.

Инициативен комитет за поставяне в Добрич на паметен знак в чест на таврийските българи бе сформиран в края на 2013 година. Задачата, която си поставят неколцина местни общественици и родолюбци, е не само да реализират в кратки срокове идеята си за паметника, но и да възкресят спомена за сънародниците ни от Таврия, завърнали се в Родината и избити зверски от Червената армия със съдействието на българските комунисти.

Идеята възниква преди няколко години.
За паметник на таврийските българи, който да напомня на поколенията за трагичната съдба на тези наши сънародници, пръв споменава покойният вече добруджански краевед Атанас Марков – автор на изследването, озаглавено “Българи в Таврия и таврийци в България”.

Той я споделя с общественика Георги Чунчуков, но за съжаление не доживява да я види осъществена. Приех тези негови думи като завет към нашето поколение – да почетем паметта на таврийските българи, обясни Георги Чунчуков.
Случилото се преди 70 години в продължение на десетилетия съзнателно е било предадено на забрава, за да не се руши митът за българо-съветската дружба. Точно седем десетилетия ще се навършат догодина от депортирането и избиването  на около 2000 таврийски българи.

Паметникът ще бъде издигнат в центъра на Добрич – пред сградата на Община Добричка, срещу барелефа на цар Борис ІІІ – Обединител.
Паметният знак ще бъде в Добрич, защото това е градът, в който първо са пристигнали таврийските българи през 1942-43 г. и от тук са били разпределяни в различни добруджански и лудогорски селища.

В сградата, където днес се помещава Община Добричка, тогава е била градската община и именно в нея таврийците са контактували с българските власти, за да уредят новото си битие. А с поставянето на паметния знак срещу барелефа на Борис ІІІ се търси символика, защото именно царят Обединител приема сънародниците ни в Отечеството.

Малко се знае от днешните поколения за българите в Крим и Таврия, почти непозната е трагичната съдба на десетки хиляди наши сънародници, станали обект на жестоки репресии в бившия Съветски съюз.
При настъплението на нацистките войски в Украйна, за да се спасят от ужасите на войната, таврийските българи, по инициатива на своя водач Мишо Хаджийски пишат писмо до Н.В. цар Борис ІІІ с молба да обърне поглед и към тях, сънародниците в далечна Таврия.

„С една надежда живеем сега, че ти няма да ни оставиш, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия и Македония, а ги взе под закрила в царството си. Всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана”, пишат сънародниците ни.
Естествено, отговорът на тяхната молба е положителен и през 1942 г. започва процесът по заселването на българите от Украйна в Добруджа и Лудогорието.

Таврийците получават същия статут като преселилите се от Северна Добруджа българи. Главен двигател по организацията на преселението е Мишо Хаджийски. Процесът по настаняването и уреждането на сънародниците ни продължава две години. Българската държава се заема сериозно с преселническия въпрос.

Отпускат се парични помощи, с постановление се разрешава безплатно пътуване на изселниците с багажа им по БДЖ, на административните и полицейски власти е наредено „да оказват пълно съдействие на преселниците до окончателното им настаняване на определените от съответните министерства места“ – селища в Добричка, Балчишка, Генерал-Тошевска, Дуловска и Тутраканска околия.
Дошлите семейства получават по около 40-50 декара земя, инвентар, жилища и т.н. Но те за кратко се радват на „родното си огнище”.

След комунистическия преврат на 9.09.1944 г. започва и трагедията на сънародниците ни, потърсили нов живот в Родината на дедите си. Те, като съветски граждани, са обявени за изменници и по заповед на Сталин правителството на Отечествения фронт и БКП е задължено да ги предаде на окупиралата страната ни Червена армия.

Българските комунисти послушно изпълняват нарежданията на “големия брат”. Започва жестоко преследване на българи от българи. Сънародниците ни, потърсили спасение в държавата, която те винаги са смятали за Родина-майка, биват гонени и репресирани от българското правителство в услуга на чужди интереси.

Таврийските българи са преследвани като дивеч. Те правят опити да се спасят, защото са наясно какво ще им се случи, ако бъдат върнати в СССР. Укриват се в свои познати, местят постоянно местонахождението си, подменят имена, изменят външността си, доказват по всевъзможни начини българския си корен.

Всички усилия остават напразни. Все още има живи свидетели на репресиите. Йордан Боев от добричкото село Добрево разказва как една сутрин през пролетта на 1945 г. два камиона червеноармейци нахлуват в селото и арестуват всички таврийци.
Възрастни жители на Добрич пък помнят как в продължение на няколко дни жп гарата в града е била блокирана от съветски войски и стотици наши сънародници са били натоварени в конски вагони, за да бъдат депортирани.

Край вагоните се чуват  викове, плачове, писъци на жени, деца, старци. Търсят се близки, роднини, съселяни, да пътуват заедно, заедно да делят по-нататъшната си неизвестна съдба. Таврийците от Добруджа са отведени до пристанището в Констанца и там са натоварени на шлепове.
Част от сънародниците ни са издавени в морето, други са депортирани в сибирските концлагери. Таврийците от Лудогорието пък са транспортирани до острови в Дунава, където са разстрелвани.

Избити са около 2000 души, оцеляват единици.
Жертва на репресиите става и самият Мишо Хаджийски. Той е арестуван веднага след 9 септември 1944 г. Освободен за кратко, при втория опит за ареста му, на 7 декември големият родолюбец слага край на живота си.

През 2014 г. Регионалният исторически музей в Добрич заедно с Международния колеж в града ще реализира проект “Популяризиране историята за трагедията на таврийските българи”, финансиран от ЕС.
В рамките на проекта ще бъде организирана научна конференция, ще се направи ново задълбочено изследване за съдбата на тези наши сънародници, ще бъде създаден сайт и заснет филм за тях.

Българският народ спасява своите евреи от депортиране в лагерите на смъртта, но две години по-късно не успява да спаси еднокръвните си братя – таврийските българи.
Национален и патриотичен дълг на днешните поколения е да спасят поне паметта за тях, като увековечат мечтата им за родина и родно огнище, сбъднала се за кратко, но последвана от жестоки репресии. Амбицията на инициативния комитет е паметникът в Добрич да бъде открит още през тази година.

desant.net