Малцинствено-бежанският въпрос е обект на следвоенни международно-правни актове и споразумения. Става дума преди всичко за самия Ньойски договор и съпътстващата го Конвенция за доброволна размяна на население между България и Гърция, както и допълнителните договори за защита и покровителство на малцинствата, подписани след Първата световна война. Спогодбата „Моллов–Кафандарис“ от 1927 г. е призвана да разреши финансово-имуществения спор между страните за недвижимите имоти на бежанците. От 1930 г. нататък обаче Гърция обвързва изпълнението є с други спорни въпроси, на първо място със следвоенните репарационни задължения на България. Тя прекратява изпълнението на дълга си към българските бежанци по тази спогодба, която фактически престава да съществува2. В самия край на 20-те години Гърция отказва да признава повече наличието на българско малцинство на своя територия, твърдейки, че ако такова е имало, то вече се е изселило в България, а финансово-икономическите подробности са били уредени със спогодбата „Моллов–Кафандарис“. Тя затваря въпроса за българското малцинство и отказва да го обсъжда повече за в бъдеще. Всичко това се оказва крайно неприемливо за българската страна и неизбежно води до допълнително трайно влошаване на двустранните отношения. Нерешените и спорни въпроси между двете страни се отразяват и на търговските є взаимоотношения. През 1930 г. гръцкото правителство денонсира двустранната търговска спогодба от 1927 г. и на практика обявява митническа война на България. Практическото замразяване на двустранната търговия продължава чак до началото на 1938 г., когато се подписва споразумение между Българската народна банка и Банк дьо Грес за плащане на стокообмена. Сключването му се посреща със задоволство от обществеността на двете страни и с надежди за подобряване и на политическите отношения, но до него така и не се стига3. В общи линии, така очертаните проблеми в двустранните отношения от края на 20-те и началото на 30-те години продължават да доминират до края на междувоенния период и да задържат естественото им развитие в по-добра и положителна посока. През 30-те години, чак до Мюнхенския договор от септември 1938 г., България не изработва някаква здрава концепция, която да є позволи да осъществи набелязаните външнополитически цели. Освен това в международното развитие няма случай, който да послужи като прецедент за решаване на териториалните є проблеми по мирен начин. Естествено, България симпатизира на онези Велики сили, които желаят ревизия на статуквото, давайки си обаче в същото време и сметка за значението и силата на насрещния лагер, крепящ това статукво. През 1933–1934 г. постепенно България изработва конкретизация на ревизионистките си искания, които остават валидни до самия край на 30-те години. Новото в подхода е, че аспирациите към Югославия се премълчават за сметка на тези към Гърция. Формирането на гръцко-турския съюз от 1933 г. се приема зле от България и я подбужда към сближаване с Югославия и чрез нея с френската система от съюзи4. Тя посреща също така отрицателно и образуването през 1934 г. на Балканския пакт, в който влизат съседните є Гърция, Турция, Румъния и Югославия. Правителството в София го тълкува като отказ на тези държави да изпълнят задълженията си, изхождащи от Ньойския договор, които са благоприятни за страната (чл. 48) и от даване на малцинствени права на българите в духа на съответните документи на ОН. Въпреки известното затопляне на българско-гръцките отношения през 1936 г., когато се заговорва за подновяване на преговорите по нерешените въпроси, до конкретни резултати не се стига. България не се отказва от аспирациите си, а Гърция се бои да не би северната є съседка по примера на Германия еднократно да наруши военните клаузи на Ньойския договор или да поиска, успоредно с турското искане за изменение на режима на Проливите, излаз на Бяло море5. Подписването на Пакта за вечно приятелство между България и Югославия в началото на 1937 г., чрез който България излиза от международната изолация и прави пробив в Балканското съглашение, се посреща със страх от Гърция. По всяка вероятност опасенията є са били до голяма степен оправдани. Има данни, че на своя среща в края на октомври 1938 г. министър-председателите Милан Стоядинович и Георги Кьосеиванов постигат устно неофициално съгласие за съвместна акция на юг – при добро стечение на обстоятелствата Югославия да получи Солун, а България така жадувания излаз на Бяло море6. Българско-югославският пакт принуждава съседните на България държави да потърсят възможности за решаване на спорните с нея въпроси. Същото желание изразява и гръцкият премиер Йоанис Метаксас, който настоява това да не се отлага повече. Но този път България не бърза с тяхното уреждане – по принцип тя не е против сключването на двустранни пактове с другите държави, но само при задоволителното за нея разрешаване. По този начин шансовете за постигане на съгласие и разбирателство със съседните є страни, включително с Гърция, значително намаляват. Съотношението на силите в Европа през 1937–1938 г. продължава да се изменя в полза на тоталитарните държави. България в лицето на министър-председателя декларира, че ще води политика на неангажираност и балансиране, за да не се повторят грешките от 1913 и 1915 г. На този фон българско-гръцките отношения продължават да се намират в плен на застоя, обусловен от старите подозрения и недоверие. Продължаващото гръцко-турско сближаване се възприема от София като отговор на българско-югославското и насочено срещу нея. На свой ред Гърция упорито брани статуквото и се подготвя за евентуално нападение от север, укрепвайки усилено границата си с България. Солунското споразумение от 31 юли 1938 г., сключено между България и Балканското съглашение (формално представлявано от Метаксас), отменя военните клаузи на Ньойския договор и постановленията на Лозанската конференция от 24 юли 1923 г. за демилитаризираната зона по протежение на българско-гръцката и българскотурската граница в Тракия. По този начин България получава правото отново да се въоръжава – нещо, от което тя побързва да се възползва. След Мюнхенската конференция България продължава да се придържа към политиката на неутралитет, но териториалните є искания започват да придобиват поконкретен вид. Те се свеждат, най-общо казано, до възстановяване на границите от 1913 г., т.е. от преди Първатa световна война световна война.
ИВАН ПОПОВ – ДИПЛОМАТ
БОГДАН ФИЛОВ
След падането на правителството на Стоядинович през февруари 1939 г. идеята за съвместен българскоюгославски излаз на Бяло море губи актуалност. На първо място вече се поставя въпросът за връщане на Южна Добруджа от Румъния. Към него се насочват и усилията на българската дипломация. На 19 април 1939 г. непосредствено след окупацията на Албания от Италия и предоставянето на британски гаранции на Гърция и Румъния българското правителство издава Директива №19 за външнополитическата ориентация на страната, която се изпраща до легациите в чужбина. В нея се казва, че България запазва неутралитета си и че не възнамерява да влезе в Балканското съглашение, защото не може да приеме настоящите си граници. Териториалните искания се степенуват в следния ред: връщане на Южна Добруджа, излаз на Бяло море чрез Тракия и връщане на Цариброд и Босилеград от Югославия. Въпреки обявената неангажираност, документът създава впечатление, че българската външна политика е силно резервирана спрямо Балканското съглашение и британско-френския блок, без обаче в същото време да споменава нищо за германско-италианския. Това дава основание да се направи изводът, че българският неутралитет е зареден с известна доза прогерманско съдържание7. След получаването на Южна Добруджа през септември 1940 г. България поставя на дневен ред и въпроса за излаз на Егейско море. Правителството на професор Богдан Филов, възползвайки се от военната ситуация, преминава към етап на практическа реализация на ревизионистките намерения. Моделът, който се възприема, е опиране на Германия и получаване съгласието на другите сили и на самата заинтересувана държава. Затова, когато през есента на 1940 г. правителството издига искането за излаз на Егейско море, то не възнамерява да напада Гърция, а изчаква по-благоприятни възможности за решаване на въпроса. Италианското нападение срещу Гърция от 28 октомври обаче обърква изцяло обстановката на Балканите, довеждайки в крайна сметка до пълното покоряване на полуострова от силите на Оста. На 16 октомври, на другия ден след вземането на решението за нападението срещу Гърция, Мусолини пише писмо на цар Борис III, с което го приканва да се присъедини към замисленото начинание, осъществявайки по този начин аспирациите за излаз на Егейския бряг. Точно на същия ден и Рибентроп изпраща телеграма до своя български колега Иван Попов, с която дава на България тридневен срок да се присъедини към Тристранния пакт. Царят отклонява и двете предложения. По това време, през есента на 1940 г., българските управляващи все още хранят надежди, че страната би могла да запази неутралитет и да не се
въвлече във войната. Отказът на цар Борис да отклони примамливото предложение на Мусолини за участие в планираното начинание се основава не толкова на разбирането, че това е самостоятелна авантюра на Мусолини без знанието на Хитлер, а на реални опасения от поведението на Турция. Така или иначе, злополучната италианска агресия претърпява крах, който Мусолини впоследствие оправдава пред Хитлер с три главни мотива: лошото време, измяната на албанските части в италианската армия и поведението на България, благодарение на което Гърция изкарва 8 дивизии от Тракия и ги изпраща на Албанския фронт в Епир8. След крушението на начинанието и изпаднал в явна безизходица, Мусолини може да разчита единствено на германска помощ. Той поставя в затруднено положение Хитлер, който се опасява от възможността британците да прехвърлят сили в Гърция и по този начин да застрашат тила и десния фланг на заплануваното нападение срещу СССР. Фюрерът желае да разреши кардинално проблема, като елиминира изцяло британската заплаха. Затова той не изпраща войски в Албания в помощ на изпадналия в беда съюзник, а на 12 ноември 1940 г. подписва Директива № 18 за завземането на Северна Гърция от територията на България със силите на 10 дивизии, прехвърлени от Румъния. През следващите два месеца планът се доразработва и обвързва в оперативно отношение с плановете за действие срещу Съветския съюз и в Северна Африка. На 13 декември Хитлер издава Директива № 20 по кодовото име „Марита“ за военна операция срещу Гърция през март 1941 г. с увеличен брой на дивизиите до 24. Хитлеристката агресия на Балканите е вече само въпрос на време. При това развитие на нещата управляващият режим в София попада под силен германски натиск да се присъедини към Тристранния пакт и да предостави територията си за германската агресия срещу Гърция. Царят и правителството се опитват по всякакъв начин да избегнат съдбоносното решение. На среща на 16 ноември 1940 г. с Хитлер монархът отново отклонява предложението България да се присъедини към пакта и отказва участието на български войски в нападението срещу Гърция9. Това е и една от причините за увеличаване на германските части в заплануваната акция. С наближаване на времето за осъществяване на „Марита“ търпението на Хитлер започва да се изчерпва и от България се изисква да заеме категорична позиция – или да се присъедини към хитлеристката коалиция, или да бъде окупирана. Царят и правителството са поставени в положение, от което те не са в състояние да се измъкнат с лавиране и отлагане. На 4 януари 1941 г. Хитлер приема Филов в резиденцията си в Оберзалцберг. Той Генерал от пехотата Ойген От
ГЕНЕРАЛ ОТ ПЕХОТАТА ОЙГЕН ОТТ
МЕТАКСАС
разкрива пред него намерението си да нападне Гърция през пролетта и изисква България да допусне на територията си частите на Вермахта, без да участва непосредствено във военните действия. Фюрерът обещава, че в замяна на това България ще получи излаз на Егейско море, но без да уточнява размера му10. При завръщането си в София Филов докладва на царя, че страната е поставена пред свършен факт и не є остава нищо друго, освен да се подчини на германското искане. На 20 януари 1941 г. българското правителство взема решение в този смисъл и на 1 март във Виена Филов подписва от името на България протокола за присъединяване към пакта. Същия ден 12-а германска армия преминава Дунав и след два дена предните є части заемат позиции по българско-гръцката граница. В деня на подписването на пакта Рибентроп уведомява Филов, че при новото уреждане на границите на Балканите излазът на Егейско море ще се простира приблизително от устието на Струма до устието на Марица11. На 22 март фюрерът издава нова директива, в която се казва, че с оглед на цялостната обстановка се налага пълна окупация на континентална Гърция, включително и на Пелопонес. Напредване на български войски към Тракия се приема за нежелателно, освен ако неприятелят не предприеме действия на българска територия. Като жест към Турция, придвижването на германски и български части източно от линията Свиленград–Дидимотикон не трябва да се предприема12. На 25 март към пакта се присъединява и Югославия, но на 27 март проанглийски настроени офицери извършват военен преврат и свалят правителството. Възникналата нова ситуация вбесява Хитлер и още същия ден той издава Директива № 25 за нападение срещу Югославия, синхронизирано с това срещу Гърция. Планът „Марита“ се преработва и пред 12-а армия се поставя допълнителна задача да навлезе и в Югославия, а подсигуряването на турската граница се оставя на българите13. При този развой на нещата нацистките управляващи са готови да предоставят на България и Вардарска Македония. С присъединяването на България към Тристранния пакт цар Борис III и правителството най-накрая определят страната към една от воюващите групировки. Те не устояват на силния дипломатически и военен натиск и предоставят територията на страната за нацистката агресия срещу съседните Гърция и Югославия. Едновременно с това те виждат в така създалата се ситуация добра възможност за решаване на българския национален и териториален въпрос. Управляващите не допускат участие на българската армия в германската операция, не желаейки да се въвличат пряко в конфликта.
Неучастието на България в заплануваната акция е потвърдено в Директива № 26 от 3 април на фюрера, в която се казва, че България няма да участва във военните действия, а нейната войска, подкрепена с една германска бронирана единица, ще осигурява тиловото обезпечаване срещу Турция. За тази цел също така тя трябва да разположи три дивизии и на гръцката граница14. Периодът след 6 април, когато германската агресия на Балканите започва, до влизането на българската армия в Беломорието, се характеризира с голямо напрежение и тревожно очакване сред българските управляващи, породени от неопределеността на германските обещания относно териториалните придобивки. Междувременно на 13 април Хитлер издава Директива № 27 за воденето на военните действия, в която се казва, че в Тракия ще бъде оставена една дивизия, докато останалата част на областта ще се предаде на българите на дата, определена от него. Освен това бреговата отбрана на Северното Егейско крайбрежие, включително Солун, ще се поеме от българите, докато прилежащият източен Егейски бряг, до и включително Сароническия залив, ще остане в германски ръце15. Едва на 17 април Рибентроп уведомява София, че българската армия може да завземе Гръцка Тракия, ограничена на изток от демаркационната линия Свиленград– Александруполис и на запад по течението на Струма. При това положение правителството решава навлизането на българската армия в Беломорието да започне възможно най-скоро16. На 18 април началник-щабът на 12-та германска армия генерал-майор Ханс фон Грайфенберг с писмо до началник щаба на българската войска генерал-лейтенант Никола Хаджипетков разрешава на българската армия да навлезе и завземе областта. За връзка и координация с Вермахта той определя командването на XXX германски корпус, дислоциран в Кавала. Същия ден генерал Хаджипетков заповядва военното завземане на Беломорието да се извърши със силите на 2-ра българска армия, командвана от генерал-лейтенант Георги Марков, смятано от 20 април17. С цел да се избегнат неблагоприятните за България тълкувания от световната общественост царят и правителството не говорят за окупация на части на Гърция и Югославия, а за навлизане на български войски в тях за „запазване на мира и спокойствието“. Между българското и германското военно и политическо ръководство няма специално споразумение за влизането на 2-ра армия в Беломорието. По всяка вероятност германците умишлено из- бягват да се обвързват с подобен документ, не желаейки да се ангажират предварително и стремейки се да държат българските държавници в напрежение, че териториалният въпрос в полза на България не е разрешен окончателно.
ГЕНЕРАЛ ЛУКАШ ЙОАХИМ ФОН РИБЕНТРОП
На този етап те говорят само за военна окупация на тези земи, но не и за гражданското им управление18. На 19 април цар Борис посещава Хитлер, за да преговаря лично с него по установяването на новите граници. По време на водените разговори (за които няма запазени протоколи) той поставя въпроса за получаване на Солун, но фюрерът отклонява искането. По време на срещата между Рибентроп и Чано във Виена на 22 април германският външен министър уведомява италианския си колега за искането на царя. По думите му, фюрерът споделял мнението, че целият комплекс въпроси относно Гърция ще се разреши между него и Мусолини след края на войната. Според Рибентроп вероятно Борис е бил подтикнат да постави това искане, когато е научил, че Солун е бил обещан на югославяните при влизането им в пакта. Аргументът на българския цар бил, че хинтерландът на града и самата Македония са естествено свързани и едното не можело да съществува без другото. Според личното мнение на външния министър на Райха, Хитлер симпатизирал на българското искане. Но по въпроса за новите граници на България той се ангажира пред Чано да обясни на българите, че заради желанията на Италия те ще трябва да се задоволят с по-малко благоприятни за тях граници19. Става дума преди всичко за тези искани от България територии, които италианското фашистко ръководство възнамерява да включи в така замислената Велика Албания. На 23 април в София пристига личният пратеник на Рибентроп Карл Клодиус, заместник-началник на отдела за икономическа политика в германското външно министерство. Пред него българските управляващи поставят въпроса за получаване на районите на Лерин, Кукуш и Солун, в случай че те не бъдат задържани от Райха. На германския дипломат са предоставени материали и карти, доказващи българския етнически характер на тези области. По същото време българският пълномощен министър в Берлин Първан Драганов провежда дипломатическа инициатива, с която се опитва да убеди германската страна тези спорни земи от Гръцка Македония да бъдат предадени на България20. На 4 май Рибентроп изпраща указания до германската легация в София във връзка с исканията, повдигнати от цар Борис пред Клодиус по време на посещението му в страната. Германският посланик е упълномощен да уведоми българското правителство, че въпросът за Лерин остава проблематичен заради италианските претенции. Остават открити и въпросите за искането на царя за град Кукуш и за поделяне на буферната зона по турската граница между Турция и България21. По този начин българските претенции са отклонени и тези територии остават извънновоприсъединените към България земи. На 24 април в София между българския външен министър Иван Попов и Клодиус се подписва тайна спогодба, уточняваща германските икономически интереси в предадените на България югославски територии. Три дена по-късно към спогодбата „Клодиус–Попов“ се прилага допълнителен протокол, с който се уточнява, че тя ще се прилага и спрямо отнетите от Гърция земи. Нито един от шестте пункта на документа не предвижда някакви права на България. Включени са само задължения, които българското правителство трябва да изпълнява дори и след евентуално окончателно предаване на тези области на българската държава
ПЪРВАН ДРАГАНОВ ГЕНЕРАЛ ХАДЖИПЕТКОВ
. Но тъй като до подобно уреждане на статута им в полза на България така и никога не се стига, задълженията по спогодбата „Клодиус–Попов“ се оказват цената, която българската държава заплаща на Райха за предоставените територии. На 20 април частите на 2-ра армия минават българскогръцката граница и започват завземането на Беломорието. На следващия ден северната част на областта попада в български ръце, включително градовете Комотини, Драма и Ксанти. На 23 април гръцкият пълномощен министър в София Панайотис Пипинелис връчва в Министерството на външните работи нота, с която съобщава за решението на правителството си да скъса дипломатическите отношения с България. На другия ден то обявява и война на България. След този акт България поддържа отношения единствено с куислинговското правителство на генерал Георгиос Цолакоглу23. Заемането на областта от българската армия преминава спокойно и без инциденти. Но предаването на властта от XXX германски корпус не минава съвсем гладко и без търкания. Нещата се оправят, след като в началото на месец май подсилената с 11-а пехотна дивизия 2-ра българска армия се преименува на 1-ва армия и командването є е поверено на генерал-лейтенант Константин Лукаш, а командирът на XXX корпус генерал-лейтенант Ойген От е заменен от генерала от пехотата Ханс фон Залмут. Генерал Лукаш нарежда във всички по-големи населени пунктове, в които има военни части, да се сформират веднага комендантства, които да поемат службата от германските военни комендантства. Тези военни комендантства поемат първоначално цялата административна и гарнизонна служба в областта. По същество изпълнителната власт преминава в ръцете на командването на 1-ва армия. Нововъдените в областта български граждански власти временно влизат в подчинение на военните власти, т.е. на съответните командири и военни комендантства24. На 10 май германците предават под българска юрисдикция територията, ограничена на запад от Струма, на изток от демаркационната линия Свиленград–Александруполис и на юг от Беломорския бряг с островите Тасос и Самотраки. Същия ден генерал Лукаш издава две заповеди за разгласа сред местното население. В първата се казва, че от настоящия ден заетата от българската войска територия остава под българско управление и се отменят всички действия на гръцките власти. Във втората подробно са изложени влизащите в сила забрани – въвежда се смъртно наказание за саботаж, за разграбване на обществено и военно имущество, за притежаване на оръжие, въвеждат се открити листове за ограничаване движението на населението и т.н.25. На 17 май Хитлер издава Директива № 29, с която обявява задачата на Вермахта в Югоизточна Европа за изпълнена и заповядва изтеглянето на повечето части от Гърция. Наред с другото фюрерът нарежда „по северния бряг на Егея германското влияние върху българската брегова отбрана да се осигури, както в миналото“26. На другия ден ХХХ германски корпус започва да се изтегля от Беломорската област. Окончателното и пълно заемане на областта се осъществява на 28 май, когато българската армия поема от 134-та германска дивизия отбраната на Беломорския бряг и на островите Тасос и Самотраки. Българското правителство се възползва от създадената външнополитическа обстановка и привежда войските си в Беломорието в мирновременен състав. Военното командване извършва демобилизация и предислокация на съединения от българската армия. Реорганизацията засяга 1-ва армия, която се изтегля във вътрешността на страната, а нейното място се заема от Беломорски отряд, сформиран на 29 юни 1941 г. към 2-ра дивизионна област в Пловдив като мирновременно формирование, пряко подчинено на Щаба на войската. Наред с военното завземане на областта се пристъпва и към организиране на българската администрация. Взема се решение да не се създава специален режим на управление с цел нейното по-лесно инкорпориране в старите предели на държавата. На 3 май се учредява нова административна единица Беломорска област с център град Ксанти. За областен управител е назначен Илия Кожухаров – бивш министър на правосъдието и на търговията и промишлеността в два кабинета на Кьосеиванов. Непосредствено след влизането на армията в областта пристигат и първите групи командировани униформени полицаи. На 26 април след тях идват и медицински служители, учители, чиновници и свещеници. Българският Свети Синод взема решение от заварените 5 гръцки епархии да се сформират две български – Струмишко-Драмска с център Драма и Маронийска с престолен град Ксанти27. Към 10 юни Беломорието е заето напълно в административно отношение от българските власти. Новосъздадената в рамките на българската държава Беломорска област с административен център град Ксанти се разделя на 10 околии. В областта попадат 840 населени места, които се включват и обособяват в 116 общини. Като цяло, в резултат на присъединяването на земи от разгромена Гърция към дотогавашната територия на Царство България се добавят още 12 990,6 км2 територия с население 640 419 души. В тях влизат остров Тасос с 443 км2 и 13 500 души и остров Самотраки със 184 км2 и население 3886 души, а континенталната част на областта е 12 363 км2 с население 632 033 души28. Към лятото на 1941 г. положението в завзетите от България земи е спокойно и нищо не предвещава, че то ще се промени в друга насока и в бъдеще. Но начинът на придобиване на Беломорската област, обвързано с крайната германска победа, изначално предрешава оставането є в пределите на България след края на войната. Българските управляващи свързват съдбата на страната си с тази с нацистка Германия и се възползват от разгрома на Гърция, за да реализират така дълго желания си стремеж за излаз на Бяло море. Въпреки че те наистина полагат усилия да се отнасят към областта не като към временно окупирана чужда територия, а като към равноправна териториалноадминистративна и стопанска единица, това на практика не се получава. Първоначалната еуфория, както и убедеността, че териториалното разширение е окончателно и вечно, в крайна сметка ще се окажат измамни и кратки.
Бележки:
1 Манчев, К., В. Бистрицки. България и нейните съседи, 1931– 1938: Политически и дипломатически отношения. С., 1978, с. 24–25. 2 Димитров, Г. Малцинствено-бежанският въпрос в българо-гръцките отношения. Благоевград, 1982, с. 375–378. 3 Кацаркова, В. Икономическите отношения на България с балканските държави в периода между двете световни войни, 1919–1941. С., 1989, с.104–116. 4 Манчев, К., В. Бистрицки. Пос. съч., с. 50. 5 Пак там, с. 200. 6 Пак там, с. 227. 7 Сирков, Д. Външната политика на България, 1938–1941. С., 1979, с. 127–131. 8 Димитров, И. Българско-италиански политически отношения, 1922–1943. С., 1976, с. 386–396. 9 Тошкова, В. България и Третият Райх, 1941–1944: Политически отношения. С., 1975, с. 28–29. 10 Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 207–209. 11 Documents on German Foreign Policy (DGFP), 1918–1945. Series D (1937–1945). Vol. XII. The War Years. February 1- June 22, 1941. London, 1962, р. 203. 12 Ibidem, p. 203. 13 Ibidem, pp. 373–374. 14 Ibidem, p. 440. 15 Ibidem, p. 540. 16 Ibidem, p. 577. 17 Даскалов, Г. Драмското въстание, 1941. С., 1992, c. 63. 18 Йончев, Д. България и Беломорието (октомври 1940 – 9 септември 1944): Военнополитически аспекти. С., 1993, c. 34. 19 DGFP, pp. 609–610. 20 Даскалов, Г. Участта на българите в Егейска Македония, 1936–1946: Политическа и военна история. С., 1999, c. 156–157. 21 DGFP, p. 577. 22 Дипломатически документи за участието на България във Втората световна война. С., 2006, c. 540–541. 23 Даскалов, Г. Драмското въстание…, c. 68–69. 24 Йончев, Д. Пос. съч., c. 51. 25 Даскалов, Г. Драмското въстание…, c. 72. 26 DGFP, p. 846. 27 Даскалов, Г. Драмското въстание…, c. 81–83.