ОПЪЛЧЕНЕЦЪТ КИРЯК КЕХАЙОВ, ПАЗИТЕЛ НА САМАРСКОТО ЗНАМЕ
Снимка: Киряк Кехайов през 1898 г. с получените ордени и медали, няколко месеца преди смърта си
Киряк Иван Кехайов е роден в село Долно-Дерекьой (Соколовци), Ахчелебийска околия, през септември 1848 г., в семейството на скотовъдеца Иван Кехайов. Учи абаджийство и на 20 г. е провъзгласен за майстор в с. Горно-Дерекьой (Момчиловци). Младото юнашкото сърце не приема турските золумлуци, напуска занаята и тръгва по пътя на комитите. През 1868 г. заминава в Румъния, за да се включи в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, но не пристига навреме, дружината е заминала. Киряк Кехайов участва в Сръбско-турската война от 1876 г. в четата на капитан Райчо Николов. Връща се в Румъния и е един от първите доброволци в редовете на Българското опълчение. На 27 април 1877 г. е зачислен в 3-та рота на ІІІ дружина, като пазител на Самарското знаме. След преминаване на Дунав, участва в превземането на старопрестолен Търновград, зимния преход на Хаин-Боаз(в Стара планина), сраженията при с. Уфланлий, Мъглиж и Казанлък. Младият опълченец влиза без страх в бой с пълчищата на Сюлейман паша в тридневните сражения 17-19 юли 1877 г. пред стените на Стара Загора. Всички офицери, начело с дружинния командир подп. Калитин загиват в защита на Самарското знаме. В критичния момент, Киряк Кехайов е в групата, водена от унтер-офицер Тома Тимофеев и заедно с последния знаменосец Никола Корчев, и други опълченци се хвърля в решителен ръкопашен бой. Самарското знаме е спасено, но Киряк Кехайов е тежко ранен. Другарите му успяват да го изнесът от полесражението, след което е откаран за лечение в Александровската болница в Харков, Русия. Неизлекуван напълно, младият герой се завръща, но се налага второ лечение в Тулченската болница. След като е възстановен, по препоръките на генерал Адриянов пред командира на българското опълчение генерал Столетов, Киряк Кехайов е записан като преводач в 18 Донски казашки конен полк и 17 Донска казашка батарея. Владеещ руски, румънски, турски и гръцки език, той служи до април 1878 г. След Освобождението се заселва в Асеновград, където първоначално е старши конен стражар в околийското управление. Последовотелно работи като Контрольор по десятъка и Градски комисар в Станимашкото градско общинско управление. Издържа 8-членно семейство, съпруга с 1 дете, старата си майка, баба, по-старата си сестра вдовица с 2 деца. На 50 г. е болен от ревматизъм, полусляп и с поборническа пенсия от 30 лева. Умира в Асеновград на 21 август 1898 г. Награден е с военни ордени, както и със сръбски медал споменица, руски сребърен медал, Светлобронзов от княз Александър І медал, с румънски кръст, сребърен княжески кръст и др.
