиционер. Преструвайки се, че рови за документите си Младенов застрелва милиционера, но не след дълго е открит от организирана хайка на милицията и след завързалата се престрелка е убит. Никола Петков при приземяването се закача на дърво и чупи крака си. Разбирайки, че не може да продължи Петков поглъща отровата, която носи в себе си и загива.118
Третият диверсант Кирил Петронов е бивш офицер от Въздушни войски. През 1950 г. Петронов преминава нелегално границата с Гърция. Там заедно с Петков и Младенов той е обучаван от американското разузнаване в лагера Лаврион под непосредственото ръководство на Иван Гологанов. Според справка на ДС основните задачи, които са поставени на тримата диверсанти са отвличането на реактивен самолет в Гърция и проучването на производството на мина Бухово, чрез снемането на проби от рудата. След смъртта на Петков и Младенов, Петронов пристъпва към поставените му от Гологанов задачи. При скачането с парашута обаче той губи раница с радиостанция, пистолет и пари. Въпреки всичко Петронов успява да се придвижи до София, където установява връзка с бившия офицер от авиацията Илия Илиев. Впоследствие към тях се присъединяват още двама души в лицето на Илия Колежков и Димитър Буков. Петронов, подпомаган от останалите предприема обиколки из цялата страна, събирайки информация са поставените му от Гологанов задачи. Чрез свои информатори Държавна сигурност успява да засече Петронов, който на 10 ноември е арестуван във влака от Бургас за София на гара Кермен. При задържането Петронов носи със себе си парашут, бинт, пистолет Валтер с два пълнителя от по 8 патрона, очила, две фалшиви лични карти и радиостанция.119
След тази акция е проведен съдебен процес, на който Кирил Петронов е осъден на смърт. Като негови помощници са осъдени Илия Илиев на 15 г., Димитър Георгиев на 15 г., Димитър Буков на 8 г., а Димитър Колежков и Павел Бончев на смърт задочно.120
През есента на 1953 г. група анархисти е спусната с парашути над Средна гора. Групата е в състав от трима души – Христо Несторов121, Милю Иванов и Дончо Караиванов. Според документите на ДС диверсантите се обучават 6 месеца в американска разузнавателна школа, след което са прехвърлени в Гърция, от където, със специален самолет са прехвърлени на българска територия и са спуснати с парашути и снабдени с два автомата, автоматична трицевна ловна пушка, четири радиостанции, седем пистолета, три гумирани палатки, три спални чувала, маскировъчни халати, топографски карти, шифри и кодове към радиостанциите, 60 турски златни лири и 50 000 български лева.122
Диверсантите успяват да се укрият в землянки и да изградят стабилна мрежа от ятаци в района на село Павел баня. Към групата впоследствие се присъединява съпругата на Дончо Караиванов – Емилия.
През март 1954 г. обаче Държавна сигурност чрез внедрени агенти успява да се добере до информация за местонахождението на нелегалните и след въоръжена акция на армия, милиция и набързо въоръжени партийни членове групата е обкръжена в местността „Кавак дере” край Павел баня. След ожесточено няколкочасово сражение Христо Несторов е убит, Милю Иванов е заловен, а Дончо и Емилия Караиванови пробиват обръча и успяват да се измъкнат, след което и да емигрират.123

ІІ. 5. Дейността на Радио „Горянин” (1951-1962 г.)

Радио „Горянин – Гласът на българската съпротива”, съществувало от 1951 до 1962 г. представлява интересен феномен, като част от въоръжената съпротива срещу комунистическия режим в България. Радиото е създадено през април 1951 г. от българските политически емигранти в Гърция: Димитър Бахаров, Златка Влайчева, Емануил Кожухаров, Иван Митев и др.124 Още от самото начало радиото изгражда собствена куриерска мрежа в България, която засилва влиянието му във вътрешността на страната. През цялото време на своето съществуване радиото се стреми да бъде неформален координационен център на съпротивата, който да може да синхронизира действията на разпръснатото горянско движение. Тази теза се потвърждава от предаването на радиото от 20 август 1956 г., когато в емисията си радиото призовава за единодействие всички антикомунистически сили в страната. Този призив е записан от органите на Държавна сигурност и носи следното съдържание:

„Внимание! Внимание! Радио „Горянин” говори за всички честни български националисти, членове на българските национални легиони, ратници за напредъка на българщината, бранници, отецпаисиевци, земсисти, николапетковисти, кубратисти, младежи демократи, съмишленици на стожер, социалдемократи от опозицията.
Братя откърмени на свобода, верни на заветите на дедите ни, всеки от нас принадлежи на различни национални организации, всеки от нас по различни пътища с различни средства ратуваше за обща цел – доброто на България…
Легионери, ратници, бранници, кубратисти, демократи, отецпаисиевци, лулчевисти, анархисти, закалени в комунистическите затвори, укрепили вярата си в правата на идеите ни в отричане на комунизма. Да слеем усилията си. Присъединете се към нас радио „Горянин” – гласа на враговете на комунизма…”125

Радиото излъчва по две емисиите всеки ден от 6:30 до 12:00 часа и от 17:30 до 22:30 часа. В началото на всяка емисия звучи военният марш „Един завет”, а в края химна на Царство България „Шуми Марица”. Мисията на радиото е борба за „една утрешна България”126, където да бъдат гарантирани основните граждански права и свободи на всеки български гражданин и където „всеки земеделски сторанин ще бъде собственик на земята си и господар на труда си”127.
Още от самото създаване на радиото Държавна сигурност мобилизира целия си потенциал да засече честотите му и впоследствие да заглуши предаванията му. След упорита работа на техническото ІV управление и Първо главно управление на ДС се установява, че предаванията на радиото се излъчват от гръцка територия, на 20 километра източно от Атина. Екипът на радиото излъчва от американски разузнавателен център до гръцкото село Кифисия, от където излъчва и румънското емигрантско радио „Бъдеща Румъния”.
Предаванията на радиото се разделят на два вида. Едните са предназначени за куриерите му, които действат във вътрешността на страната, а другите за мнозинството от населението. Така наречените куриерски предавания са кодирани и Държавна сигурност трудно се справя с тяхното разкодиране, тъй като радиостанцията често сменя шифъра си. Това изключително много затруднява работата на българските комунистически служби, които не успяват за изкопчат информация дори и когато заловят куриери на радиото. Според изчисления на ДС през 1958 г. установените куриери в България са 36 души само в Пловдивски окръг. Служители от контраразузнавателните служби с тревога отбелязват, че куриерите обединяват около себе си големи групи от хора от т.нар. „вражески контингент”. Според службите куриерите на радиото създават сред определен кръг от хора благоприятна среда за съпротива.128 Системата, която радиото установява е двупосочна. От една страна на куриерите се възлагат задачи от радиото да пропагандират сред населението емисиите. От друга страна чрез изграждането на мрежа от информатори в страната куриерите събират изключително важна информация, която препращат към радио „Горянин”. Тъй като куриерите се движат основно сред реални и потенциални противници на властта, те получават от първа ръка информация за разбиранията на населението за формите и насоките на противопоставянето на комунистическата власт. Така радиостанцията в много от случаите се оказва с крачка напред от службите за сигурност по отношение на средствата и методите на съпротивата.
Така например радио „Горянин” съобщава, че в Сливенския балкан се сформира въстаническа армия и хора от цялата страна са се запътили натам, за да се присъединят към нея. Тази информация определено е подействала стряскащо за комунистическата власт, която мобилизира почти 13-хилядна армия от милиционери и войници за ликвидирането на четата. Именно от предаванията на радиото този случай става известен на много хора, като сливенската чета и нейния войвода са митологизирани от противниците на властта и се превръщат в образ на подражание на следващите горянски групи.129
Радио „Горянин” структурира своите емисии с постоянни рубрики, в които се коментират вътрешни и международни събития. Постоянните рубрики са пет на брой: „Истина и факти”, „Вътрешни новини”, „Кои са доносниците?”, „Да се готвим” и „Важни международни събития”.
В рубриката „Истина и факти” говорителите на радиото се спират върху исторически събития, като Октомврийската революция от 1917 г. и 9 септември 1944 г. Според радио „Горянин” Октомври 1917 г. е най-черният момент от политическата история на човечеството, тъй като тази революция му е донесла най-много страдания и е поставила основите на непозната по бруталност до този момент империя, в лицето на Съветския съюз. Друга многократно коментирана дата от радиостанцията е 9 септември 1944 г. По случай единайсетгодишнината от това събитие в предаване от 8 септември 1955 г. говорителят казва следното:

„Девети септември е празник на съветските господари, а не на поробения наш народ… Девети септември не е национален празник, а ден на всенароден траур…”130

По-нататък в предаването превратът на 9 септември 1944 г. е посочен като причина за страданията на стотици хиляди българи, преминали през концлагери, затвори и милиционерски участъци.131
В своите емисии радио „Горянин” отделя специално внимание на държавната политика за потискане на религиозните обичаи, като важен елемент от налагането на новата комунистическа религия. В този контекст „Гласът на българската съпротива” се обръща към слушателите си по следния начин:

„Нека не се обезличаваме, нека не се оставяме да бъдем превърнати в безлични пролетарии, чието единствено право е да работят под команда, почиват под надзор и да мислят по предписание на комунистите…”132

В рубриката „Вътрешни новини” радиото коментира важни събития от страната, като провелия се през 1956 г. априлски пленум на ЦК на БКП. Радиостанцията определя това събитие, като „митинг”, чрез който на практика комунистите са се признали за убийци на Трайчо Костов, след като самите те са го реабилитирали.
Несъмнен интерес буди рубриката „Кои са доносноцитите?”. В нея редовно се съобщават имена на агенти на Държавна сигурност, получени чрез каналите на куриерската мрежа.133
В рубриките „Да се готвим” се дават практически съвети как да бъдат избегнати провали и разкрития на съмишлениците на радиото от страна на властта. Така например в емисията от 12 август 1955 г. се посочват две важни правила за избягване на такива провали. Първото е съмишлениците да не се съдят само по антикомунистическите си изказвания, а да се съди по делата им, да се наблюдават по всяко време и да се изучава характерът им. Второто правило е никога да не се привличат за нелегална дейност най-близките приятели, защото в такъв случай провал на един, автоматично, би означавало провал за цялата група.134
В рубриката „Важни международни събития” радиото анализира събития от световен мащаб и техните последствия за България. Така например в предаване от 3 януари 1956 г. радиото дава оценка на приемането на България в ООН през 1955 г. Позицията на радиото е, че приемането трябва да се приема положително, въпреки, че на практика чрез това приемане официално е признат статута на комунистическия режим в страната. Според радиото приемането на България в ООН ще даде възможност на народа да надигне глас срещу комунистическите престъпления и да получи подкрепата на ООН.135
Въпреки многобройните опити на Държавна сигурност да внедри агенти в радиото или да се ликвидират куриерите, службите така и не успяват да постигнат задоволителни резултати. Във връзка със съпротивата вътре в страна обаче, силовите структури на комунистическата партия успяват да се справят далеч по-успешно и към средата на 50-те години големите съпротивителни центрове са на практика задушени. Радио „Горянин” продължава да поддържа искрата на съпротивата и след 1955 г. и съществува още 7 години, до 1962 г. Тогава ръководството му решава да преустанови излъчването, поради загубата на куриерската си база, както и поради ликвидирането на горянското движение в страната.

ІІ. 6. Въоръжението на горяните

Проследяването на въоръжението, с което е разполагало движението срещу налагането на комунистически режим в България е важно, защото то може да даде представа, до колко остро е желанието и решителността на съпротивленците за връщане на страната в условията на стопанския, политически и социален живот от преди 9 септември 1944 г. Наличието на въоръжена съпротива срещу режима, като ясен знак за непримиримост, може да се разглежда и като краен антагонизъм. За разлика от легалната и нелегалната борба с политически средства, хората предприели въоръжена съпротива, особено в контекста на разглеждания период, предполага безусловна жертвоготовност.
Разглеждането на качеството и количеството на огнестрелното оръжие може да даде отговор за реалните възможности на горяните в тяхното противопоставяне на комунистическата власт. Важно е да се отбележи, че повечето горянски формирования са били унищожени от ДС чрез агентурен апарат, а не чрез пряк въоръжен сблъсък. Поради това трудно може да се прецени тяхната боеспособност основно по наличното на квалифициран команден състав, подготовка и лични качества на отделните горяни, както и количество и качество на въоръжението.
Голямото количество бивши офицери от армията и полицията на царство България в горянското движение не подлежи на съмнение136. Високата подготовка, умения, опит и не на последно място етика на командния състав на въоръжените сили от преди 9 септември 1944 г., също е безспорен. Налични са и множество представители на подофицерския състав. Стрелкова и физическа подготовка, на голяма част от горяните също е на добро ниво, което се потвърждава и от документите на ДС137. Комуникационната, медицинска и изобщо тиловата обезпеченост също има значение за ефикасността на отделните горянски групи, но тя в случая няма да бъде разглеждана, поради липсата на достатъчно обективни данни.
Физическото наличие на оръжие предполага насилствени методи на борбата, макар и самото то да не е пряк източник на такова. Трудно може да се установи до каква степен набавеното от горяните оръжие е било използвано на практика.
Изготвянето на цялостна статистика на огнестрелното оръжие, използвано от антикомунистическата съпротива би било изключително трудно. Това се поражда от субективността на документите на ДС и липсата на корективи. Като пречка за създаването на изчерпателна статистика на наличните образци оръжие също се явява и законово регламентирания достъп до част от документите отнасящи се за частни лица. Голяма част от сведенията за оръжието принадлежащо на горяните ни е известно от използването му, като доказателствен материал в съдебните процеси. Това обуславя две задължителни бележки:
Първо – вероятно това не е всичкото оръжие, с което горяните са разполагали. Известните ни данни трябва да се разглеждат, по-скоро, като минималното количество оръжие. Към него трябва да се прибави, макар и да не съществуват сигурни количествени данни, и неразкритото оръжие на унищожените групи, както и това на незаловените и успелите да се укрият или да напуснат територията на България групи.
Второ – възможно е да се предположи, че това оръжие не е принадлежало на горяни, а е било „подхвърлено” към съдебното обвинение срещу тях с цел изискване на по-тежки присъди. Такава теза обаче не е особено резонна в контекста на политическите процеси от разглеждания период. Добре известно е, че народната власт не се нуждае от никакъв доказателствен материал, за да наложи желаните от нея присъди и поради това не би имала нужда да приписва конкретни образци оръжие на заловените „политически бандити”, с цел по лесното им осъждане.
Подробни и обобщаващи данни, за използваното от горяните огнестрелно оръжие не са ни известни. Във фонда на музея на МВР е наличен „Списък на иззетото оръжие от бандитски групи”138. Този списък обаче е непълен. В него липсват данни за оръжието на големи горянски формирования, като Пиринския отряд на Герасим Тодоров или Асеновградската конспирация. Отделните образци са описани с модел/система, номер, калибър, но само като метрична стойност. Често присъстват некоректни наименования, показващи непознаване на материята, като „турска кримка”, „сръбска пушка” или „пистолет Бравник”. Въпреки посочените недостатъци този списък може да се използва като отправна точка за изследването на огнестрелното оръжие, боеприпаси и взривни материали, използвани в съпротивата срещу комунистическата власт в България.
Огнестрелното оръжие, използвано от съпротивата може да се раздели по своите технически характеристика на три групи: Пистолети и револвери, Пушки и карабини (основно магазинни с болтов затвор) и Картечни пистолети.

А. Лично огнестрелно оръжие – пистолети и револвери
Според извадката за въоръжението на горяните, налична в музея на МВР139 през разглеждания период те разполагат с 147 броя пистолети и револвери, които са описани в следната таблица140:
Система или епитет, с който е посочена
Parabellum 9mm
Walter 7.62mm
Walter 9 mm
ТТ 7.62
CZ 7.62mm
Star 9mm
Browning 7.65mm
Beretta 7.65mm
Colt 11.43mm
Mauser 7.65mm
револвер Nagant
револвер Gasser
Пистолети 6.35mm
Пистолети 7.65mm
Пистолети 9mm
Други
общо
брой
27
5
14
6
9
5
6
4
2
4
28
3
12
5
3
14
147

Горяните са въоръжени с твърде разнообразни системи пистолети и револвери. Сред тях присъстват архаични образци като Smith & Wesson model 3 Russian и Gasser, които се отнасят към края на ХІХ век. Тяхното наличие трябва да се разгледа, като случайно. Близко да умът е, че нито една от двете страни не са възприемали тези образци като реална заплаха за „народната власт”, а по скоро като заместител при отсъствието на ефикасни системи. Пътищата по които тези оръжия са достигнали до горяните може да се определят като традиционни. Все пак какви са тези пътища?
Прави впечатлени големия брой пистолети Luger – Р08, Walter и револвери Nagant със заличени серийни номера. Имайки предвид, че това са щатни модели лично огнестрелно оръжие в българската армия и полиция преди 9 септември 1944 г., може да изкажем предположението, че става въпрос за образци, чийто собственици са се опитали да скрият произхода им. През разглеждания период единствения метод за разпознаване на конкретно оръжие е неговият уникален сериен номер. Чрез това заличаване на номера участниците в горянското движение, най-вече бивши офицери, са целели прикриване на следите от кой армейски или полицейски арсенал е било присвоено или от кой симпатизиращ военнослужещ е било доброволно предадено.
Трябва да се отбележи, че пистолета ТТ (Тулски Токарев) е слабо застъпен, въпреки, че той получава широко разпространение в страната след войната. Това може да се отдаде на слабите връзки на съпротивланците с „новите притежатели” на огнестрелно оръжие.

Б. Дълго магазинно огнестрелно оръжие – Пушки и карабини
Това са предимно армейски пехотни пушки и карабини от първата половина на ХХ век:
Система или епитет, с който е посочена
Mannlicher
Mauser
CZ
Мосин-Нагант
„Сръбски“
„Италиански“
„Гръцки“
„Френски“
Ловни пушки
Флоберови пушки
Остарели системи
общо
брой
49
13
1
5
15
6
3
1
5
4
4
106

Най-често срещаната система е Mannlicher, близо 50%141. Към това число може да се прибавят и често срещаните модели на тази пушка в други документи отнасящи се за горяни. Под общото наименование „манлихер” трябва да се възприема модела Steyr Mannlicher М95 и в по редки случай за М88, който е унищожен в големи количества според изискванията на Ньойския договор. Безспорно това е оръжието, което е най-силно обвързано с националната ни история през изминалия век. Преминала през четири войни, взела участие във всички въстания и движения за национално обединение, класическата пушка на Третото българско царство заема достойно място, като най-използваната система огнестрелно оръжие в съпротивата срещу комунистическата власт.
В посочения списък са налични и образци явно негодни за водене на бой в тогавашните условия. Това са ловните пушки, явно става дума за гладкоцевни, и т.нар. флоберови – маломощни спортни пушки.
Вероятно авторът на списъците под „сръбски“, „гръцки“ и „италиански“ пушки е имал в предвид намиращите се на въоръжение до Втората световна война в тези държави, съответни системи Mauser и Mannlicher-Schoenauer, както и Mannlicher-Carcano.

В. Картечни пистолети
Да се постави таблицата

Основната група от картечни пистолети в посочения списък е от т.нар „немски“, вероятно MP28, MP38/40 и MP41. Произхода на тези образци може да се търси в арсеналите на българската армия, както и в случая с групата на Шукри Дервишев от Гърция142. Картечните пистолети от системата ППШ 41 постъпват в българската армия след 9 септември 1944 г.