Тракийска баница
Посветено на бежанците от Кутруджа и Янорен
Тая нощ Вена сънува мъртвите. Призори стана от леглото, наведе се над нощвите и сипа малко вода в брашното. Бяло беше брашното тая година, като зорницата и като плитките ѝ. Дребната, съсухрена старица придърпа черния чембер и продължи да меси. Тежаха мислите ѝ , докато тестото лепнеше по пръстите ѝ. И странно ѝ беше как се смесваха черното и бялото, насъщният и смъртта, нивите в далечна Кутруджа, останала в пределите на чуждата държава и тукашните ниви. Кутруджанските обаче даваха друг хляб, по- бял от тоя в ръцете ѝ . Вена пръсна шепа брашно отвисоко върху софрата. Белият облак забули миналото ѝ. Тракия, нейната Тракия…, бащината къща, кладенецът, дворчето с дребните теменужки, с които се закичваше и дето някои им казваха виолетки. Обичаше ги майка ѝ, лека ѝ пръст. Беше насадила много от тия ситни цветчета. Може и затуй да я бяха кръстили Виола. Ала тя отдавна беше забравила туй име и както идваше Цветница, тъй си и отиваше. Всички ѝ викаха Вена. Вендра – така я нарече мъжът ѝкога се събрахапрез 1913г. По онова време на българите беше забранено да носят оръжие. Само с копраля можеха да се вардят. Вярваше се, че имаш ли копраля, вендра със себе си можеш да спиш спокойно, щото злото бяга от теб. Искаха се младите, от богати родове бяха. Не ги спряха смутните времена и кога Никола прати годежници, баща ѝ се съгласи. Пиха блага ракия, ама животът им не тръгна благо,макар Вена да зачена веднага след венчавката. Свършили бяха Балканската и Междусъюзническата война. Техните земи оставаха в пределите на Гърция. Тогаз настана страшното. Гърците нападнаха Кутруджа като глутница изгладнели вълци. Повярваха на лъжливите приказки българите, натовариха четири коня с пушки и ножове и ги предадоха в Софлу. А гърците само туй и чакаха. Мине цяла чета през селото, обира пари и покъщина и на женската чест посяга. Сетне дойдоха турците.Добре, че двамата с Никола смогнаха да избягат, та научиха що се е случило, кога бяха далече. Събрали бяха турцитев кафенето кутруджанци и почнали с щикове да ги мушкат и да стрелят по тях. Запалили кафенето, сетне и селото. Грабили, гаврили се, убивали… Селото беше наполовина изгоряло, кога се върнаха назад. Майка ѝ, баща ѝ, братята и сестрите ѝ…нямаше ги вече. При тоя спомен болката стисна сърцето ѝ и сълзите на старицата потекоха. Вена поръси брашно и хвана точилката. Реши да разточи баница и да раздаде за умрелите. Едно време майка ѝ правеше вити баници с праз, с извара, с кълцано месо. Ама тя най-обичаше булгурницата. От малка майка ѝ думаше: „Точилката трябва да я сещаш дружка, дето ти знае тайните, а брашното първом благославяш и чак тогаз пресяваш и месиш.Самата ти ставаш брашно. Сетне, кога виеш и редиш корите, тавата да ти заприлича на черупка на голям охлюв. Правиш кръстен знак и печеш.“ Корите поемаха мъката ѝ, а картините продължаваха да се редят… Черно и бяло, бяло и черно… вече четирсет лета. Вена видя отново ятата гарвани, изпълнили небето, пламъците, които се извисяваха, чу виковете на тракийци, които раздираха утробата ѝ . Върнаха се и намериха само пепел на мястото на бащината ѝ къща. Николовата къща ги чакаше. Разграбена, западнала. Нямаше ги скритите пари и бакърите, празни бяха хамбарите. Но бяха живи, а и рожба си имаха вече. Мария я кръстиха. Заредиха се годините. Дойде нова война и сянката ѝ надвисна страховито над всички. Вена продължи да точи, а брашното опитваше да скрие черното в живота ѝ… Ето го и онова лято, когато зърното се угои и заприлича на дренки. Привързала коси с черна кърпа, тя жънеше. Нямаше песни, нямаше радост у работните стопани. Тежките снопи лягаха под сърпа, а вятърът едва полюшваше люлката, вързана за старата круша. Там спеше Христо – второто ѝ дете, а малката Мария бдеше над съня на братчето си. Ожънаха, овършаха до оня злополучен ден. Вена тъкмо бе изпекла хляб, когато конник донесе лошата вест в Кутруджа. Камбаната заби тревожно. Първата световна война беше свършила, ала Беломорска Тракия бе присъдена на Гърция. Гърците се бяха сдушили с турците. Наумили бяха да прочистят тия изконно български земи от р. Марица до Солунско от корен. И сега избиваха цели родове, грабеха, палеха, посягаха на всичко, що е женско над осем години. Трябваше отново да бягат. Но къде? Как? Пещта още не бе изстинала, когато мъжът ѝ стегна волската каруца. Взеха по един кат дрехи, топъл хляб и наниз жълтици, скриха пищов в пеленките на малкия Христо, наредиха на Мария да мълчи каквото и да види по пътя и тръгнаха. Колелетата трополяха, а щерка ѝтрепереше. Страхът миришеше на кръв и дим. Бързината им даде преднина и ги спаси. А два часа по-късно гърците влязоха в Кутруджа и затвориха мъжете в църквата. Вътре бил и кметът на селото, братът на Вениния свекър. Църквата, ведно с хората вътре, изгоряла. И пак ужас след ужас… Бягаха, а пътят на спасението бе стръмен, непосилен за мнозина. Застигаха ги, нападаха ги, като по чудо се измъкваха от лапите на смъртта. Питаха се в ада ли са или на земята. И чия беше тая земя? Тяхна или чужда? Щерка ѝпрошепна:“ Мамо, нали ще се върнем?“, а тя не знаеше как да ѝ отвърне. Обади се стопанинът ѝ :“ Мълчи, Марийо! Мълчи и се моли да стигнем стара България час по-скоро!“ Прехапа устни момичето, както прехапа тя своите.
Бавно напредваха. Един от воловете падна,умря от умора. Мъжете го изтеглиха на една страна и тогава снажен тракиец се впрегна на мястото на вола. Много дълго той, заедно с другия вол, тегли колата. След много перипетии отвъд Стара планина, стигнаха с. Глогинка, Поповско и се заселиха там. Ала като тях бяха хиляди. Правителството даваше по трийсет декара земя на бежанците, заселваше ги в къщи на турци, дето се бяха изселили, почна и нови къщи да строи. Накрая Стамболийски разпореди да се разрушават старите калета, та с камъните да се строят къщи за тракийци. В Глогинка се роди третото им дете – Илия. Животът следваше свой ход, но споменът за жестокостите ги душеше. Мария дълго се стряскаше насън с викове: „ Гърците, гърците ида-а-т… Тате, пази ме!“ и закриваше очи да не вижда пак оная горяща къща, а до нея майка с разкъсани дрехи, която плачеше за децата си. Две посечени , а най-малкото забито на кол… Майката в плач нареждаше „ Гърцитени клаха децата за пари. Преди тях минаха други, взеха ни всичкото и нямаше що да дадем. Господ да ги накаже гърците! Ох, дечицата ми! Рожбите на мама!“
Мина се доста време. В Тракия вместо люлки останаха само кръстове. Ситната трева беше постеля за болката. И нямаше очи за гледане вече там. Затуй преливаха тукашните гробове, тука палеха свещи. Само жълтата луна нощем им приличаше на тракийски хляб. Гледаха я как намалява до полумесец, сякаш мъртвите я ломяха парче по парче, и мислено изричаха имената на най-свидните си.Никола наистина се върна в Кутруджа. Продаде имотите на рода, но загуби парите. И сиромашията им стана другар до живот. Заредиха се черното и бялото, бялото и черното. Грижите за насъщния така и не потулиха миналото. Месеше Вена, месеше и пръскаше отвисоко брашно, та дано побелеят дните. А брашното всеки път разказваше за Кутруджа, за едни други далечни ниви, за друг живот.
вендра – местно, диалектно наименование на копраля.
копраля – дълъг прът,обикновено завършващ с метално острие; употребява се при оране за подкарване на животните, когато са повече от две.
Ивелина Радионова
“ България навеки“
