Икономическата свобода е основен стожер на стопанското управление
Българският предприемач е заринат до ушите в бумащина
Накъде трябва да вървим икономически? Това е ключовият въпрос за бъдещето на България. И тепърва ще определя демографията, здравето, културно-социалния климат, усещането за справедливост и бизнес средата у нас. Както и националното ни самочувствие, облика ни навън.
Моделът, който прогресивно левите често ни предлагат, е скандинавският – високи данъци, щедра социална държава и правителствено наложена толерастия. Успешен демократичен социализъм, видите ли. Да, ама не – икономическата криза разтриса Швеция през 90-те. И тя прави завой надясно, за да издрапа. Социалният мир е последното, с което могат да се похвалят скандинавците днес – гетата, които се заформиха последните години, напомнят на Бейрут в най-лошите му моменти. Мигрантски орди често-често вилнеят из красивите северни градове, а побоищата, убийствата и изнасилванията далеч не са рядкост. За жалост. Това става навсякъде, където А работи, за да издържа Б, който рязко започва да изнудва и шантажира, ако не е “интегриран”. Познато, нали?
Това, което често се изпуска, е, че когато са “ставали богати” в края на 19-и и началото на 20-и век скандинавците – и Швеция в частност – са имали ниски данъци. Индустрията е растяла с бързи темпове. Стопанската и културна свобода са били питателната среда за успеха на икономическия и обществения фронт.
Общо взето, икономиката като наука ни дава ясни предписания за прогрес. Сигурност за частната собственост – за да има производство и размяна. Отказ от потребление и формиране на спестявания, които да се превърнат в инвестиции – в машини, съоръжения, технологии и човешки капитал. А това води до повишаването на производителността, което значи по-високи реални доходи. Вади хора над линията на бедността. Повишава стандарт и перспективи, има усещане за справедливост.
В тази връзка по-добре да цитираме опита на Сингапур, Северна Ирландия, Люксембург или Швейцария. Първите две – само преди 40 години – бяха икономически изостанали и корумпирани страни. Днес са модел за разцвет. Другите две – умело играят картите си, привличайки капитали отвън. Създават сигурна и предвидима вътрешна среда, която привлича инвестиции. И в четирите страни по всякакви класации икономическата свобода е основен стожер на стопанското управление. Ниски нива на преразпределение през бюджета. Ниски данъци – преки, косвени, върху капиталовата печалба. А относително скромният 12.5% корпоративен данък на ирландците, освен че дразни Париж с неговите 26.5 на сто, води и до по-лек удар от кризата и най-бърз наваксващ растеж. Нищо изненадващо няма в тези резултати. Причините: малко бюрокрация; стартиране на бизнес. Дори в условията на криза, ирландско и сингапурско правителство не вземаха повече от 30 на сто от произведеното в икономиката. За справка – ние днес преразпределяме 42 на сто от БВП през бюджета, а една Франция – дори 62 на сто.
Със сигурност финансовата децентрализация е част от решението. Част от данъка върху доходите на физическите лица трябва да остава в местната власт, която е най-близо до проблемите на хората. Политиката трябва да заема все по-малко място в икономическия живот, което е единствения лек срещу корупцията. Друг няма. Публичните средства трябва да се харчат пестеливо и консервативно. Прозрачно и приоритетно за подобряване на бизнес средата, не за изместването й от правителствено дирижираните цели и разходи.
Ние спокойно можем да премахнем и данък дивидент – двойно облагане на печалбата на фирмите, след платения корпоративен данък. Какво показваме на предприемачите, като наказваме успеха им? Че не искаме да го има ли? Защото това, което не се разбира у нас, е, че само правилното използване на оскъдните производствени фактори – земя, труд, капитал – само това ще ни изстреля икономически. А наличието на печалба е атестат за такова правилно използване. Загубата, напротив, е социална загуба и дава ясен сигнал, че се пилее ресурс.
Българският предприемач е заринат до ушите в бумащина. Контрол на контрола на контрола. Дори Брюксел – еманацията на бюрократичния нагон – ни маха с пръст за дебелите тухли с хартия с изисквания за строеж. За липсата на електронни и дигитални системи за работа с администрацията. А това, че все още никой не се “престрашава” да въведе “мълчаливото съгласие” като принцип на работа в администрацията, показва ясна нагласа у политиците – ние имаме нужда от пречки, с които да изстискваме политическа рента от гърчещия се бизнес.
Добрата и сигурна среда много бързо ще доведе невиждани благини в икономически план. Ние трябва да се възползваме от глобализацията в нейния икономически смисъл – чужди спестявания, търговия, обмен на идеи и технологии. Обратно, политическото й лице – опитът за създаване на глобално правителство (политическа глобализация) – е свръхопасно и деморализиращо. Освен че ще изопачи ползата от търговията с другите, централизирайки облагите в ръцете на малцина избрани – тя ще сложи на трупчета основата на здраво във всеки аспект общество: култура, идентичност, различие в автентичността.
Ако като общество целеустременно работим, за да въведем принципите на икономическата наука, много бързо ще се превърнем в своеобразен оазис на благоденствие. Звучи наивно? Ако цитираните по-горе държави не го бяха постигнали – вероятно щеше да е така. Освен това поради базова липса на предвидимост, дангалащина, реваншизъм и какво ли не през последните десетилетия – сме направили така, че дори собствените си спестявания, не можем да обърнем в инвестиции. А с капиталообразуване от 16 на сто от БВП няма как да растем като в периода преди Голямата рецесия от 2007-2009 г., когато инвестициите достигаха 33 на сто. Просто няма как.
Предприемачите буквално не знаят какво следва. “Проверчици и ревизийки”, за да финансират нечия кампания? Или медийна контраатака от политическите опоненти, които всячески се опитват да изолират опонента си чрез овладяване на паричните му потоци? С една дума, всичко друго, но не и концентрация в основна дейност – правене на бизнес, отгатване на нуждите на съгражданите и максимално доброто им задоволяване.
Някой ще каже, че всичко това е въпрос на манталитет или на исторически натрупвания. Това е констатация, вероятно частично вярна. Но в никакъв случай не е окончателна присъда. Подлежи на промяна. Изисква разбиране и целенасочени усилия. Стъпка по стъпка. Но е процес, който изцяло зависи от нас и жаждата ни за просперитет.
