ЗА СЕВЕРОИЗТОЧНАТА АРХЕОЛОГИЧЕСКА ГРАНИЦА НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО
„С термина „археологическа граница“ означаваме линията, която се чертае от археологическите паметници, принадлежащи на материалната култура на Първото българско царство. Известно е, че някои украински, руски и главно румънски археолози предпочитат географската характеристика на тази култура и я означават като балкано-дунавска, карпато-дунавска или Дриду (по едноименното селище в Румъния). Независимо от различните наименования, тя показва забележително единство и специфични особености на основните си категории паметници и ясно се отделя от съседните археологически култури. Това позволява те да бъдат привлечени като източник за трасиране на североизточната културна и политическа граница на държавата.
Според изследваните чрез разкопки селища между Дунав, Прут и Днестър тяхната поява може да се постави най-рано в VIII в., а изоставянето им – в началото или най-късно средата на Х в. Сравнително ранното прекратяване на живота в най-южните селища – в долното течение на Днестър и в района на езерата – се обяснява с присъствието на печенезите в северночерноморските степи.
Очертаването на североизточната археологическа граница на Първото българско царство позволява тя да бъде съпоставена с двете съседни археологически култури – древноруската и салтово-маяцката. С древноруската тя има ясно очертана разделителна линия по Прут и само в неголям участък между реките Ботна и Реут паметниците на двете култури се смесват. От салтово-маяцката култура българската е отделена с обширна незаселена област, през която протичат Южен Буг и Днестър. На север тази незаселена през ранното средновековие област достига до границата между степта и гористо-степната област, а на изток – до вододела между Днепър и Северски Донец. Допуска се, че в източната половина на това празно пространство през VIII-X в. е съществувал все още неоткрит и неизследван вариант на салтово-маяцката култура. Досега обаче следи от този предполагаем вариант не са открити и по всяка вероятност ще се окаже, че българската държава и Хазарския каганат са били отделени с широка буферна зона, в която отначало се настаняват маджарите, а малко след тях и печенезите.“
Р. Рашев, 1995, 89-95.
