Страната, която шпионираше цяла Европа: може ли да познаете коя е?
Както обикновено, консорциум от някои медии (включително и Radio France, което между другото принадлежи на държавата и живее от бюджетни пари) откри, че мароканските власти са подслушвали не сто, не хиляда, а десетки хиляди хора, включително висши служители на редица държави. Нещо повече, необходимото оборудване беше закупено не просто от къде да е, а от Израел.
Както става ясно от публикациите, оборудването, необходимо за подслушването, е придобито не само от мароканския крал, но и от самия Виктор Орбан. Говори се, че унгарският премиер се чуди какви стъпки му се подготвят срещу него от западноевропейските столици.
Брюксел, разбира се, нямаше как да не коментира ситуацията, а самата председателка на Европейската комисия фон дер Лайен изрече: „Това е абсолютно неприемливо. Това противоречи на всякакви правила и закони на ЕС, които касаят свободата на печата, а свободните медии са една от основните ценности на ЕС“.
Историята за това как кралството в Северна Африка има достъп до информацията, която е на твърдите дискове на компютрите, в паметта и облачните услуги на видни и значими персонажи в европейския медиен пейзаж, би изглеждала по-малко комична, ако не беше моментът, който беше избран за публикуване подобна информация.
Естественото бедствие в Германия, когато се броят десетки загинали хора. Неконтролираното увеличаване на броя на инфекциите с COVID-19 в Испания, Португалия и Франция. Въвеждането на „санитарните паспорти“, освен във Франция, също в Дания и Австрия.
Случващото се в ЕС става ясно, че властите, които контролират почти половин милиард от най-богатото население на света по отношение на общия доход, не контролират изобщо нищо, дори на нивото на това, което се случва в държавите под тяхната юрисдикция, дори и на регионално ниво.
Няма лостове за установяването на ред, нито за убеждаване или за мобилизация.
Няма и ресурсите за това, тъй като няма идея и идеология, освен тази, която подобно на мантрите се произнасят от трибуните от различни евро чиновници.
Въпреки това, изчакайте малко, все още има един ресурс и един източник за запазване на властта и контрола над общото европейско общество. И това е страхът.
Да, това, е най-лошият от пороците, за които говори Йешуа Ха-Нозри.
Ако „Мароко“ е закупило „оборудването за подслушване“, тогава в ЕС не е необходимо това да се прави в която и да е държава-членка на ЕС.
Има и други механизми. И те работят с прецизността на швейцарски хронометър.
Днес дори в лични разговори на маса, където, да речем, се събират семейството и приятелите, или в кафенето, където ходят колегите след работата, вече не е възможно да се споделя какво наистина мислите и да кажете как се чувствате.
Всяка фраза, всеки словесен оборот и дори интонация могат да станат обект на доноси. Темите за етническата престъпност и етническото насилие по улиците са табу, а критиката към феминизма, ЛГБТ хората, образованието и дори местата за пазаруване също са табу.
Например фразата в разговор с колеги след работа, че предния ден в „арабския магазин са подхлъзнали гнила ябълка“, може да бъде „сигнал“ до съответния отдел „Човешки ресурси“, ако говорим за голяма корпорация, и тя да го отбележи като „расизъм и ксенофобия“.
Това не означава, че ще бъдете уволнени заради нея. Но това означава, че този, който я е произнесъл, непременно ще бъде „маркиран с молива“. Всичко, което този човек казва, в професионалното пространство и всичко, което той пише в същите социални мрежи в свободното си време, ще бъде допълнително изучавано под микроскоп. И веднага след като бъде разрешена още една свобода, виновният ще бъде призован на разговор, където ще му бъде повдигнато обвинение. Обвинение, основано единствено на думи.
Но тъй като презумпцията за вина в този случай работи безотказно, свободомислещият все пак ще има късмет, ако се измъкне само с просто предупреждение.
В чисто работна ситуация, когато служител от мъжки пол изразява своето ниско мнение за качеството на работа на колежка и ако последната се смята за унижена, обидена и оскърбена, то по всяка вероятност това ще завърши с почти моментално уволнение.
Ако обаждането се случи извън работно време, това ще влоши ситуацията в очите на онези, които отговарят за екипа.
Тормоз, дискриминация по полов признак, унижението това е набор от обвинения, който може да бъде стеснен или, напротив, разширен, в зависимост от това дали са решили да уволнят такъв „нарушител“, да го уволнят с вълчи билет или просто да го ограничат.
За изненадата в диалога между двама колеги до кафе машината, когато единият от тях се е върнал от обедната почивка след като е плувал в общинския басейн, и обстоятелствата, че „не могъл мине по пътеката от лелки в бурки и техните съпрузи“, почти сигурно ще бъдат да докладвано също. Това може да бъде не само споменатият вече “отдел кадри“, но например и тенис клуб или кръжока по фотография и не е без значение къде е станало съдържанието на този частен разговор да стане публично достояние.
Между другото същото важи и за личната кореспонденция.
Не напълно политически коректен израз в едно писмено съобщение може също да ви струва поста. Да, можете да се обърнете към съда. Можете да обжалвате за несправедливост, порицание с регистрация или за уволнение. Да, можете.
Ако имате сили и финансови възможности, защото в съда е необходимо да се приеме иска за разглеждане. И това се прави от квалифициран и скъп адвокат.
Като цяло в тази ситуация е много типична за корпоративна Европа и е необходимо да имате колосални ресурси, за да се противопоставите на този валяк на политическата коректност. И прецеденти почти няма.
Но има много признания за вина и „признания пред партията“. Писмата за покаяние и статиите, в които се казва „не това, не тогава, не за това и не за там“, се превръщат в новия жанр в европейската журналистика.
И вече няма значение кой, кога, на кого и какво точно е казал в дискусията и дали самата дискусия се е провела. Важно е тези, които са били по извънсъдебен път признати за виновни и експулсирани от професията, временно или за постоянно, по мнението на онези, които днес формират „необходимите“ значения и правилната партийна програма, да бъдат изгонени „правилно“.
Защото наказването на малцината е начин за сплашване на всички. Спорове, дебати, разногласия – всичко това е подредено днес в Европа, в обединена Европа.
Това се отнася не само за гражданите, но и за цели държави, например като Унгария. Която по дефиниция винаги ще бъде виновна, включително и за „подслушването от Мароко“, а същата тази Литва винаги ще е права.
И унгарският премиер, и незабележимия служител на голяма корпорация, и известен журналист или актьор винаги ще грешат, защото, по думите на Джордж Оруел, те защитават със своите действия „свободата, тоест способността да се кажат, че две по две е четири“.
Докато днес, това може да е 5, а утре да е 6 или 10. Както реши либералният паневропейски партиен комитет, и такава ще бъде прогресивната таблица за умножение.
В днешна Европа, която успя да премахне семейството, биологичния пол, бащите и майките, както и да замени традиционните ценности с ярки бонбонени опаковки на „прогреса и новата етика“, вече това е в ход не само с унищожаването на числата, но и на цял масив от думи.
Дори в личния живот, както се казва, да се предотврати, и самата мисъл за престъпление. В крайна сметка за този акт просто няма да има морфеми.
Няма да има нито медийно, нито частно пространство, където такива думи да могат да се произнасят или да се публикуват.
Европа, без да го очаква, сама се оказа под надзора на Биг Брадър. Но тя отново и отново ще сочи с пръст в посока на поредното „авторитарно Мароко“.
(Превод за „Труд“ – Павел Павлов)
