Знак на Лейбгвардейския финландски полк

Маршът на Финландския батальон
Превод от фински: Марко Ганчев и Георги Вълчев

Тръгват момците, тръгват на поход,
Хелзинки сбогом, край роден мой,
битки ни чакат, барутен грохот,
Константинопол ще стигнем с бой.

Кой ще ни жъне родните ниви?
Кой ще копае вадите, кой?-
Всички момчета най-работливи
и най-красиви тръгват на бой.

От 1809 до 1917 г. Финландия е Федеративно княжество в рамките на Руската империя.

Печатът във Финландия отрано е довел до съзнанието на своите читатели вести и коментари за националноосвободителните борби в Босна, Херцеговина и Черта гора, за Априлското въстание в България.

Финландската общественост е била спечелена за освободителната кауза на поробените балкански страни.

Книгата “Финландски дневници и мемоари от 1877-1878 г.” от Георги Вълчев съдържа интересни и почти неизвестни факти за участието на финландски гвардейски батальон, като съставна част от руската армия в Руско-турската война.

В представените откъси от дневници, мемоари, писма, чиито автори са обикновени бойци, се проследяват събития, свързани с подвига на батальона край Горни Дъбник, преминаването на Балкана, в похода към София, Пловдив и чак до Сан Стефано.

Трудни и напрегнати мигове преживяхме ние. Особено като настъпи време да се сбогуваме с най-близките и с роднините си! Дни наред хелзинчани ни устройване обеди и пиршества с такова изобилие от храни и напитки! Сякаш искаха да ни кажат: “Яжте и пийте, че утре смърт ви чака!” Не можеха да се откъснат от нас: на кого майка, на кого годеница или невеста, на други жена, деца.

И по-нататък, по всички големи и по-малки гори на родната земя нашите съотечественици масово се бяха стекли да ни изпратят.

По време на похода ни се чуваха такива реплики: “Ако загина днес, а ти останеш жив и се добереш някой ден щастливо във Финландия, то предай хиляди поздрави на близките ми!”

Генерал Гурко, яхнал кон, обхожда дългата фронтова линия, преминава съсредоточено вгледан и поздравява последователно всички военни части. Когато се приближи до нас, той викна със своя прочут, прекрасен бас: “Здорово,  финньi!”

-Здраве желаем, Ваше Превъзходителство, екна нашият отговор.

Месецът е огрял ужасната картина на бойната поле. Три хиляди убити и шест хиляди ранени се мъчеха в студената есенна нощ, докато най-сетне и те заспят своя вечен сън в далечната страна.

Паметник на загинали воини от Лейбгвардейския финландски полк през 1877 г., Лавров парк., с. Горни Дъбник

…Един войник от нашата рота, тежко ранен при Горни Дъбник, беше върнат в лечение в Хелзинки. По-късно пристигна отново с военните резерви в Сан Стефано и когато го запитахме: “Защо пак се върна тук?”, той отговори: “В такова време не може да бъде истински войник оня, който си спи спокойно и безгрижно в своя дом.”

Отново срещаме турци. Направили са удобни позиции до един мост над Искър край някакво българско село. Щом ни съгледаха, те откриха припряна стрелба, но скоро сами се разбягаха. Все пак успяха да подпалят моста, затова първото, което трябваше да сторим, бе да изгасим пожара. Тоз час надойдоха български селяни и със своите кофи и ведра ни оказаха голяма помощ. Спомням си също така, че пръв на моста се появи норвежкият лейтенант Кристенсен и ловко организира потушаването на пожара…

… Ето вече стягаме се за поход към Филипопол…Ние, финландците, бяхме съвсем сами пред Железния мост на река Марица…

И едва след осемчасово сражение удържахме пълна победа.

18 наши момчета загинаха тук и други 13 бяха ранени!…

Млади българчета носеха вода на бойците от предните фронтови линии и се стараеха да ни помагат с каквото могат. Те ходеха за вода твърде надалеч, по една криволичеща, стръмна пътека, там, където можеха да се спуснат и турските постове. И въпреки това, ходеха! Един шрапнел пръсна ведрото на момчето, което току що го беше донесло пълно до мене и то горчиво се разплака…

Дивно красива е тази България с това чудесно съчетание от планини и равнини!…

Пред нас се разстилат безчислените върхове на Етрополския балкан. Никой смъртен никога не може да забрави, дори и стотици години да би живял, тази неповторима гледка!

Не, споменът за тази смайваща гледка не ще изчезне никога от душите ни! Такова великолепие,  такава красота сред тия заснежени и студени планини! Не, не ще изчезне от нас това приказно, привечерно привидение, с което ни дари суровата и нежна балканска природа!…

После доближаваме едно село, което и така се нарича Българин, а оттам излизат да ни посрещнат много българи, мъже и жени. Жителите на селото ликуват – толкова са благодарни, че прогонихме турците, които са вършили не едно безчинства по тези места. Всички са излезли пред вратните, по дворовете и улиците, тичат след нас и ни носят хляб, сирене и всевъзможни домашни сладкиши.

„На втория ден на януари (1878) близо до с.Враждебна имахме малка схватка с турски части…

Спряхме край село и привечер накладохме огън, хубав, буен огън! После аз реших да отида и поразгледам селото. От едно малко прозорче на схлупена къщурка мержелееше някаква светлинка и аз се упътих към нея. Когато надникнах през прозорчето видях куп момичета, събрани в малката стаичка.

Не разбирах защо са се събрали тук! От това недоумение ме стресна едно едро куче, което залая и се втурна сърдито срещу мене. Вече бях вдигнал пушка, когато прозорчето се отвори и от стаичката се развикаха: “Ей, братушка!” на руски, а по нашему ще рече “Ей, братко!” Стопанинът прибра кучето и аз пушката. Най-любезно ме поканиха да вляза вътре, гледаха ме така дружелюбно, предлагаха ми хляб, сланина и тютюн, което за един прегладнял войник е от всичко най-вкусно. Направи ми впечатление и доста се чудих защо момичетата си бяха оплели така косите и носят тия дълги плитки!…”

Преди да сме влезли в град (София), пред нас се показа дълго шествие от софийски граждани, водени от един свещеник. Те ни посрещат с хляб и сол. Лицата им бяха озарени, развълнувани, а по-възрастните жени и мъже се кръстеха и плачеха от радост. Трудно може да се изрази това с думи! Явно бе, че тия хора добре разбират какво означава за тях прогонването на турците. И всеки се стараеше да ни подаде ръка, да ни поздрави, което още повече ни развълнува и затрогна…

… След едно кратко сражение край село Дермен дере, пак по поречието на Марица, влязохме в с. Белащица. Наши войници откриха там една винарска изба. Ех, че живот настъпи! Бъчвите бяха на място бързо-бързо пресушени…

За финал публикуваме писмото на финландеца Йоханес Йернвал до годеницата му Хилда. От придружаващото описание към писмото разбираме, че с Хилда той поживял само месец като женен преди да тръгне за фронта.

…Моя скъпа Хилда! Ние, северните момчета, ето ни тук сред тази южна градина! Как бих искал да се вгледам в твоите хубави очи! Да разкрия пред тебе мислите, сърцето си, което и сега бие в съзвучие с твоето. Мисълта за теб не ме оставя никога и особено когато слънцето, което отделя деня от нощта, залезе. И аз също така отделям тебе от всички други хора…

…Моя скъпа Хилда! Всичко може да се случи. Утре може да загина в сражението. Съхранявам твоя образ с голяма нежност в сърцето си, моя единствена, моя скъпа, последна любов… Нека това писмо ти остане като спомен от твоя съпруг, от мен, фелдфебелът от 3-та рота на Финландския гвардейски батальон!

Сбогом!

Йоханес Йернвал