На тази стара картичка от Варна вдясно се вижда табелата на хотел „Русия”, в който Иван Вазов отсяда при първото си посещение в града. Там сега са руините на отворената през 1922 г. търговска банка, в които аз се вмъкнах нелегално онзи ден, за да надзърна какво е останало от милостта на времето.
На върха на сградата все още се крепи скулптурата на Меркурий, яхнал орел, дело на Кирил Шиваров. Същият, на когото дължим статуите пред Софийския университет на братята Евлоги и Христо Георгиеви и много други символи. Работи и по скулптурата на лъва на паметника на връх Шипка, но навремето при официалното откриване, естествено, забравили да го поканят. Той все пак решил да иде и проправяйки си път сред множеството, за да стигне по-напред, разгневил един байчо, който му креснал: Какво се буташ бе, серсем, да не си го правил ти тоя паметник! Една не толкова българска, колкото човешка история.
Но да се върнем към Вазов и неговото първо посещение във Варна, защото обикаляйки тия дни по улици и места, необходени преди, аз също имах чувството че правя прощъпулник в този град.
Пристигайки, Вазов се настанява в хотел „Русия”, където пише, че въпреки името там нямало нищо руско, ни славянско, ни българско. Домакинът бил маджарин, слугите гърци, келнерицата немкиня, а гостите италианци. После излиза на разходка, опитвайки се да стигне до Морската градина и там из пъстрите махали, които преливат една в друга – турска, арменска, гагаузка, еврейска – започва неговото лутане.
Това не е български град, тук няма българи, мисли си той. И уточнява: „Улицата, магазините, дюкяните имаха български надписи, но когато попитвах за пътя, отговаряше ми се на турски, на гръцки или на непонятен български език… Продължавам към едно кафене, което има надпис на вратата: Неутрално кафене! Питам пак за приморската градина дебелия почтен кафеджия, който седи на пейка до вратата, гологлав в едно положение неутрално, тоест ни буден, ни заспал. – Приморска градина? – Бу сокак тут! – и ми сочи тясната улица. Познавам, гагаузин.”
Вазов продължава диренето още известно време, пита един турски хамалин, а после и едно дрипаво хлапе, което най-накрая го упътва към входа на градината. Зарадван той любопитства да разбере арменче ли е, гърче или гагаузче и то му отговаря: Булгар!
Вазов, както сам пише в разказа си, е така изненадан, сякаш като да е срещнал българско дете някъде насред Нагасаки или Рио де Жанейро и пита защо то не му говори на български. А ти защо не ми говориш на български, пита на свой ред хлапето ухилено и лукаво.
Къде е вървял Вазов, какво си е мислел тогава за Варна преди 130 години – за мен бе като разходка във времето, само дето тръгнах по обратния път – от Морската градина към хотел „Русия”. Не се загубих нито по улиците, нито във времето благодарение на местния краевед и изследовател на историята на града Християн Облаков. Този човек, освен енциклопедични познания и дълбока любов към Варна, явно живее повече в друго летоброене, защото няма ни сайт, ни фейсбук, ни инстаграм. Добе е, че може да бъде намерен все пак по телефона. Той знае всичко. Дори къде са калдаръмите, запазени още отпреди Освобождението.
Минахме по един такъв край къщата на Амалия Сефаниди от 1860 г. срещу Римските терми – четвъртите по големина в Европа след тия на Каракала и Диоклециан в Рим и в Триер, Германия. Вървяхме край арменската църква и ешкеназката синагога, за да излезем покрай бившата сладкарница на египтянина Абут Халбуни при католическата църква, чиято първа копка е направена от княз Александър Батемберг.
После аз се върнах да пия едно ориенталско кафе „Мехмед Ефенди” с шамфъстък баклава в кафене „Буров” на изящно възстановения хотел „Роялъ” от началото на миналия век. И днес хотелът е с вид на „комфортно мобилиран от Виена”, както при първия си собственик Али Хаджи Рашидов, който имал магазин за колониални стоки малко по-надолу и складове за яйца, благодарение на които натрупал капитала за строежа на „Ролялъ”. Затова над централния фриз на хотела в стил френски сецесион и до днес стърчи един постамент с яйца.
Тук обаче има и една историческа мистерия, защото в официалната справка се казва, че архитект на „Роялъ” е инж. Никола Лазаров, а изследователят Християн Облаков е открил, че автор на сградата е арх. Дабко Дабков – име, на което Варна дължи много за днешния си облик. Затова завърших разходката си при пейката със статуята на Дабков, поставена пред друго негово дело – стария хотел „Мусала” на Главната, вдъхновен от небостъргача „Ютията” в Ню Йорк, където се събират „Бродуей” и „Пето авеню”.
Пропускам много от тази невероятна разходка във времето, но благодарение на младия краевед Облаков успях не само да зърна Варна през очите на дядо Вазов, но и провидях с погледа на възхитата и преклонението. И към сградите, тънещи в разрушения сякаш по Нагасаки, и в тия дето навяват Риодежанейровска носталгия и очарование. Но ако през 1890 г. Иван Вазов завършва разказа си, че Варна не може да се гордее с миналото, но може да се хвали с бъдещето, то аз ще опонирам с повече от един век давност, че този наш черноморски бисер вече може да се хвали с миналото си, а дали ще се гордее с бъдещето, някой друг след време ще каже.
