През пролетта на 1941г. по-голямата част от Централна и Западна Европа вече е прегазена и подчинена от германския Вермахт, но Гърция успешно устоява на агресията на германския съюзник Италия. Заради тази несигурност на Балканите, като плацдарм за предстоящото нападение срещу СССР, Германия отлага сроковете по план „Барбароса“. На 1 март България се присъединява към Тристранния пакт и когато в края на месеца Югославия се отказва от договора си за съюз с Германия, през България немските войски я нападат, за да могат да атакуват от нейната територия съпротивляващата се Гърция.

От  6 до 17 април 1941 г. с операцията „Aufmarsch 25“ германците разгромяват войската на Кралство Югославия. Само във Вардарска Македония  са пленени над сто хиляди войници, някои от които са дезертьори  или неуспели дори да стигнат до центровете за мобилизация. Започва депортирането им в Германия, за да бъдат използвани като работна сила, но това става бавно. До 1 юни транспортът трябва да осигурява войната срещу Гърция, а след това подготовката за нападението срещу СССР. В победената Югославия се надига въоръжена съпротива и военнопленнческите лагери там не са достатъчно сигурни. До депортацията част от пленниците са преместени в Румъния, в околностите на Тимишоара. Между тях има етнически българи от Македония, Западните покрайнини, междуречието Морава-Тимок и Войводина. Щастливата случайност поставя съдбата на тези млади мъже в ръцете на техните сънародници банатските българи от Румъния, оглавени от Антон Лебанов и той достойно поема този исторически жребий.

Целият живот на 29-годишния Антон Лебанов до края на април 1941г. е  като прелюдия към мисията за избавление на българите от пленническия лагер  край Тимишоара.

По вековната традиция пренесена от Чипровец, средно заможното семейство Лебанов не жали нищо, за да образова синовете си. От първите му дни във винганската „шкула“ Антон е под грижите на най-добрите учители: Терезка Бегов преподава на майчиния български език, дава личен пример и напътства  децата да се гордеят, че са българи; в следващите класове колегите ѝ Дупца и  Покорни затвърждават и допълват това възпитание.

По-нагоре продължава в пиаристката гимназия в Тимишоара, основана през 1788 г. от фондацията на чипровската потомка Маргарита баронеса Бибич. Това е най-доброто средно училище в Банат. Банатските българчета пренасят и тук чипровския дух. Юношата Антон жадно попива и излива в първите си стихове обсебилия го патриотизъм. Девизът на Ордена на пиаристите е „Pietas et Litterae“ (Благочестие и учение). Преподавателите монаси ревностно възпитават у юношите и грижа и любов към  ближния. Човеколюбието се загнездва дълбоко в душата на силно религиозния Антон. На старини той си спомня с най-топли чувства за гимназията и пансиона към  нея.

В Клуж завършва право. След стажуване, през 1938 г. получава адвокатски права и през 1939 г. открива кантора в родната Винга.

От средата на 30-те години е активен участник в организациите на българите в Кралство Румъния и Банат, които защитават техните малцинствени, социални и икономически интереси.

Заедно с Карол Телбиз издават „Банатски български гласник“, а от 1940 г. Антон е главен редактор. Вестникът е известен сред пленниците българи от Сръбски Банат, затворени в лагер №17. Те събуждат и у останалите пленници българи от Югославия надежда, че чрез вестника могат да намерят подкрепа от незнайните им дотогава сънародници. Клетниците се нуждаят от такава подкрепа, за да оцелеят физически и да се спасят от предстоящото депортиране за работна ръка в мините и индустрията на Третия Райх. Изпращат бележка с вопъл за помощ до винганина-журналист и попадат на най-подходящия да им помогне човек от Банат.

Сърцето на младия адвокат Лебанов прелива от съчувствие и патриотизъм. Умът му жадува да дари за висок идеал професионалните си знания и умения. В цялото му същество кипи енергия за борба с неправдата.

На следващия ден Антон се изправя на портала на пленническия лагер, пред  две огради от бодлива тел, немски овчарски кучета и зловещи кули с картечни постове Започва борбата за спасение на братята си по народност. Свързва ги единствено името на лелеяната от всички тях „сладка Майка България“. За нея поетът е написал такива думи в едно от най-хубавите си младежки стихотворения „BALGÁRIA“. Поетичният образ е като в народните песни в земята, от която са прокудени далечните му прадеди.

С възхитителни самочувствие и компетентност, с увереност в своята правота и в крайния успех, Антон Лебанов се добира до коменданта на Лагер №17 хауптман (капитан) Хартман и започва преговори с „не особено любезния“ завоевател на Европа и Балканите; без колебание нарушава спокойствието и на „флегматичния“ пълномощен министър в Букурещ Стоян Петров-Чомаков; енергично преодолява формализма на командирования от Щаба на българската войска капитан Георги Генчев, като издейства да бъде изпратен в лагера и военният аташе от Букурещ майор Методи Чавдаров.

Вечерта, след първия ден на акцията си, Антон Лебанов телефонира от хотела в Тимишоара до Винга на съпругата си Юстина (венчали са преди по-малко от 4 месеца). Заръчва ѝ да организира групи вингански младежи да събират помощи за пленниците, измъчвани от жесток глад и отчайващо лоша хигиена. Същата заръка отправя и към българите от Стар Бешенов, Брещя и Дента. Макар предците им да са напуснали Родината преди повече от двеста години, банатските българи, без колебание припознават македонските си сънародници. Всички откликват на зова на уважавания и обичан общественик, поет и журналист.

След два дни от Винга пристига първата конска „кочия“ натоварена с провизии, след нея – втора; след още ден-два от Бешенов пристига трета. Над 1000 кг. домашни хлябове, 70 кг. пушена сланина, сапуни и 3500 къса  цигари, на първо време облекчават и спасяват живота и здравето на пленниците-българи и им дават надежда, че ще дочакат освобождение. Пратениците от Стар Бешенов пропътуват 75-те километра до Тимишоара  през нощта, за да успеят за началото на деня със своите спасителни дарове. Девет дни Антон Лебанов с банатската българска общност и българите студенти в Тимишоара помагат за прехраната и поддържат духа на пленените си братя, преди да пристигне от София първият официален български представител.

Антон Лебанов едновременно организира и многостранната дейност по избавлението на изпадналите в беда сънародници и подготвя следващия брой на „Банатски български гласник“. С него уведомява българската общност за драмата в Лагер №17 и я мобилизира да продължи спасителната акция. Брой №10 на вестника излиза на 9 май.

В очакване на влаковите композиции, с които освободените пленници да заминат за родните си места, на 15 май Антон Лебанов поканва, и Винга посреща, двамата български и германския офицер на кратко приятелско гостуване. Разхожда ги и до близкия старинен, окръжен град Арад.

Първата композиция пристига на 16 май. Освободените се строяват за последен път в лагерно каре. Тържествени слова, развети знамена на България и Германия, звучи „Шуми Марица“, и първата колона се отправя към вагоните. 78-те пленници българи от Сръбски Банат са освободени направо от лагера и отпътуват за родните си места. В този и на следващия ден двете композиции с останалите потеглят за България. Изпращат ги с букети цветя много българи, дошли от банатските си селища и българите студенти. Щастливите избавени и техните спасители се фотографират за спомен от съдбоносната си и незабравима среща.“.

Вагоните, съпроводени от к-н Генчев, пристигат в Калафат, откъдето на 19 май хората са прехвърлени  във Видин, в разпореждане на тамошното българско военно командване. След временно настаняване и задължителната санитарна обработка, на 24 май 66 българи от Тимошка област са освободени да заминат за дома, а 997, снабдени с храна, с военен ешалон от 19 закрити товарни вагона, се отправят към вкъщи  по маршрута Видин – София – Ниш – Куманово – Скопие – Велес.

Дълго време след трогателната раздяла в Тимишоара пощальонът носи на Антон Лебанов писма и картички, най-много от Македония. Те са пълни с безгранични благодарности и с горещи клетви за доживотни признателност и приятелство към него и другите им братя българи от Банат. Кълнат се и, че ще предадат спомена за сторената им добрина на своите поколения, за да го пазят „вовеки“.

24 май 2021 г.                                               Александър Антонов Лавров

(Картата е дело на Явор Тодоров, внук на Александър Лавров)