На 10 май 1840 година в Сливен е роден легендарният войвода Хаджи Димитър
ЕДИН ЖИВОТ В ИМЕТО НА СВОБОДАТА !
доц. д-р Петър Ненков
Легендарният войвода Хаджи Димитър е роден в града на стоте войводи – Сливен на 10 май 1840 година, като пето дете от десетте деца на Маринка и Никола Асенови. Рожденните му имена са Димитър Николов Асенов. В многолюдното семейство растат седем братя и три сестри. Когато Димитър бил на две години, баща му запряга каруцата и тръгва със семейството си към Божи гроб- Ерусалим.
От там приема и добавката към името си -Хаджи. Той бил буйно дете и най-обичал да играе на война. Димитър ходил няколко години на училище, но повечето време помагал на баща си в хана. Веднъж видният местен чорбаджия Йоргаки направил забележка на непочтителни местни младежи, всред които бил и Димитър, че не го поздравили като минал покрай тях . Хаджи Димитър не само не се трогнал от направената му забележка, но се ядосал и набил чорбаджията. Той обаче, като се върнал в града, се оплакал в конака на каймаканина, който изпратил заптиета да арестуват хайманите. Младежите не само, че не се предали, ами набили полицаите, завързали ги на дървета и им вземи оръжията. После ги проводили по едно заптие в конака на Сливен със заръка, да не дават оръжия на хора, които не могат да си служат с него.
След тази случка, седемнайсетгодишният Хаджи Димитър и неговите другари преминали в нелегалност и станали хайдути в дружината на войводата Георги Трънкин. Много скоро Хаджи Димитър бил единодушно избран от хайдутите за знаменосец . В едно от сраженията бил убит войводата и Хаджи Димитър оглавил дружината.
През 1860 г. четата на Панайот Хитов преминала Дунава и в бой с турците се отправила към спасителните дебри на Сливенския Балкан . Войводата Панайот Хитов изпратил няколко четника в Сливен, за да нападнат и оберат кадията. С парите му, възнамерявали да закупят оръжие. Те преспали в хана на Хаджи Димитровия баща и това станало повод, турската полиция да го арестува със синовете му и да го изпрати на каторга . Турците искали да арестуват и Хаджи Димитър, но той бил хванал хайдушките пътеки.
Заедно с четата на Панайот Хитов се отправил към Сърбия, за да се включи в Първа българска легия на Раковски . Докато стигнат до Белград, Легията обаче била разтурена от сръбското правителство. Панайот Хитов изпраща Хаджи Димитър във Влашко, където престоява от 1864 до 1867г. Там се запознава с Раковски и става един от най-ревностните поддръжници на идеята му за формиране на четнически институт. Когато Раковски умира през 1867г., много неговите съмишленици обаче се отмятат от революционната му идеология. Единствено Стефан Караджа и Хаджи Димитър решават да изпълнят заветите му.
С помощта на родолюбиви, богати българи, закупуват оръжие и събират двете си чети в имението на Михаил Колони, край Дунава. На 5 срещу 6 юли 1868 г. обединената чета от 128 души преминава реката с гемия, предрешена като дървари. Преобличат се по сигнал и завземат гемията. Турските стражи обаче ги откриват, защото един от четниците възпроизвежда по невнимание, изстрел от своя пистолет. Капитанът на австроунгарски параход, който преминава покрай тях, забелязва бунта на кораба и ги предава в Русе на турците. Веднага към местността Янково гърло, край Вардим, където дебаркира четата, се отправя турска войска от съседните гарнизони и мобилизиран башибозук.
Още през първия ден, четата е принудена да води сражение с аскера в лозята край село Караесен. Четата е заела по- добри позиции от турците, на едни височини и това е причина да даде само няколко ранени в боя. През нощта, благодарение на спусналия се непрогледен мрак, тя успява да се измъкне от обръча. Рано сутринта на другия ден в Карапановата кория четниците, заспиват от силна преумора и се открити от пастир, който пасе воловете си наоколо. Той ги предава на потерята. Отново се завързва тежък бой, в който падат ранени и убити и от двете страни. Третото сражение се завързва край Вишеград. То е изобразено на литография от полския художник Хенрик Дембицки. В четвъртото сражение, след яростно ръкопашна схватка с турските низами, тежко е ранен и пленен войводата Стефан Караджа. Той е откаран в Русе, където е закачен от палача, полумъртъв, на бесилото . Знамето на Стефан Караджа е спасено от един негов четник, който го сваля от кола и омотава на кръста си. По този начин го спасява от плен .
Днес то се намира в Националния Военноисторически музей в София.Тодор, братът на Хаджи Димитър е тежко ранен при движението на четата към Стара планина и е оставен в габровското село Дебел дял, където умира от раните си.
На 18 юли, 30 души от четата, начело с Хаджи Димитър са обградени от 700 низами на старопланинския връх Бузлуджа, където след жесток бой, всички загиват. Трупът на войводата е разпознат по татуировките, които си е направил с барут върху ръцете. Турците вземат като трофей, знамето на четата , както и чантата с документи и белгийската сабя-револвер на войводата.Главите на убитите четници са отрязани и набучени на колове са разнасяни по селата, за да сплашат местното население. По-късно турците подаряват сабята револвер на управителя на Дунавския вилает, Митхад паша. По време на Руско-турската Освободителна война 1877-1878 г. , руските войски откриват сабята на войводата във Варна, където пашата е преместен да служи. Спасявайки се панически от русите , той я забравя в конака си. Днес тя е експонирана в Градския исторически музей във Варна.
Подвигът на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е възпят от поета революционер Христо Ботев в чудесна балада, а след Освобождението, се ражда легендата, че войводата се е измъкнал след боя на връх Бузлуджа и тежко ранен се е добрал с няколко свои момчета до връх Кадрафил в Средна гора, където е умрял от раните си. Местните хора издигнали паметник на върха и организират всяка година, там всенародни тържества, защото тоз , който падне в бой за свобода , той не умира!
ХАДЖИ ДИМИТЪР
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!
Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят…
Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премяна,
чудни, прекрасни, песен поемат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, засмена!
Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!
ХРИСТО БОТЕВ
