Този материал е част от поредицата „Слава българска“, чрез която сдружение „Българска история“ си поставя за цел да представи малко познатите подвизи на български офицери, подофицери и войници по бранните полета. Тези забравени истории са част от невидимата спойка, която ни прави народ. Само от нас самите зависи дали ще ги съхраним и предадем на идните поколения
След като Сърбия обявява война на България, на 2 и 3 ноември 1885 година предните отряди на българите се сражават с частите на сръбската Нишавска армия и забавят нейното настъпление. Трънският отряд на кап. Никола Генев трябва да удържи натиска на Моравската и Шумадийската дивизия при Трън и Врабча. Първата позиция е заета от дружините на кап. Стефан Тошев, втората – от частите на кап. Марин Маринов. Между тях в района на Ломница и Петачинци са разположени две чети доброволци под командването на кап. Цанко Кавалов и две роти от Плевенския и Дунавския полк. Общият резерв е при Секиричкия мост.
На 3 ноември българите удържат позициите след упорит бой при Трън, но малобройният отряд на кап. Марин Маринов при Врабча е принуден да отстъпи пред полковете на Шумадийската дивизия. Това дава началото на отстъплението на целия отряд към Сливница. Кап. Кавалов получава заповедта да се оттегли и го прави, но забравя да уведоми командирите на ротите Плевенци и Дунавци за това.
В утрото на 4 ноември двете роти при Петачинци – 4-а рота от Плевенския полк с командир подпор. Рашков и 16-а рота от Дунавския полк с командир подпор. Георги Ангелов от град Болград, Бесарабия, заемат позиции по височините северно от село Банкя. Известията за отстъплението на нашите отреди от Врабча и Трън не достигат до тях. Кап. Кавалов просто е забравил за съществуването им. Двамата командири виждат как сърбите заемат връх Плоча в техния тил и се досещат, че са обградени.
Офицерите приемат положението си хладнокръвно, още на 3 ноември вечерта при един разговор между двамата подпоручик Ангелов казва:
„ От тука не може да се отстъпи под никакъв предлог, защото откриваме фланга на цялата позиция (позициите при Врабча и Трън, б.а.).“
В 8:30 часа сутринта срещу двете роти настъпват 12-и полк от Шумадийската и 14-и полк от Моравската дивизия. С цел да разкъса обкръжението и да отиде в Трън подпор. Рашков повежда ротата си по билото към колиби Веслай. Когато погледите на българите се насочват към града се вижда, че той е зает от сърбите. Остава един-единствен път – през връх Чарчилат на юг. Там обаче сърбите ги посрещат с плътен огън. Българите се разколебават. С половината от ротата си подпор/ Рашков успява да си пробие път и ранен в крака успява да изведе 28 войници от обкръжението.
Останалите в обръча войници под командването на подпор. Георги Ангелов се сражават храбро. Най-смел от всички е подпоручик Ангелов. Той стои прав и не се крие от куршумите на сърбите. Войниците му го умоляват да залегне, тъй като е ранен в ръката.
– Аз съм български офицер и срам ще е, ако се предам в ръцете на презрените сърбе! – отговаря офицерът.
Само час след изричането на тези думи много от войниците на подпоручика лежат мъртви или ранени. Самият Ангелов е ранен на три места.
Тогава двама от обкръжените българи решават да се предат. С точни изстрели на револвера си, офицерът ги поваля на земята с думите:
– Стадо без мърша не бива!
Скоро всички от шепата българи са ранени и прекратяват стрелбата. Сърбите се приближават и пленяват всички. Ранен на четири места, със смъртоносна рана в корема, на земята лежи подпоручик Ангелов. Той до последната минута командва войниците си. На въпроса на сръбските офицери какво иска, той гордо отговаря:
– Оставете ме спокойно да умра за Отечеството си!
Сърбите отнасят ранения български офицер в болницата на Моравската дивизия. За срещата си с него сръбският дивизионен лекар доктор Маркович пише:
„Бедният Ангелов, беше млад и хубав мъж и едва му бяха прораснали мустаците. В ъглите на устните имаше засъхнала кръв. Като се приближих към него, казах му, че съм лекар, искам да го прегледам и да му помогна. Той махна с ръка и прошепна с тъжен, слаб, едва чут глас: Благодаря Ви, господине и брате. За мене не трябва никаква помощ. Когато Отечеството ми пропада, нека пропадна и аз с него. Защо ми е живот, когато нямам Отечество! Ако обичате, моля Ви, окажете помощ на оня младеж- и той посочи с ръка една постеля, в която лежеше един и от него по-млад подофицер.- Той ми е сестреник ( племенник, б.а.). На него би могло да се помогне. У мене има 40 наполеона и златен часовник. 20 наполеона са мои, 20 – държавни. Моля Ви, часовникът и моите пари изпратете на домашните ми, а с държавните пари правете каквото знаете.
Лукович и аз се спогледахме, изненадани от тоя патриотизъм на младия човек. Превързах Ангелов въпреки неговото желание, дадох му няколко глътки коняк от моята манерка, и тръгвайки от болницата, заповядах на доктор Моравац да обърне особено внимание и по възможност да изпълни всичките желания на този благороден и храбър български офицер.“
Подпоручик Ангелов съзнава, че му остава малко време. Само след няколко дни в болницата се чува, че българите настъпват към Трън, тогава българският офицер събира всичките си сили, опитва се да стане от леглото и казва последните си думи:
– Не бойте се, господа сърби, потрайте, нашите войски скоро ще пристигнат от Румелия и когато се уравнят силите, Вам тясна ще се види българската земя…
Източници:
Военно-историческа комисия, Щаб на армията (1925) История на Сръбско-българската война 1885 г., Държавна печатница, София, 851 страници
Генерален Щаб – Военноисторически отдел, под редакцията на проф. Йоно Митев (1971) История на Сръбско-българската война 1885, Държавно военно издателство, 490 страници
Портрети и кратки биографически сведения за загиналите български офицери и портупей-юнкери във войната със Сърбия от 1885 година (1890) Придворна печатница Б. Шимачек, София, 130 страници, авторът се е представил като „ Д.“
