Зловещата гибел на гимназистите от „Струмишката петорка“

Автор: Димитър Тренчев

През 361 г. от н.е. овластените отрепки Валент и Филип на отреклия се от Христа римски император Юлиан Апостат (Отстъпник) избиват в тогавашния град Тивериопол – днешна Струмица, цвета на църковна интелигенция – епископи, свещеници, дякони и монаси, канонизирани като „15 Тивериополски свещеномъченици“.

15 века по-късно, по зловеща ирония на съдбата, пак в Струмица, пак по заповед на овластени отродници отзивчивите им отрепки избиват цвета на струмишката интелигенция – петима млади българи, увековечени в народната памет като „Струмишката петорка“.

В периода 1945–1953 г. масовите убийства на видни български общественици в тогавашна социалистическа република Македония пораждат спонтанни ученически бунтове в гимназиите на градовете Скопие, Охрид, Кичево, Велес, Кавадарци и Струмица…

Бунтът в Струмишката гимназия през 1948 г. е ответната реакция на учениците срещу разстрела на д-р Васил Иванов. Той оглавява местния комитет на възстановената от д-р Илия Чулев през 1945 г. ВМРО под името Демократичен фронт на Македония „Илинден 1903“.

Както и в останалите градове, и разбунтувалите се струмишки гимназисти са предимно ученици от 6 и 7 клас (10 и 11 клас, б.а.), а като основни организатори се открояват Борислав Белев, Стефан Топчев, Георги Костуранов, Мирчо Пецев и Георги Яръмов – все наследници на будни български фамилии.

Макар и непълнолетни, участниците в ученическите бунтове в Струмица до един преминават през полицейските подземия, където са подобаващо „респектирани“.

След освобождаването им едни от разбунтувалите се напускат училище и се завръщат по родните си места. А съучениците им от Струмица, завършват гимназията, но са поставени под постоянно полицейско наблюдение.

Две години след ученическия бунт в Струмица, бившите съученици Борислав Белев, Стефан Топчев, Георги Костуранов, Мирчо Пецев и Георги Яръмов се събират като състуденти в Скопския университет. Там открито отстояват българското си самосъзнание и пред колегите, и пред преподавателите си, като разобличават просръбските фалшификации на македонските управници.

Агентите на УДБА (политическата полиция, б. а.), които още от ученическия бунт следят струмишките младежи, многократно ги привикват, убеждават, обещават и заплашват. Но проумяват, че будните българчета няма нито да се предадат, нито да се продадат…

Затова, на 13 август 1951 г., около 21 часа, в района на т.нар. „криви пейки“ в градската градина на Струмица 11 агенти на УДБА връхлитат петимата студенти и ги наблъскват в два полицейски автомобила. После ги откарват в района на югославско-гръцката граница край село Орманли в изоставен пчелин, чиито помощни постройки от години са използвани като неофициални арести за полицейски инквизиции.

След кошмарна нощ на неописуеми мъчения на 14 август петимата младежи издъхват в адски агонии.

Палачите събират тленните останки на мъчениците в чували и ги натоварват на мулета. Привечер същия ден Струмица потъва в скръб…

Властите излизат с дежурната версия, че петимата студенти били застреляни при опит да избягат през границата. Но избодените очи и обезобразените до неузнаваемост тела издават истината…

По волята на семейството му Борислав Белев е погребан отделно, а тленните останки на Топчев, Костуранов, Пецев и Яръмов са заровени в общ гроб. Над него семействата на младежите издигат и общ надгробен паметник.

И както свидетелстват съвременници – „Паметнико не се гляаше от китки“. Затова четири месеца по-късно братската могила на четиримата български мъченици е взривена от УДБА. А на близките на Борислав Белев е заповядано да извършват традиционните християнски панихиди само в тесен семеен кръг.

И така десетилетия наред…

Дори и след официалното отцепване от бивша Югославия и обявената независимост с референдума от 8 септември 1991 г. за Голготата на Струмишката петорка в свободната държава се споменава под сурдинка.

Едва преди 10 години властите официално се ангажираха с увековечаване на паметта на петимата мъченици – на 19 август 1999 г. в малкия градски парк на Струмица беше открит мемориал, сътворен от скулпторите Александър Наумовски и Синиша Новевски.

През 2016 г. режисьорът Горан Тренчовски засне и игралния филм „Златната петорка“, с идеята да осветли дейността и гибелта на славните  Струмишки гимназисти. Сиреч, да покаже греховния садизъм на тогавашните властници в киноразказ, който да провокира гузната съвест на съвременните им наследници. А доколко кинолентата правдиво е интерпретирала историческата фактология е въпрос, на който може да си отговори всеки, който пожелае да я изгледа.

До 10 ноември 1989 г. Струмишката петорка беше тема табу и в България, а прекъснатата поколенческа памет я превърна в тема „табула раза“ – гола дъска!

Докато народът ни е увековечил паметта на мъчениците още преди 68 години! Тогава, още докато не е изпръхнала надгробната пръст, неизвестен творец оплаква петимата погубени с песента:

„Снощи си, майко, замръкнах
во Беласица планина,
край мало село Орманли,
край сува река Тракайна…“.

Песен, която все още се пее от двете страни на междудържавната граница. Но и песен, която никога не е звучала в официален ефир – нито в Скопие, нито в София!

Песенната панихида още чака певеца, който да я запише, за да я увековечи! Като част от паметта за петимата струмишки новомъченици.