„Колективизацията е моментът, в който се пречупва психологически българският народ“ – доц.Груев

Една от най-сериозните промени, които тоталитарният комунистически режим извършва в България, е унищожаването на частната собственост и инициатива. Ключов аспект в този процес е колективизацията или отнемането на земята, животните и селскостопанския инвентар на българските селяни. Изграждането на трудовите кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС) е период от новата българска история, чиито последици продължават да се наблюдават и до днес.

Започвайки да се занимава с анализ на селските бунтове срещу колективизацията във Видинско и Кулско, доц. Груев стига до извода, че трябва да обърнем перспективата за изследване на този процес от анализ на политиките на БКП към поглед към съдбата на отделните селяни.

“Колективизацията на българското село е един мащабен процес…Ако погледнем през очите на обикновения български селянин, само така можем да почувстваме голямата драма на милионите българи, които през 40-те и 50-те години се разделят не само със земята си, но и с животните си и с инвентара си като плугове, рела, каруци – тоест, с всичко онова, което е представлявало неразделна част от бита и начина на живот на традиционния български селянин векове,” заяви гостът.

“В този смисъл, социалният и психологическият обрат, който съпътства колективизацият, е един процес, който е изключително въздействащ и мащабен. Той може да бъде почувстван, ако сменим инстанцията, от която се води разказът за тези събития, разбира се, без да се игнорира фактологическата рамка.”

Съдбата на българската село е ключов аспект от модернизацията на българската държава, защото през първата половина на XX век страната ни е основно със селско население, което се занимава със земеделие, обясни доц. Груев. През 1946 над 76% от хората у нас живеят на село и почти толкова се издържат от земеделие. Затова дебат по реформирането на българското село се води интензивно в обществото още преди Втората световна война. От няколкото възможни пътища, превратът от 1944 година и окупацията на България от съветската армия определят насилственото налагане на модела на СССР от Българската комунистическа партия (БКП).

“Този проект по никакъв начин не кореспондира с българската душевност, която е много е по-различна от тази в Съветска Русия – защото частната собственост, любовта към земята, закответността на българския селянин към земята – представляват част от неговата интимна същност. Идеята за създаване на кооперативно земеделие от колхозен тип при радикално скъсване с частната собственост няма нищо общо с нагласите на българските селяни и затова тя се натъква на толкова сериозни проблеми. “

В началото идеята не е за директно копиране, а за адаптиране на съветската колхозна система, обясни доц. Груев. До началото на 1947 БКП не пропагандира идеята и дори отрича че иска да извърши колективизация на земята, като една от причините е натискът на опозиционната БЗНС на Никола Петков. Обаче, след след унищожаването на партньорите във властта, а после и на опозицията, това се променя коренно, допълни гостът.

Според преподавателят в СУ има няколко фази на колективизацията:

-латентна фаза 1945-47 – в нея влиза приемането на наредбата закон на правителството от 1945 за създаване на трудовото кооперативно земеделско стопанство (ТКЗС). В този документ ТКЗС-то се представя само като една от многото възможности пред българските селяни. Така, до 1947 година колективизацията е по-скоро на доброволни начала. Важно е да се отбележи, обясни доц. Груев, че през този период няма ясна правна рамка за собствеността: селяните могат да бъдат едновременно и частници, и да членуват в ТКЗС. Макар и латентна, тази фаза довежда до постепенно увеличаване на броя на ТКЗС-тата;

-първа масовизация 1948-51 – през този период се засилва насилственото изземване на земя и животни, а селяните отговарят със сериозни бунтове, сред които са мащабните съпротивителни действия в Северна България. Комунистическата партия извършва много насилствени акции, включително извращения, като събличането на селяни голи, за което подробно е обяснено в един от сборниците на Комисията по досиетата;

-период на затишие 1951-1956 – той настъпва след бунтовете и заради следването на съветския пример, където Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) редува интензивни фази с такива на временно затишие;

-втора масовизация 1956-1959 – през този период БКП набляга на изземването на земите и животните на селяните в планинските и гранични райони. След края на този етап, на практика над 99% от земята в България е колективизирана.

БКП прилага няколко инструмента за въздействие, за да наложи насилствено колективизацията, обясни доц. Груев:

-одържавяване на тежката земеделска техника като комбайнери и вършачки през 1948: по този начин частниците няма на какво друго да разчитат, освен на ръчен труд, което пък ги прави неконкурентоспособни на ТКЗС-тата;

-въвеждане на схема на подоходно облагане: чрез нея става икономически неизгодно селяните да останат частници, заради високите данъци;

-въвеждане на схема на задължителните държавни доставки или т.нар. наряди: това са натуралните задължения, които селяните са задължения да дадат на държавата на символични цени и с огромна загуба за тях. При определянето на нарядите действа и огромна доза субективизъм, защото те се определят в конкретика на местно ниво. Задълженията към държавата стават толкова тежки, че селяните на практика не могат да продължат да бъдат частници;

-използването на широка гама от психологически и физически способи, включително “много бой”: налага се пълно социално изключване на онези, които продължават да се съпротивляват на колективизацията.

“Колективизацията е моментът, в който се пречупва психологически българският народ,” заяви доц. Груев.

**Доц. Груев фокусира голяма част от своите изследвания върху отношението на държавната власт и партийния елит след Втората световна война към отделния човек и въздействието на партийните политики върху живота на българските граждани. Госът ни завършва специалност история в Софийския университет (1994 г.), а след това става доктор по история с дисертация на тема „Българите мюсюлмани в държавната политика на България (1944-1959 г.)“ (2001). В момента е преподавател по съвременна българска история и етнология на етническите групи в СУ.

Доц. Груев е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др. Автор е на три монографии и на студии и статии по проблемите на „възродителния процес“, колективизацията на българското село, комунистическия елит и пр. Владее немски и английски език. От 5 март 2015 г. е председател на Държавна агенция „Архиви“.

Автор: Марин Маринов, move.bg

На снимката: селскостопански работници в ТКЗС

Исторически дневник