На 25 юни 1909г. в Ловеч е роден Димитър Тодоров Димов. Един от най-значимите български писатели. Драматург, ветеринарен лекар, професор по анатомия на гръбначните животни. Романът му „Тютюн“ е един от най-четените романи в българската литература. Други негови известни романи са „Поручик Бенц“ (1938), и“Осъдени души“ (1945). Баща е на писателката Теодора Димова.
Ражда се в интелигентско семейство. Баща му, Т. Димов е офицер, загинал на фронта през Междусъюзническата война. Вторият му баща Р. Генев също е офицер, по-късно – тютюнев експерт. Майката на писателя В. Харизанова има подчертани лит. интереси. Д. Димов учи до 10-годишна възраст в Дупница, след това в София, където завършва I мъжка гимназия (1928). През 1928г. постъпва във Ветеринарномедицинския факултет на Софийския университет, след 1 семестър се прехвърля в Юридическия факултетт, после се отказва и се връща във Ветеринарномедицинския; завършва през 1934г. като д-р по ветеринарна медицина. До 1939г. е участъков ветеринарен лекар в с. Ваксево, Софийска област, и в Кнежа; микробиолог в Обл. ветеринарно-бактериологична станция в Бургас. Асистент по анатомия вьв Ветеринарномедицинския факултет на Софийски университет (от 1939). През януари 1943г. заминава на специализация в Мадридския институт „Рамон-и-Кахал“ по хистология на нервната система. През март 1944г. се връща в България. Мобилизиран в Беломорието до септ. 1944г. Доцент в Агрономическия факултет в Пловдив (1946). Доцент в Селскостопанската академия (1949-1952). Проф. по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във ВСИ в София (1950). Председател на СБП (от март 1964г. до смъртта си). Д. Димов е автор на над 20 научноизследователски труда, а след 1966г. в архива му са открити нови планове и ръкописи за 2 книги върху теория на отражението. От 1942г. Д. Димов сътрудничи с разкази, пътеписи, откъси от романи и драми във вестниците „Литературен глас“, „Литературен фронт“, „Мир“, „Народна култура'“, „Отечествен фронт“, на списанията „Септември“, „Театър“. Творбите му го представят предимно като майстор на психологическия и социалния роман.
Писател с подчертано демократични позиции, Д. Димов утвърждава в българската литература модерен художествен стил, който се отличава с психологическо проникновение, интелектуална задълбоченост, остра конфликтност и тънък усет към богатството на езика. Героите му, носители на силни чувства и амбиции, са детерминирани чрез социалните и нравствените стълкновения на епохата, за което оказва влияние както острото социално зрение на писателя, така и личното увлечение по идеите на 3. Фройд, Фр. Ницше, А. Бергсон и творчеството на О. Мирбо. Характерен в това отношение е още първият роман на Димов „Поручик Бенц“, който експлицира интереса на автора към сложните и необичайни психологически конфликти, към болезнените и свръхчувствителни отношения между персонажите, кьм странното, екзотичното, нездравото.
Дълбоко драматичния конфликт на Елена Петрашева-Бенц („фаталната жена“, продукт на бушуващото подсъзнателно, срещу противоречиво-раздвоения Бенц, чиято непреодолимост на влечението предпоставя трагизма на образа) е замислен още в студентските години на писателя. „Поручик Бенц“ е започнат ок. 1933г. и завършен в Бургас през 1938г. Изпратените във в. „Литературен глас“ и на Д. Б. Митов ръкописи остават без отговор и Д. Димов предоставя романа си на издателя Д. Чилингиров, който успява да го издаде в последните дни на дек. 1938г. (на корицата по настояване на автора е отбелязана годината 1939г). Романът, чиито автобиографични ракурси проникват в образите на героите, намират частичен отзвук в периодичния печат, което е характерно за творбите на писателя от ранния период. След „Поручик Бенц“ Димов публикува разказите „Севастопол, 1913г.“ („Лит. глас“, №476, 15.05.1940), печатан и във в. „Мир“, №12468-12470, 1942, под загл. „Шпионката“), „Карнавал“ („Лит. глас“, № 453, 18.02.1942) и пътеписа „Субтропични брегове“ („Мир“, № 12623-12628, 09.1942), творческите интенции, за които отново са предпоставени от вкуса към необикновеното, драматичното, съдбовното. Откритите след смъртта на автора ръкописи карат голяма част от изследователите да смятат, че след 1939 Димитър Димов започва да пише нов роман, чийто по-късен вариант е „Тютюн“. Недовършеното и неозаглавено произведение, известно като „Роман без заглавие“, е отпечатано в сп. „Пламък“ (1967, №11 и 12) и влиза в Събрани съчинения от 1966-67г. Предполага се, че когато Д. Димов заминава на специализация в Испания, изоставя замисленото повествование, за да се върне към него след 1945г. по съвсем различен начин.
Престоят в Испания се оказва плодотворен не само от гледна точка на научните му интереси: случайното запознанство с представител на Йезуитския орден в Испания и последвалото гостуване в Толедо (резиденция на ордена) засилват интереса на Димов към католицизма и го превръщат в една от повествователните нишки в романа „Осъдени души“. Връзката на Фани Хорн (мултиплицирала образите на Елена от „Поручик Бенц“ и Адриана от „Роман без заглавие“) с отец Ередиа, проектирана на фона на исп. действителност през Гражданската война, ражда интригуващ сюжет, който прави романа особено популярен. Започнат в Испания и завършен след мобилизацията в Беломорието, той излиза през 1945г., получава държавна награда, преведен е на сърбохърватски и унгарски език и е екранизиран. Скоро след това Д. Димов публикува последователно 4 пътеписа за Испания – „Януарска пролет“, „Кастилска зима“, „Куха Испания“ и „Сан Себастиян“, към този период вероятно се отнася и намерения след смъртта на автора ръкопис, озаглавен „Идалго“.
През 1946г. е отпечатан пьрвият откъс от романа „Тютюн“ („Лит. фронт“, № 2, 28.09.1946), озаглавен „Тютюнев склад“. Две години по-късно излиза нов откъс – „Двубой“ („Лит. фронт“, №20, 31.01.1948), след още 1 г. – „Тютюн“ (глава от роман) в сп. „Септември“ (1949, № 7). През 1951г. романът е завьршен окончателно, предаден в издателство „Народна култура“ и в края на 1951г. стига до читателите и до своите „злополучни критици“. „Тютюн“ се оказва не само един от най-четените романи в българската литература, но и спъни-камъкът на българската марксическа критика. Популярностга му напуска романовото пространство и обсебва всичко за и около творбата. Започнал с тридневното „обсъждане“ на „Тютюн“ (8, 11 и 13.02.1952) в СБП, спорът се пренася в периодичния печат („Лит. фронт“, № 10. б.03.1952, и № 11, 13.03.1952) и кулминира в редакционната статия на в. „Работническо дело“ – „За романа ‘Тютюн’ и неговите злополучни критици“ (16.03.1952) – спор не толкова за достойнствата на романа, колкото за границите и възможностите на догматичното литературоведско мислене. Единодушно изказаното мнение, че „Тютюн“ се нуждае от „преработване“, настойчивите подканвания, дългите обсъждания и оказаният натиск карат Димитър Димов, макар и с неохота, да се съгласи да промени романа си, като разшири описанието на работническия свят и въведе нови герои; това увеличава обема на книгата с нови 250 страници. Работата по II редакция протича съвместно с ангажирания от изд. „Народна култура“ лит. критик Я. Молхов – редактор и помощник на Димов през 1953г., а през 1954г. „Тютюн“ се появява в новия си вид. През 1955г излиза III издание на романа, в което Д. Димов извършва допълнигелни поправки върху текста, но и в двата случая литературната критика предпочита да се дистанцира от категорични преценки. В крайна сметка „Тютюн“ заживява в новия си вариант и едва през 1992г. се появява отново в първоначалния си образ.
В различните си редакции „Тютюн“ е роман и за ужасната самотност на личността в капиталистическото общество, за огромния натиск на живота върху нравствените принципи в света на капитала, и за историческата обреченост на олигархиите в България, за социално-психологическите причини за тяхната гибел; роман и за потиснатите от монопола на тези олигархии, за техните икономически и политически борби, и за сложния психологичен лабиринт на човешките взаимоотношения както в зловещия свят на „Никотиана“‘, така и извън него. Романът е екранизиран през 1961г. (режисьор Н. Корабов), преведен е на над 30 езика (немски, полски, румънски, руски, словенски, сърбохърватски, унгарски и др.).
Сред незавършените творби на писателя е романът „Ахилесова пета“ (публикуван в сп. „Пламьк“ 1966, № 10), който Д. Димов започва през 1958 и независимо от сключени договори с издателство „БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ“ и с Комитета по култура го изоставя до изтичането на мандата му като председател на СБП. Нереализирана остава романизираната биография на Яне Сандански, за която Димов усърдно събира материали (в годините, последвали „Тютюн“) и която по замисъл се отнася към ранния му творчески период. След „Тютюн“ писателят продължава да търси жанрово разнообразие. Появяват се разказът „Анатомът Да Коста“ („Наша родина“, 1955) и пътните бележки „Юлска зима“ (публикувани посмъртно), които са плод на впечатленията от пътуването на Димов до Чили през септември 1954; пиесите „Жени с минало“ (поставена за пръв път през 1959г. в Театъра за младежта в София), „Виновният“ (1961, в Нар. театър „Ив. Вазов“) и „Почивка в Арко Ирис“ (1964, в Театъра за младежта). Творческият облик на Д. Димов се допълва от неговите статии и изказвания по въпроси на литературата, сред които безспорно изпъкват „Изказване-отговор за романа Тютюн“, „Как преработих романа Тютюн“, „Днешната българска литература“.
Съчинения: Поручик Бенц. Роман. 1938 (1972, 1981, 1987); Осъдени души. Роман. 1945 (1957, 1960, 1968, 1969, 1970, 1971, 1972, 1977, 1986); Тютюн. Роман (I ред.) 1951, 1992; (II ред.: 1954, 1955, 1961, 1964, 1968, 1979, 1981, 1984, 1988); Жени с минало. Сатира в 4 д. 1960; Събрани съчинения. В 6 т. 1966-1967; Съчинения. В 5 т. 1974 (1981).
