Разглеждането му започва веднага, тъй като само след няколко дни, на 7 декември, са насрочени избори за селски и градски общински съвети. Идеята е промените да се приложат още на тези избори, както и на следващите избори за окръжни съвети и накрая, след няколко месеца, и за парламентарните. Целите са ясни – повишаване активността на избирателите и разширяване броя на гласоподавателите.

По това време от европейските страни единствено в Белгия съществува задължително гласуване, въведено чрез поправка на Конституцията от 1892 г., която впрочем е валидна и до днес. За негласувалите там се предвижда малка глоба.

В Народното събрание започва бурно обсъждане на законопроекта. Той е защитаван от депутатите на БЗНС, критикуван и отхвърлен от тесните и широките социалисти. Според вестник „Воля“ „техният официален мотив е, че избирателите ще изтълкуват закона, като задължение да гласуват за правителството. Всъщност те се боят от това, че мнозинството от гражданите, които турят по-високо своя дневен интерес от общия, политически, ще бъде принудено, пред страха от глобите, наложени с тоя закон, да се яви пред урните и да гласува за своите интереси, които са противни на социалистическите“.

Представители на други партии пледират реформата да се въведе постепенно. Има и такива, които смятат, че задължителният вот трябва да се обвърже с гражданско образование.

Законопроектът е приет на първо четене и отива в парламентарна комисия, където дебатите по него продължават. Някои от по-интересните му постановки гласят:

„Оня, който без уважителни причини, не се яви да гласува, се наказва с глоба от 100 до 500 лв.; ако ли повтори това си неявяване – и със затвор от 10 до 30 дена; а ако трети път не се яви – наказанието е глоба от 500 до 1000 лв. и затвор до 3 месеца. Затворът не може да бъде условно прилаган.

Като уважителни причини се считат:

а) Болест, която не позволява на лицето да напуска леглото си. Това трябва да бъде констатирано в деня на избора с акт от кмета или негов делегат, и от общински лекар или фелдшер – безплатно, а ако няма такъв, и от един общински съветник.

б) Дълбока старост, която не позволява самостоятелно отиване до изборното място.

в) Отсъствие зад граница, също и вън от избирателната колегия, околията или общината, според изборите, които ще се произведат; или поради семейно нещастие – смърт или предсмъртна болест.

На всички неявили се да гласуват се съставлява от председателя на избирателното бюро общ акт, който се препраща на мировия съдия за прилагане наказанието.

Чл. 160. Всеки, който в деня на законодателните избори или за окръжни съветници не бъде в общината си, а отсъства по каквато и да е причина, не и агитационна, е длъжен да се снабди с общинско удостоверение, че в изборния ден ще бъде в определена община. С това си удостоверение и избирателната си карта, се явява и гласува в определената община, това се отбелязва от председателя на бюрото в избирателната му книжка.

Кметът или лекарят, фелдшерът или общинският съветник, който не изпълни, или небрежно изпълни дълга си, се наказва с двойно от наказанието, на което подлежи негласувалият.“

Между първо и второ четене комисията премахва първоначално предвидените санкции за избирателите, които не сигнализират навреме за това, че са пропуснати в списъците на гласоподавателите. Значително са смекчени и санкциите за негласувалите без уважителни причини. Те вече са от 100 до 500 лв. Отпада и обнародването на имената на негласувалите. На трето четене долната граница на глобата е намалена до 20 лв. Обсъжда се и идеята за даване изборни права и на жените, но тя е отхвърлена.

В крайна сметка на 2 декември 1919 г. законопроектът е приет. Обнародван е в „Държавен вестник“ след два дни и това позволява законът да се приложи още на общинските избори на 7 декември.  Ето някои от най-важните му членове:

„Чл. 93 се прие така:  След избора, бюрото съставя списък на негласувалите избиратели, за налагане глоба от съдиите и събирането ѝ от общината.

Чл. 96 се измени така: Гласуването е лично и тайно. То е задължително по изборите за народни представители, селски, градски и окръжни съвети за всички избиратели, които по закона не са лишени от избирателни права.

Никому не се позволява да гласува повече от един път или за други избиратели. Тайното гласоподаване е задължително. Избирателят е длъжен да влезе в тайната стаичка и там да постави в плика бюлетината, инак не се допуска да гласоподава.

Към чл. 161 се добавя следната алинея: Всеки избирател, който без уважителни причини не е гласувал, наказва се с глоба от 20 до 500 лв. в полза на надлежните общини“.

На общинските избори в столицата законът за задължителното гласуване не дава очакваните резултати – много граждани остават незаписани в избирателните списъци, други изобщо не стигат до урните поради големия брой гласоподаватели и недостатъчното време. Поради тези и други причини, окръжните избори, предвидени за средата на декември, се отлагат за януари.

На 28 март 1920 г. по новата система са проведени и първите парламентарни избори. Гласуват 78 % от имащите право на глас. БЗНС получава 39 %, печели 110 от общо 229 места в Парламента, което се равнява на 48 %. Тези високи резултати позволяват на съюза да състави самостоятелно правителство начело със Стамболийски.

И накрая, като заключение, ви предлагам позицията на вестник „Воля“, публикувана през ноември 1919 г., за смисъла и значението на задължителните избори:

„Една от целите на държавата е да развива гражданските добродетели у своите поданици. Не може да вирее държава, в която част от гражданите, увлечени в трупане на богатства, не се интересуват от публичните работи, а други правят от политиката свое занятие. Въздържането от гласуване е най-голямото зло за парламентаризма, защото то дава простор на онези, които са направили занаят от политиката и докарва на власт кекави правителства. Въздържанието във всеки случай е вредително. Гражданинът трябва да гласува и ние намираме законопроекта за задължителното гласуване за твърде уместен, но в същото време и недостатъчен. Той трябва да се подкрепя с гражданско възпитание, което да втълпи на гражданина колко е вредно неучастието му в държавните работи.“