Копривщица, 20 април 1876 година. Пуква първата пушка на Априлското въстание.
КОЧО
/ЗАЩИТАТА НА ПЕРУЩИЦА/
O, движенье славно, о, мрачно движенье,
дни на борба горда, о, дни на паденье!
Епопея тъмна, непозната нам,
епопея, пълна с геройство и срам!
Храмът беше пълен с деца и невести,
с въстаници бодри и бащи злочести,
които борбата в тез зидове сбра.
Участта си всякой вече я разбра.
Врагът от три деня наоколо храма
гърмеше отчаян. Ни страх, ни измама,
ни бой, ни закани нямаха успех.
Борците държаха и никой от тех
за сдаване срамно уста не отвори
и лицето първи да си опозори.
Оградата беше прилична на пещ
задушена, пълна със въздух горещ
и със дим барутен. Свирепият глад
издаваше вече своя вик познат.
Децата пищяха уплашени, бледни
пред майки убити и трупове ледни.
Борбата кипеше отвътре, отвън.
Във всички очи пламтеше огън.
Болнави и здрави, богати, сюрмаси,
русите главички и белите власи
зимаха участье в последния бой.
Майката мълвеше: „Чедо, Не се бой!“
и даваше сину напълнена пушка;
и старата баба, що едвам се люшка,
носеше куршуми в свойта пола,
и мъжът, учуден, имаше крила:
отзади, до него, жена му любима
гледаше азлъкът пупал дали има.
Децата пищяха като за пръв път
чеваха гърмежи и гледаха кръв.
и боят кипеше отвътре, отвън.
Много борци хладни спяха вечен сън,
и димът беше гъстък, и смъртта не беше
ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше
из женски гърди наместо млеко.
Лудост бе пламнала във всяко око.
Старците търчаха с ярост на лице
и търесеха пушки с трепетни ръце…
Отвън враговете диви, побеснели
сган башибозуци храма налетели –
фучаха, гърмяха, надаваха рев
и падаха мъртви във немощен гнев.
Главатарят техен, с кръв топла оквасен,
на таз жътва дива гледаше безгласен,
и страхът неволно обзе му духът
пред тез раи слаби, що сееха смърт,
и вместо молби, плач пукаха куршуми.
Изведнъж далеко, на голите друми,
войска се зададе с трясък, тичешком…
Сганта се зарадва, а в божия дом
душите сетиха трепет и смущенье
като пред десница, що принася мщенье.
Битката утихна…Разредя димът,
и някой глас чу се, че ехти в шумът:
– Ний се бихме, братя, с башибозуци,
защото са мръсни, диви и хайдуци…
Ето, царска сила, да се предадем!
– Не щем! – Не! – Не бива! По-добре да мрем!
– Пушките си дайте! – Не! Не! – Що да сторим?
– Да се покорим ли? – Мълчи! Да се борим!
– Предателят кой е?! – Долу! – викат с бяс. –
Спогодба не става между тях и нас!
Една жена викна: „Чуйте! Срам)!“ и пушна
към войската царска и падна бездушна,
и гърмът разклати смаяний народ!
Трепна всяко сърце и всякой живот,
огънят обхвана тия души горди.
– Да се не вдадеме на турските орди!
И гърмежът почна, и боят със гнев
подзе своя страшен и грабен напев,
но йоще по-страшно и йоще по-гробно.
и смъртта из храма фучеше злокобно.
Отчаянье мрачно ицата вапца,
майки не познаха своите деца.
отвън срешу храма зяпнали пушкала
забълваха пламък и бомби, и хала!
и стените стари разлюляха с звук
кат внезапний вятър планинския бук
като тръс подземен многажди повторен.
изведнъж видяха там зидът съборен!
Перущице бедна, тнездо на гепои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твоята пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна въстаналий роб!
Слава теб, че ти се одържа до крайност
и бори се в пушек, и падна със сяйност.
Ти в борбата черна и пред турский гнев
издигна високо твоя свилен лев,
и глава не клюмна, и меча ни даде,
и твойта светиня срамно не предаде,
и нашта свобода ти я освети.
и зо толкоз жъртви гордо отмъсти.
Поклон на теб, граде, пепелище прашно,
на борба юнашка свидетелство страшно!
Твойте чеда бяха силни в трудний час,
твойта гибел беше тържество за нас,
защото ти падна със падане ново
и в нашта исторйя тури светло слово.
Защото ти блесна в синия простор
след многото подлост, сред общий позо!
Защото пропадна и в гроб се халоса
славно както Прага, както сСарагоса,
обвита във пушек, окъпана в кръв;
защото ти – сетня – пример даде пръв
как мре народа и не моли бога,
и не рече: Милост! – в общата тревога;
и – нищожна, тъмна, без крепост, без мощ
и със голи ръце, и без никой вожд,
без минало славно, без примери славни,
що малките правят с великите равни,
ти с твойта смърт страшна и храбри моми
Картаген надмина, Спарта засрами.
Но войската скоро храмът окръжава,
отвсякъде ужас и смърт приближава.
и сганта, упита от лакома стръв,
и гладна за блудство, за месо и кръв
изскърца със зъби. Бомбите трещяха
и момите красни с децата пишяха.
Слисаните майки с поглед страховит
блъскаха глави си о голия зид
и падаха, други – с настръхнали власи
във свойте колене душаха деца си.
Във тоя миг Кочо – простият чизмар,
наранен отслабнал и бунтовник стар,
повика жена си – млада хубавица,
на гърди с детенце със златна косица
и рече: „Невасто Виж, настая сеч
и по-лошо нещо… Ти разбираш веч…
Искаш ли да умреш?“ – И клетата майка
бледна, луда, няма и без да завайка,
сложи се детето с трептящи ръце
и кат го цалуна в бялото чебце,
задтана и рече: „То да е отзади!
Удряй!“…И Кочо ножът си извади
кървав из гърди й; и чучур червен
бликна и затече, и Кочо втрещен
погледна детето. То плачеше, клето!
„Майка ти не ще и сама на небето!“
Рече и замахна като в някой сън
и възви глава си, пламнала в огън.
Главицата падна, трупът се затресе
и кръвта детинска с майчинта се смеси.
И Кочо пак рече: „Не остана мощ,
но за един удар имам сила йощ!“
И ножът димещи опря с две ръце
право дето тупа негово сърце.
И падна обагрен, грозен, страховит
с отворени очи и със нож забит.
И храмът ехтеше от моми, невести,
кат падаха в кръвье или в безчестье!
И господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим!…
ИВАН ВАЗОВ
БЕЗСМЪРТНИЯТ ПОДВИГ НА ВАСИЛ ПЕТЛЕШКОВ
доц.д-р Петър Ненков
Когато настъпва Погромът на Априлското въстание в Брацигово, на предложението на своите другари да се спаси , Васил Петлешков категорично отказал с думите:
”Вие ме каните да бягам от тоя народ, когото вкарах в огъня. Не аз няма да бягам. Ще стоя до край, за да умра с него.Първо аз да умра, сетне той!”
За да спаси населението в Брацигово, Петлешков се предава на турците и поема цялата вина върху себе си. Пашата заповядва да го поставят в огъня, надявайки се да сломи гордия апостол.
Нечовешки го измъчват джелатите на Хасан паша, за да изкаже и другите комити от революционния комитет, които разбунили народа, но той мълчал, като камък.
Печен между два огъня, той продължил на всички въпроси да отговаря:”Аз съм виновен за всичко. Сиромашията няма никакъв грях!”
Незабелязано от своите палачи, Петлешков успява да глътне отрова и миг преди смъртта си, извикал: ”Аз ще умра, но и вашето царство дълго няма да живее!”
ВЪСТАНИЕТО В БРАЦИГОВО И САМОЖЕРТВАТА НА ВАСИЛ ПЕТЛЕШКОВ
доц.д-р Петър Ненков
По своя исторически обхват и организираност, по броя на участниците, по политическите си резултати и значение Априлското въстание от 1876 г. е най-крупната изява на българското национално-освободително движение през Възраждането. То е логически завършек на столетните борби на българския народ за освобождение, продължение на идеите на Георги Раковски, на Любен Каравелов, на Васил Левски и на Христо Ботев.
В края на 1875 година Гюргевският централен революционен комитет взема решение за подготовка на въстание в българските земи, което да избухне през пролетта на 1876 г. Брацигово е на територията на IV революционен окръг с център Панагюрище и с главни апостоли Панайот Волов и Георги Бенковски.
На 22 феврурари 1876 г. в къщата на Никола Боянов под ръководството на Георги Бенковски се основава местен революционен комитет с председател, поп Сокол /Никола Троянов/ и секретар Васил Петлешков.
Поп Сокол е роден през 1824 година в Брацигово. Завършва килийно училище в родното село, а след това е изпратен в манастира „Св. Богородица“ край Кричим. По-късно е ръкоположен за свещеник в Брацигово, преподава в началното и класно училище.
Васил Ангелов Петлешков е роден на 14 януари 1845 година в семейството на Екатерина и Найден Велчеви. Бащата умира рано. Майката се омъжва повторно за брациговския чорбаджия Ангел Петлешков, който осиновява нейните деца.
През 1873 година Петлешков завършва „сто дневни“ курсове за аптекар в Цариград. Завърнал се в родното Брацигово, той неуморно работи за културното издигане на населението. Под негово ръководство през 1874 година е основано читалище „Тръндафил“, на което той е избран за председател.
С основаването на местния революционен комитет Васил Петлешков изцяло се отдава на революционната идея и на борбата за свободата на изстрадалия народ. Комитетът в Брацигово става средище на революционни идеи за околните селища. Определят се райони за агитация от членовете на революционния комитет.
За село Козарско и село Жребичко – поп Сокол и Никола Боянов, за село Бяга – Васил Петлешков и Петър Ликоманов, за село Розово – Ангел Арнаудов и Васил Петлешков и за село Равногор – Щерю Ликоманов и Стоян Юруков.
Местният революционен комитет разширява своята дейност и в селата Радилово и Капитан Димитриево. Изграждат се революционни комитети, които са пряко подчинени на комитета в Брацигово – формира се брациговски въстанически пункт.
Започват усилени дни на подготовка за предстоящото въстание: събират се пари за закупуване на оръжие, барут, олово. Изработват се черешови топчета, фишеци, леят се куршуми, учителката Ана Гиздова шие знамето на въстаниците, жените шият униформи, сформира се въстаническа армия, провеждат се военни занимания.
От 14 до 16 април 1876 година, апостолите на ІV- ти революционен окръг Панайот Волов и Георги Бенковски свикват делегатите на въстаническите комитети на събрание в местността Оборище край Панагюрище. Тук присъства Васал Петлешков, като представител на Брациговски въстанически пункт. Той е избран за председател на комисията, която трябва да изработи военния план за въстанието в окръга и възванието към народа.
Въстанието избухва преждевременно на 20 април 1876 година в Копривщица. Тодор Каблешков известява чрез Кървавото писмо апостолите в Панагюрище. Васил Петлешков свидетел на опиянението и възторга на панагюрци, тръгва за Брацигово. Със себе си взема няколко копия от Възванието към българския народ и от „Кървавото писмо”, с които да съобщи за въстанието в селищата по десния бряг на река Марица – Радилово, Пещера, Батак, Перущица и др.
На 21 април на Синджирли бунар в Брацигово Васил Петлешков чете Възванието, Кървавото писмо и обявява въстанието с думите: „Бунт! Бунт! Панагюрище, Копривщица, Клисура и селата въстанаха!“
Започват шестнадесет дни на свобода и борба на населението от Брацигово и района. В хода на въстанието, от 21 до 25 април, селяните от селата Капитан Димитриево, Радилово, Бяга, Козарско, Жребичко и Равногор се преселват в Брацигово с жените и децата си. Сформира се въстаническа армия от 1333 бойци организирани в десетки, стотни и хилядна.
За хилядник е определен Васил Петлешков, за главен ръководител на отбраната – Георги Ангелиев от с. Радилово, за началник на оборудването – Дячо Върбанов от село Равногор, за заместник на Васил Петлешков – Лазар Илиев от село Капитан Димитриево. Въстаниците водят с успех нападателни боеве срещу башибозушкия враг в околностите на Брацигово.
На 27 април по най-тържествен начин в местността „Гробето“ е изпробвана черешовата артилерия /състояща се от дванадесет топа/ под ръководството на Георги Шаров.
Отбраната на Брацигово е една от най-организираните в ІV-ти революционен окръг. Тя продължава от 21 април до 6 май. След успешни боеве на 5-6 май срещу редовна османска войска, брациговските въстаници са принудени да започнат преговори. Изпратени са парламентъори да преговарят с главнокомандващия османските сили, Хасан паша. Постигнато е примирие. Условието е въстаниците да сложат оръжие и да се предаде ръководителя Васил Петлешков.
На предложението на своите другари да се спаси , той категорично отказал с думите :” Вие ме каните да бягам от тоя народ когото вкарах в огъня . Не аз няма да бягам. Ще стоя до край, за да умра с него.Първо аз да умра, сетне той!”
24Антоанета Груева и 23 други
7 споделяния
Харесване
Коментар
Споделяне
