На 20 юни 1915 г., умира вторият български екзарх Йосиф І
доц. д-р Петър Ненков
Един от най-самобитните духовници в нашата история – Екзарх Йосиф пренесе огъня запален от Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. Светското име на екзарх Йосиф е Лазар Йовчев.
Детството и юношеските му години преминават в Калофер, в пазвите на хайдушкия Балкан, където е роден на 5 май 1840г. От малък остава сирак и грижите за неговото възпитание лягат върху крехките плещи на сестра му Рада Неделчева. Мизерията и недоимъкът обаче не прекършват неговата неистова жажда за знания. Той има щастието да учи при такива изтъкнати възрожденски даскали като Ботю Петков, Спас Зафиров и Димитър Славиди.
През 1859 г. завършва отлично четирикласното Калоферско училище и решава да продължи своето образование в Цариград. Тук той постъпва в реномирания френски колеж “Де Бабек”. През 1864 завършва блестящо престижното учебно заведение и получава почетна награда като първенец на випуска. Този знаменателен факт кара Калоферските първенци да бръкнат по-дълбоко в своите кесии и да изпратят любознателния момък във Франция, за да продължи обучението си.
В града на Сена Лазар Йовчев записва литературния факултет на Сорбоната. След две години завършва с университетска степен -бакалавър и отлична диплома. Пред него се разтварят отлични възможности за бляскава кариера, но той решава въпреки недоимъка и мизерията, да продължи своето следване в юридическия факултет.
Френско-пруската война от 1870 – 1871 г. прекъсва неговото обучение в Париж и той е принуден да емигрира в Швейцария, а оттам се завръща в Цариград. Натрупал огромна ерудиция, оформил своя мироглед и концепция по църковно-националния въпрос у нас, за кратко време той се издига върху гребена на обществената вълна от недоволство срещу своеволията на гръцките свещеници в България. По това време силно въздействие върху него упражнява видния американски държавник и учен Бенджамин Франклин с неговите “Мемоари”. От него той се учи на въздържание, ред, труд, чистота и решителност…
Изминали са само десет години откакто в Цариград е пристигнало едно плахо Калоферче с куп мечти в сърцето си. От никому неизвестният тескерджия на българската църква в цариградския квартал “Фенер” и любознателното хлапе, което посещава гръцкото училище в Куру Чешме няма вече и помен. В Цариград се заговорва с възхищение за младия начетен и безкрайно образован юрист, който известно време работи като неплатен чиновник в сто¬личния търговски съд.
От това време той започва усилено да сътрудничи със статии на вестник “Македония”, относно националния въпрос. Отличен полиглот той за кратко време усвоява и турския език и го използва свободно при списването на своите публицистични мате¬риали. Още по-плодоносна е неговата дейност като главен редактор на списание “Читалище”, което публикува серия преводи и оригинални статии на религиозно-нравствени, исторически, културни и обществено-политически теми…
Все по това време възниква и неговата дружба с видните възрожденски дейци и водачи на борбата за независима българска църква и просвета – Драган Цанков и Сава Филаретов, които от рано следят прогресивното развитие на любознателния момък и го окрилят в неговата родолюбива дейност. Способностите, възгледите и огненото перо на
Лазар Йовчев са причина неговата персона да влезе в полезрението на българското екзархийско ръководство.
От 23 септември 1872 г. той вече е главен секретар на българската екзархия и пръв помощник на Екзарх Антим І в тревожните дни на борби и изпитания.
На 9 септември 1872 г. Лазар Йовчев решава да стане духовно лице и да посвети живота си на Българската Православна Църква. На 23.9. той получава монашеското име Йосиф и е въведен в първа клирическа степен – дякон.
Още същата година ползвайки се от своята отлична репутация той е предложен за митрополит на Одринската епархия, но високата порта осуетява въвеждането му в тази длъжност.През бунтовния април на 1876 г. той се проявява като усърден и компетентен администратор на българската екзархия и пръв съветник на Антим І.
През януари 1876 г. архимандрит Йосиф е избран с пълно вишегласие за ловчански митрополит. След извършените жестокости при потушаване на априлското въстание 1876 г. и завършилата безуспешно Цариградска конференция на Великите сили, Русия обявява война на Османската империя на 12 / 24 април 1877 г.
Същия ден екзарх Антим І е свален от екзархийския трон под давление на турското правителство и обвинен в проруски симпатии и шпионска дейност в полза на Русия. Двадесетина дена по-късно на негово място е назначен ловчанския митрополит Йосиф. Така той влиза в историята под името екзарх Йосиф І.
Като екзарх той отдава всичките си сили и енергия за решаване на църковно-националния въпрос в провинциите останали под господството на турския султан след освободителната война – Македония. Беломорска Тракия и източна Румелия. По това време българският народ воден от своите млади политици, офицери и духовни пасти-ри се надига, като един срещу несправедливите клаузи на Берлинския конгрес на великите сили, който е наречен от френските историци Лавис и Рамбо – “паметник на егоизма и подлостта на Великите сили”.
Главните документи, които използва в своята дейност са “Ферманът” и “Екзархийският устав”. Благодарение на всестранната му дейност в одринска Тракия и Македония се полагат основите на широка мрежа от училищно-просветни и здравни заведения, които се превръщат в огнища на българщината и възпират асимилаторските опити на турската власт и фанариотите.
И така въпреки всичките превратности на времето довели до жестокия разгром на Илинденско-Преображенското въстание -1903 г. и първата национална катастрофа на България след Междусъюзническата война 1912-1913 г., екзарх Йосиф І не престава да бъде онзи духовен пастир на българското стадо и стожер на българщината, към който са отправени погледите за надежда на милиони български страдалци, останали извън границите на Майка България.
Той е яростен защитник на славянството, православието и Русия. Бичува жестоко със своето огнено слово русофобството, безбожието, покровителството на католицизма в ущърб на православната вяра, моралното унижение на духовенството у нас от българската държава и нейното вмешателство в чисто църковни въпроси, каквато е била кампанията срещу митрополит Климент (със светско име Васил Друмев) и Светия Синод, той не е привърженик на радикалните действия нито от ляво, нито от дясно и не се свени да критикува особата на княз Фердинанд, заради неговата морална разюзданост и толерантност към католическата религия.
И така до онзи злокобен ден на 20 юни 1915 г., когато склопва завинаги очи на 75 годишна възраст и напуска света на живите, за да ни остави едно богато наследство от идеи и споменът за един живот, отдаден изцяло в служба на родината и църквата ! Екзарх Йосиф І се превърна приживе в обаятелен пример на пламенно родолюбие и подражание.
Цялото си скромно наследство той завеща на своя роден град Калофер, на Българската Православна Църква и на академията на науките. Погребан е в църквата “Света Неделя” в София с големи почести.
