Ареалите на Дунавската цивилизация и на „дунавската писменост“ (между 6 500 и 3 500 г. пр. Хр.), според Марко Мерлини.
Дунавско-черноморската е първата европейска цивилизация не само в географско отношение. Тя е и първата индоевропейска цивилизация изобщо, защото всички останали съществували преди и по времето на възникването ѝ цивилизации – на древните египтяни, на анатолийците хати, на ханаанците, на представителите на Обейдската култура в Месопотамия, т.е. на пра-шумерите – не са индоевропейски. (впрочем индоевропейците са били доста ужасяващи и жестоки). Едно от уникалните постижения на цивилизацията Истър-Понтика е изобретяването на металургията, за което свидетелства първото открито в света обработено злато – съкровището от Варненския енеолитен некропол . Наред с това за нея са характерни и прото-градския тип селища с двуетажни къщи с огромни зърнохранилища, разцвета на изкуствата и занаятите (особено на грънчарството и тъкачеството), култивирането на редица растения (като лоза, коноп, лен и лимец) и одомашняването на животни (като кон, крава и коза), появата на стратифицирани класи и съсловия и признаци на ранна държавност, както и на геометрични религиозни символи и ранни писмени знаци. Днес трудно можем да си представим до каква степен са били революционни тези нови технологии за съдбата и бъдещето на древното човечество. Те са довели до коренни промени в живота на индивида и на племенните общности, като напълно са ги преобразили в ново общество и в нови човеци –култивирани, самостойни, здрави, умеещи, изобретателни, мислещи и предвиждащи дългосрочно с десетилетия напред бъдещето си, независими, уверени, одухотворени, вдъхновени и със самочувствие на можещи да се справят с всяка трудна ситуация, с други думи – цивилизовани. Първата цивилизация на територията на Европа – Дунавската – се развива и процъфтява през новокаменната епоха с множество центрове и огнища на територията на днешните държави Украйна, Молдова, Сърбия, България и Румъния и залязва през халколита, вероятно поради природен катаклизъм: топенето на ледниците, преливането на реките и на Босфора и последвалите потопи. На картата се вижда и близо 100-километровата ивица суша, която потъва буквално за седмици на дъното на някогашното езеро (днес Черно море), когато Босфорът прелива. Ето как например са описани тези драматични събития от александрийския библиотекар, историк и пътешественик Диодох Сицилийски, който черпи сведенията си за фундаменталния си труд Βιβλιοθήκη Ἱστορική („Историческа библиотека“ – около 60-56 г. пр. Хр.) директно от разговори с местното население на остров Самотраки, т.е. в най-голяма близост до самия Босфор:
(…) разкъсал се най-напред отворът на Кианеите (скалите, прегращи Босфора от изток) и Хелеспонта (Дарданелите). Морето и Понтът (Черно море), които имали вид на езеро, толкова се препълнили от вливащите се в тях реки, че поради изобилната вода излязлото от коритото течение се втурнало като порой в Хелеспонта, наводнило голяма част от крайбрежна Азия и превърнало в море и немалка част от равнината на Тракия. Поради това и в по-късно време рибари изтегляли в мрежите си капители от каменни колони от като че ли потънали градове.
(Диодох 5, 48)
Началото на индоевропейската история на завоевателна и културна експанзия започва с одомашняването на коня от прадедите на скитите в степите на днешна южна Украйна (, паралелно с култивирането на земеделските култури от балканските народи (прототраки и протоилири) около Дунава. Бумът на селскостопанските технологии, съчетан с агресивния нрав на индоевропейските ни прадеди неминуемо ги е водел към тотална колонизация на всички околни – били те цивилизовани или нецивилизовани. Това изглежда се е случило около 4 000 г. пр. Хр., според данните, приведени от Джаред Даймънд (Даймънд 2006: 110). Индоевропейските земеделци и коневъди, тръгвайки от днешна Югоизточна Европа буквално заливат, поробват, избиват и изместват от континента почти всички по-стари местни народности и популации, от които до днес са оцелели единствено баските. Експанзията им продължава в две посоки и към Азия – в Мала Азия и в Близкия Изток те се сблъскат с и се смесват с високо развитите семитски народи, а през днешните руски и украински степи успяват да се населят в днешен Афганистан (Бактрия) и да достигнат до днешните земи на Пакистан и до Северна Индия, където полагат основите на арийската ведическа книжовна култура. Големи неолитни селища от градски тип е имало почти на цялата територия на днешна Сърбия, Румъния и България и около почти всички днешни български градове. В района на археологическия резерват Яйлата на северното ни Черноморие са запазени останки от огромен неолитен каменен град. В района на Дуранкулак има няколко неолитни градски селища. Само до Созопол има три неолитни града, потънали под водата, а от тях подводните археолози вадят забележителни артефакти, включително детски играчки, шарени лъжици, игли и дървени биберони. Някои от неолитните сгради са били и двуетажни. Във всяка от тези къщи има голяма зала със зърнохранилище, водохранилище, пещ, огнище и тъкачен стан, а в преддверието е имало олтар с култови предмети, между които статуетки на Великата богиня майка, глинени човешки лица, фигури на фантастични и реални животни – особено на крави, елени и коне, погребални урни във формата на патици и прелетни птици и глинен макет на дома, говорещ за религиозен култ към самата къща. Големите зърнохранилища и тъкачните станове в неолитните къщи на наша територия говорят за силно развито земеделие.
За жалост, изглежда, че по същия начин, по който са изобретели как гениално да използват кравата и коня за човешки нужди, индоевропейците са открили и как ефективно да експлоатират ужаса, за да могат чрез него да се налагат, да побеждават и да доминират над превърнатите в безропотна стока за продан свои подчинени. В този смисъл първите индоевропейски цивилизации могат да се асоциират успешно не само с цивилизацията на Ной, а също и с библейските Содом и Гомор.
За съжаление тези древни свирепи нрави на предците ни все още дремят в нас и е достатъчно да се окажем дори за малко в състояние на война или на обществен хаос и произвол, за да се разбудят с цялата им първична неистовост и гибелни мащаби, за което свидетелстват както колониалните войни от последните векове, така и Френската и Руската революция, и особено – Първата и Втората световна война.
Този проблем впрочем едва ли е само индоевропейски – той има нещо общо и с човешката природа по принцип. Надминаващата всеки звяр жестокост е особено типична именно и само за човеците, особено за по-войнствената част от мъжкия пол. Но човешката способност за безсърдечност, бездушие, безчувственост и аморализъм е всъщност характерна и за двата пола, както и за всеки народ и за всяка раса. Добра илюстрация за това ни общочовешко качество дават думите на Шекспир от драмата му „Ричард III“: „Във всеки звяр има капка милост, а в мен милост няма, значи звяр не съм.“
И именно в този контекст въпросът за емпатията и катарзиса и за обичта към Другия се очертават като особено важни в човешките култури и цивилизации, в качеството им на спасителни за света ни общочовешки феномени на сърцата, душите и духа.
Откъс от предстоящата ми книга: „История на Невидимото“
(П. Канев)
<img class="j1lvzwm4" src="data:;base64, “ width=“18″ height=“18″ />
5151
14 коментара
109 споделяния
Харесване
Коментар
Споделяне
