Великият американски писател Ърнест Хемингуей (1899-1961) „..Вървях по пътя пеша осем километра заедно с процесията на бежанците, като се мъчех да отбягвам камилите, които се олюляваха и пръхтяха. Плоските каруци, теглени от волове, бяха отрупани със завивки и постелки, одеяла, мебели, завързани прасета, майки, свити под одеяла с кърмачета; отзад кретаха стари мъже и жени, хванати за задната част на каруците и едва си тътреха краката. Навели глави и вперили очи в пътя, те вървяха напред. А редом се движеха мулета, натоварени с боеприпаси и пушки, завързани като житни снопове и от време на време минаваше някой смачкан „Форд“ с гръцки генералщабни офицери със зачервени от безсъние очи. А иначе през цялото време се нижеше бавната върволица от тракийски бежанци, подгизнали от дъжда, едва влачеха краката си от умора бедни тракийски селяни, напуснали домовете си.“
За българския читател особено интересен е фактът, че един от репортажите му – „Бежанци от Тракия”, в който описва изселването на тракийските бежанци след Гръцко-турската война от 1922 година, при публикуването си в торонтския вестник „Дейли Стар” е означен като изпратен от София. Всъщност това не е изненадващо, тъй като в качеството си на военен кореспондент Хемингуей преминава с „Ориент Експрес” през България за Париж и именно оттук изпраща въпросния репортаж.
Носителят на Нобелова награда за литература за 1954 г. шета из Балканите през 1922 и 1923 г. като кореспондент на американски и канадски вестници и списания. Не се знае досега нищо за евентуалния му престой в София, но личи от материалите му, че той доста добре се е запознал с политическата ситуация и нравите в България и въобще в балканските страни. В увлекателна кореспонденция той пише за първите хора на Европа и Балканите, включително за цар Борис III. Отделя няколко преливащи от симпатия реда и на министър-председателя на България Александър Стамболийски.
Днес ви предлагаме част от кореспонденцията му за коронованите глави на Европа и покъртителния му разказ за обстановката в Одрин по онова време, за малоазиатските гръцки бежанци от гръцко-турската война (1919-1922), които са над един милион души. Те са заселени в Егейска Македония и така етническият й облик е окончателно променен – по-голямата част от останалите в родните си къщи дотогава българи са прогонени в България под равнодушния поглед на тъй хуманната и ратуваща и тогава за човешки права Европа.
Из „Бежанци от Тракия“
„Торонто Дейли Стар“, 14 ноември 1922 г.
София, България: След като ужасът от евакуацията на тракийското население остана зад мен, в удобния влак преживяното започваше да ми се струва нереално. Това е хубавото на спомените.
Описах евакуацията в една телеграма от Одрин до „Стар“. Не зная колко ще пътува това писмо до Торонто, но когато четете кореспонденцията в „Стар“, бъдете сигурни, че същата тая страшна, влачеща се върволица от хора, прогонени от домовете им, ще продължава да тече в нескончаем поток по калния път към Македония. Четвърт милион души се движат много бавно.
Самият Одрин е неприятен град. Слязох от влака в 11 часа вечерта. Цялата гара представляваше кална локва. Беше пълно с войници, денкове, пружини за легла, завивки, шевни машини, бебета, счупени детски колички и всичко това се намираше в калта под ситния дъжд. Гарата се осветяваше от газени лампи. Началникът на гарата ми каза, че този ден е пуснал петдесет и седем вагона с отстъпваща войска към Западна Тракия. Телеграфните съобщения бяха прекъснати. Трупаше се още войска, а възможност да я евакуират нямаше.
Както ми предаде началникът на гарата, хотелът на Мадам Мари беше единственото място в града, където човек може да преспи. Един войник ме поведе по тъмните странични улици към Мадам Мари. Вървяхме през кални локви и заобикаляхме по-големите, които бяха твърде дълбоки. Хотелът на Мадам Мари тънеше в мрак.
Потропах на вратата и един бос французин само по панталон отвори. Той каза, че свободна стая нямало, но могло да спя на пода, ако имам одеяла. Положението изглеждаше лошо.
В това време отвън спря кола и влязоха двама филмови оператори с шофьора си. Те имаха три легла и ми предложиха да разпъна одеялата си на едно от тях. Шофьорът спа в колата. Тримата се опънахме на леглата, а по-високият от двамата, когото наричаха Късия, ми каза, че са пътували много тежко от Родосто до Мраморно море.
– Днес направих няколко чудесни снимки на горящо село. – Късия изтегли единия си ботуш. – Запалено село! – великолепна гледка! Приличаше на съборен мравуняк. – Късия изтегли и другия си ботуш. – Снимах го от няколко места и съвсем приличаше на запален град. Брей, че съм уморен. Тази работа с бежанците е истински ад. В тази страна човек се сблъсква с ужасни неща. – След две минути той вече хъркаше.
Събудих се около един часа през нощта от страшна треска. Това беше последствие на прекараната в Константинопол малария. Убих комарите, които се бяха напили с толкова кръв, че не можеха да литнат от лицето ми, изчаках да минат тръпките, взех голяма доза аспирин и хинин и легнах отново. Към сутринта повторих процедурата. По-късно Късия ме събуди.
– Ей, момче, я погледни в тази кутийка за филми. – Погледнах. Гъмжеше от въшки. – Сигурно са гладни и са стигнали до филма ми. Сигурно са гладни, миличките.
Леглата бяха пълни с въшки. По време на войната въшлясвах неведнъж, но никога не бях виждал такова нещо като в Тракия. Ако внимателно се вгледаш в мебелите или стените, забелязваш как пълзят и не точно пълзят, а по-скоро се движат на мънички мазни петънца.
– Не боли от тях – каза Късия. – Толкова са мънички.
– Това е нищо. Трябваше да видите истински едри въшки в Люлебургаз.
Мадам Мари – едра, отпусната хърватка, свари кафе и ни поднесе възкисел чер хляб в празна стая, която служеше за трапезария, приемна и хотелска канцелария.
– Мадам, стаята ни е пълна е въшки – казах весело, за да започна разговор.
Тя разпери ръце.
– Но е по-добре, отколкото да се спи на улицата, нали, господине?
Съгласих се. Ние тръгнахме да излизаме, а Мадам се загледа след нас. Навън ръмеше. В края на калната уличка, на която стояхме, се виждаше безконечното шествие от хора. Те се движеха по калдъръмения път, водещ от Одрин през долината на Марица към Караагач, от който по-нататък се разклоняват други пътища, пресичащи Западна Тракия и Македония.
…Вървях по пътя пеша осем километра заедно с процесията на бежанците, като се мъчех да отбягвам камилите, които се олюляваха и пръхтяха. Плоските каруци, теглени от волове, бяха отрупани със завивки и постелки, одеяла, мебели, завързани прасета, майки, свити под одеяла с кърмачета; отзад кретаха стари мъже и жени, хванати за задната част на каруците и едва си тътреха краката. Навели глави и вперили очи в пътя, те вървяха напред. А редом се движеха мулета, натоварени с боеприпаси и пушки, завързани като житни снопове и от време на време минаваше някой смачкан „Форд“ с гръцки генералщабни офицери със зачервени от безсъние очи. А иначе през цялото време се нижеше бавната върволица от тракийски бежанци, подгизнали от дъжда, едва влачеха краката си от умора бедни тракийски селяни, напуснали домовете си.
Пресякох моста над Марица, която се носеше буйна, керемиденочервена, широка четиристотин метра. Вчера речното корито беше сухо и там бяха спрели каруците на бежанците. Завих надясно и се насочих по странични пътища към хотела на Мадам Мари, за да напиша телеграмата за „Стар“. Всички телеграфни съобщения бяха прекъснати. Помолих един италиански полковник, който се връщаше в Константинопол със Съюзническата комисия, и той обеща на следващия ден да я изпрати по телеграфа.
Треската ми се засилваше и Мадам Мари донесе бутилка светло сладко тракийско вино, с което да взимам хинина.
– За мене няма значение кога ще дойдат турците – каза Мадам Мари, като сядаше с огромното си тяло до масата и чешеше брадата си.
– Защо да няма?
– Всички са еднакви. И гърците, и турците, и българите. Всички са еднакви. – Тя прие чашата вино, която й предложих. – Познавам ги всичките. Всички са били в Караагач.
– А кои са най-свестни? – запитах аз.
– Никой. Всички са еднакви. Сега тук спят гръцките офицери, а след това ще дойдат турските. Някой ден гръцките офицери ще се върнат. Всички ми плащат.
– А бедните хорица там, на пътя? – От ума ми не излизаше тази ужасна, близо тридесет и два километрова процесия и страхотните неща, които видях през деня.
– Е – вдигна рамене Мадам Мари. – Така става с хората. Винаги е едно и също. Турците имат една поговорка. Те имат много хубави поговорки: „Вината не е само в брадвата, а и в дървото“…
Ърнест Хемингуей е американски писател, автор на романи и кратки разкази и журналист. Носител на Нобелова награда за литература през 1954 г. и награда Пулицър през 1953 г. за повестта си „Старецът и морето“, той е считан за един от най-значимите автори на Америка.
Дата на раждане: 21 юли 1899 г., Оук Парк, Илинойс, САЩ
