СПОМЕН ОТ ТУРСКОТО РОБСТВО
Според разказа на моята прабаба, нейната баба Станка била отведена като робиня в последните дни на турското робство. По време на Руско-турската освободителна война от 1878 година в Стара Загора дошла тридесетхилядна турска армия от башибозук и обградила града. Руската войска, която била петхилядна, се изтеглила към Шипка. Башибозукът палел града и плячкосвал, масово колел мъжкото население, а жените вземал за робини. По-късно дошъл редовният аскер. Техният военачалник извикал на турски:
– Който излезе от дома си и мине „под ножа“ ще остане жив!
Станка, която разбирала турски, излязла с двете си деца, едното на пет години, а другото на три месеца. Турците кръстосали две саби. Първа под тях минала Станка, а след нея и другите жени от града. Поробителите строили жените в една редица, започнали да ги тършуват и да им вземат златните обици и гривни.
Станка имала зашити в шапката си златни звонкове. Преди да започнат да я тършуват, по-голямото й дете минало при претършуваните и тя го последвала.
По-късно по заповед на военачалника всички тръгнали. Турците яздели коне, а жените вървели пеш, покрити до коленете с прах. През кратките почивки аскерите давали на робините сухар, който децата хвърляли на земята, а Станка събирала в торбичка.
Един от конвоиращите турци отишъл при Станка и поискал от нея да качи по-голямото й дете на коня си, но тя отказала, а когато й споделил, че е оставил детето при жена си и не знае дали ще ги види повече, тя му го дала.
Многобройният поток от хора спрял до една немного голяма река. Децата
плачели от глад. Станка раздала на жените парченцата от сухар – да го натопят във вода и да го дадат на децата. След почивката тръгнали за Димотика /днес в Гърция/. Когато пристигнали, ги разпределили за слугини – да помагат в къщната работа на местните богати турски семейства.
В къщата, в която изпратили Станка, тя свалила шапката си, за да си омие главата. Хазайката напипала звонковете в шапката й и казала на сина си довечера, като заспи, да я удуши, за да й вземе парите. Но снахата дочула техния разговор
предупредила Станка.
Вечерта Станка приспала децата, но тя не заспала. Синът на хазайката с комшията надникнал през малкото прозорче на стаята й. Газената й лампа още светела. Като я видели физически колко е слаба, се отказали от намеренията си.
На следващия ден я преместили при други хазаи, където по-малкото й дете
починало.
След Освобождението на България всички жени били освободени и те тръгнали да се прибират по родните си места. Станка дълго се лутала в търсене на пътя за дома си. С по-голямото си дете затънала в един азмак /блато/. Видяла двама мъже и ги помолила да я извадят от тресавището. Единият от тях не искал да й помогне, за него и без това вече била умряла. Но другият го попитал, като видял
детето с нея:
– Ако и нашата майка е така, хубаво ли ще е?
Двамата я извадили.
– Къде е село Бюлджак? – рекла тя.
– Булка, откъде познаваш селото?
– Моят девер Желчо беше кръчмар в това село!
Те се зарадвали, защото познавали този човек. По-високият качил Станка с детето й на коня си. Завел я вкъщи при жена си, като я предупредил да й дава по малко хляб, защото дълго време е стояла гладна.
След няколко дена се обадил на Желчо, че Станка е у тях, а Желчо известил на брат си, че съпругата му е у неговия познат.
Когато братът на Желчо отишъл да прибере спасената жена, пред пътната врата играел вуйчо й. Той се обърнал към него:
– Момче, извикай майка си! – а то й съобщило, че един дрипав човек я вика.
Тя, като излязла и поговорила с този човек, след малко довела жена му. Той я прегърнал щастлив, че я е намерил, защото от дълго време я търсел. Двамата се прибрали в село Бюлджак и заживели отново заедно.
