ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ

България на река Волга е основана през 660 г. от кан Котраг, син на кан Кубрат. Преди заселването на котраговите българи по средното течение на река Волга, реката се е наричата Идел (Етел, Ител), а в по-стари времена – Ра. Името на реката се променило на Болга (Волга) по името на българите, които се заселили там в средата на VІІ век. Волжка България заемала територия от р. Енисей до р. Дон и до трийсетте години на ХIII век била най-могъщата и богата държава в региона (карта). Българите построили около 250 града, по-известни от които са Булгар, Биляр, Сувар, Ошел, Жукотин, Челмат, Сабакула, Тухчин, Арнаг, Исбол, Казан, Колън, Чебоксар, Алабуга, Яр-Чамъ, Уфа, Саръчен, Самар, Хазар. Археологическите проучвания показват голямо сходство между тези градове и градовете в Дунавска България, което се дължи на строителната традиция на българите и най-вече на типичния за тях квадров строеж – подреждане с точно определено застъпване на масивни дялани каменни блокове (квадри) с вдълбани различни символи, руни и знаци на Тангра. Характерна особеност при строителството българските градове още от онова време е изграждането на водопровод, канализация и обществени бани.

Столица на Волжка България бил град Булгар. Поразителна е приликата в строителството на столиците на Дунавска и Волжка България, въпреки че Плиска се намира на повече от 2000 км от Велики Булгар. Крепостните стени и на двата града са строени с големи каменни блокове по сходен четвъртит план с високи кръгли кули по ъглите. Велики Булгар често бил сравняван от хронистите по своята красота и значимост с Константинопол.

Подобно е и строителството на гр. Биляр, което започнало през 922 г., след приемането на исляма. Постепенно Биляр се превърнал в най-големия град в държавата. Вътрешният град заедно с центъра е заемал площ от 20 кв.км. Освен с крепостна стена, той бил укрепен и с троен земен вал. Укрепителните валове били високи до 4 м и широки до 10 м. Открити са останки от над три хиляди къщи, голяма част от които са с общи отоплителни канали. В града е имало дворец, държавни сгради и обществени бани с подово отопление.

Благосъстоянието на държавата се дължало на изгодното географско положение – Волжка България се намирала на кръстопътя на водни и сухоземни търговски пътища. Благодарение на плодородните черноземни почви държавата станала център на производство и износ на пшеница, кожи, риба, мед, орехи, сол и занаятчийски изделия.

Заселвайки равнините край реките Волга и Кама, българите донесли със себе си непознати за региона земеделски сечива. Масово било въведено орното земеделие, отглеждали ябълки, грозде, сливи, сеели пшеница, ръж, ечемик, просо, сорго и др. Отглежданите сортове били селекционирани от векове и давали високи добиви. Районът предоставял отлични възможности и за развитие на животновъдството. Българите отглеждали големи стада от овце, коне и говеда, като продължили традицията на подвижното животновъдство. С отглеждането на стадата се занимавала специална прослойка от обществото. Животновъдите често се преселвали в рамките на държавата, за да осигурят нови пасища за животните. Към Х век в пределите на Волжка България живеели няколко етноса – българи, есегели, берсили, сабири и някои угро-фински племена.

Във Волжка България били добре развити занаятите. Масово се отливали съдове и изделия от чугун, което било рядко явление за Европа по това време. В страната се изработвали златарски изделия, наречени “муза-и-булгар” (български филигран), произвеждало се рибно лепило, сол и восък. В занаятчийските работилници изработвали мечове, ризници, стрели, метални и стъклени украшения за конска сбруя, фино обработени кожи, шапки, ботуши, музикални инструменти и медникарски изделия.

Преди да приемат исляма, българите си служели с т. нар. руническо писмо, а хронистът Ибн ан-Надим подчертава, че познавали и „писмеността на Мани”, тоест азбуката на народите, живеещи в Уйгурския каганат в Централна Азия.

Благодарение на изключително благоприятното географско положение волжките българи водели оживена и доходна търговия върху огромна територия. Търгували с Византия, Арабския халифат, Китай, със славянските племена, достигали дори до Скандинавския полуостров. Имали няколко постоянни пазарища, най-голямото от които, с ширина 2 километра, било разположено край Велики Булгар. Държавата вземала 10% вносно мито.

Първоначално Волжка България нямала собствени монети. Разплащанията ставали или в ценни кожи (хермелин, самур), или се ползвали монети от други страни, но в началото на Х век започнали да секат свои монети, наричани „дирхем”.

Историята на Волжка България се дели на три периода – Великобългарски (IХ – ХIII в.), Златноордински (ХIII – ХV в.) и Казански (ХV – ХVI в.).

През първите два века от основаването си Волжка България трябвало непрекъснато да отблъсква войските на Хазарския хаганат, затова в началото на Х в. българският кан Алмас (Алмуш) се обърнал за помощ към Арабския халифат. Арабският халиф поставил условие волжките българи да приемат исляма като държавна религия. През 922 г. в България пристигнали посланици от Багдад и започнали преговори, в резултат на които българите приели исляма. Приемането на новата вяра приобщило България към културата на мюсюлманския свят. Българското руническо писмо било заменено с арабско, открити били първите начални училища и медресета. Грамотността широко се разпространила сред населението. Започнал разцвет на литературата. Били създадени поемата “Сказание за Юсуф” от Кул-Гали, “История на България” от Якуб ибн-Ногман, книги по риторика и фармация от Бурхан ибн-Булгари и др.

Богатствата на Волжка България и стремежът да контролира търговията с Изтока довели до постоянни войни със съседните народи. Това наложило строеж на крепости, укрепления, отбранителни ровове и валове. Особено опасни за целостта на държавата били нападенията на руските княжества откъм северозапад. Постоянната военна заплаха принудила българите през ХII в. да преместят столицата във вътрешността на страната в град Биляр. Не били малко и тези, които се преселили при сънародниците си в Дунавска България.

През ХIII в. на територията на Европейския континент нахлули монголите, предвождани от Чингис хан. Те станали сериозна заплаха за всички държави в Европа, защото били многобройни, с бърза конница и добри бойни умения. Армията на Чингис хан изглеждала непобедима. През 1223 г. българският владетел Габдула Челбир победил монголите, предвождани от пълководците Субатий и Джебе, в битка край днешното село Самарска Лука. По време на битката бил пленен Уран (синът на Субатий). Субатий предложил мир на българския владетел, който приел и поискал за всеки пленник по един овен, а за Уран десет овена (по този повод битката била наречена “Овнешка”). Въпреки тази победа, монголите продължили нападенията си начело със сина на Чингис хан – Джучи, а после и с внука му Батий (Бату). През 1240 г. монголите завладели Волжка България. Малко след това – през 1243 година, хан Батий (1243 –1255) основал в границите на Монголската империя своя държава, която се наричала Златната орда (Алтън Урза). В състава на Златната орда влизали териториите на запад до долното течение на река Дунав и Финския залив, на изток до басейна на река Иртиш и долното течение на река Об, на юг до Черно, Каспийско и Аралско море и езерото Балхаш, на север до Новгородските земи. Територията на Златната орда била разделена на улуси (области). България станала една от нейните провинции. Столица на Златната орда бил град Сарай Бату (близо до днешния Астрахан), а през първата половина на ХIV в. столицата била преместена в Сарай Берке (близо до дн. Волгоград). Властта на хана била неограничена. Обкръжението му се състояло от членовете на семейството (синове, братя и племенници) и от представителите на аристокрацията – бегове. Държавните дела се водели от бекляре-бек (княз над князете), а отделните отрасли – от везири. В градовете и областите били изпращани даруги, чиято главна задача била да събират данъци. Наред с даругите се назначавали и военачалници – баскаки. Държавното устройство имало полувоенен характер. Най-важните длъжности били заемани от членове на управляващата династия и престолонаследниците (оглани), които владеели областите в Златната орда и стоели начело на войската. Измежду беговете и тарханите се излъчвали основните командири на войската – офицери и бакаули (чиновници, които разпределят продоволствието и плячката). Монголите не представлявали мнозинство в Златната орда. Въпреки че загубили своята самостоятелност, българите се ползвали от известна автономия.

След завладяването на Волжка България от монголите, много български родове започнали да се изселват в Русия. Новгородският княз Александър Ярославич (по-късно канонизиран като светец с името Александър Невски) приел в своите земи някои от знатните български родове. По-известни от тях са Гавриил Ратша – родоначалник на Пушкини и Гланда Камбъла – родоначалник на Романови и Шереметеви. Потомци на волжки българи са Суворов, Кутузов, Гогол, Булгаков, Глинка, Римски-Корсаков, Рахманинов. Чрез заселването на български семейства и родове в Русия в руския език проникват множество български названия на животни, птици, етноними, военна терминология и др.

През ХIV в. започнало разпадането на Златната орда, в резултат на което се образували няколко нови държави. България се откъснала от Златната орда, но се разделила на две ханства – Българско с център град Казан и Жукотинско с център град Жукотин. Продължител на религиозните, културните и търговско-икономическите традиции на Волжка България било Казанското ханство. Двете държави непрекъснато воювали с Русия. След серия от войни през 1552 г. руският цар Иван Грозни превзел гр. Казан, а след три години и Астрахан. Така Волжка България била окончателно завоювана.

По време на своето съществуване Волжка България ограничавала разширяването на Русия на изток и била буферна зона между Европа и Азия. След завладяването на Волжка България пред Русия се открила възможност за разширяване към Сибир и Централна Азия.