ВМРО и МПО – на една „палуба”
Непознати архивни документи за общата им дейност през 90-те години на 20 в.
Евгений Еков, главен експерт в Държавна агенция „Архиви”
Деветдесетте години на 20 в. са най-наситеният период на общи действия на ВМРО-Съюз на македонските дружества (ВМРО-СМД) в България и на Съюза на Македонските патриотични организации (МПО) в САЩ, Канада и Австралия. Той е ограничен от две събития – възстановяването на 5-6 януари 1990 г. на Съюза на македонските културно-просветни дружества в България (СМКПДБ), преименуван с.г. на ВМРО-СМД, и създаването на 20 юни 1999 г., на негова основа, на политическата партия ВМРО – Българско национално движение (ВМРО-БНД). Акронимът ВМРО идва от името на историческата Вътрешна македонска революционна организация, за наследник на която се самоопределят и ВМРО-СМД, и ВМРО-БНД.
Информацията за съвместната им работа в края на 20 в. се съдържа в непубликувани архивни документи, съхранявани в дирекция „Централен държавен архив” при Държавна агенция „Архиви”– София. Проучването на учрежденския архив на ДАА, пазещ актуални данни кой, кога и защо е използвал архивните фондове, както и на наши и чужди издания, дава достатъчно основание да се твърди, че визираните документи се явяват неизвестни за историческата наука и не са били обнародвани.
Непубликуваните документи се пазят в личните фондове в ЦДА: № 1362 „Иванов, Борислав Атанасов (1924-2002)„, № 1066 „Бояджиев, Стоян Георгиев (1915–2004)”, (Обр. 1)
№ 2069К „Църнушанови, Коста (историк, учител, журналист, общественик) и Панталей (лекар)”, № 1512 „Желев, Желю Митев (1935-2015)” и др. Както и в партийните и учрежденските фондове: № 1Б „Централен комитет на Българската комунистическа партия (ЦК на БКП)”, № 141 „Славянски комитет”, № 1466 „Съюз на демократичните сили (СДС) (1989–)”, № 117 „Народно събрание (НС)” и др. Необнародвани документи се съхраняват също така в редица регионални и частни архиви.
„Дипломатическите отношения” между София и Индианаполис, където се помещават централите на червено-черните формации, се възобновяват с посещението на официална делегация на МПО на възстановителния конгрес на СМКПДБ. Но въпреки размяната на приветствия не всички одобряват присъствието на гостите от Америка на форума, както личи от запазените бележки на бившия активист на МПО Борислав Иванов за разговорите му с консула в Генералното консулство на България в Торонто, Канада, Никола Вапцаров и братята Пандо и Гошо Младенови. „Нашите се били организирали и на 5 януари щели да имат конгрес… и (организаторите – б.а.) сакат някои от тук да отидат на конгреса”, видимо притеснен съобщава Иванов. Неговата позиция е, че „…в този момент не вижда никаква полза от хора от тук да отиват на конгреса им като официални лица. Те там трябва да правят каквото смятат че е полезно и възможно.”
След като разбира, че братята са приели да отидат в България на 5-6 януари, той провежда истинска офанзива, която започва с негова среща с Н. Вапцаров. „При срещата си с Кольо, пише Иванов, на 19 дек[eмври] той бе доста въздържан, дори не искаше да почне да говори за новините от Б[ългари]я. Аз започнах да го подпитвам и така изясни някои работи, но всичко което каза бе замъглено, що се отнася до нашите работи. Спомена, че в Горна Джумая, Петрич и Свети Врач „македонците” са образували техни комитети, също в София. От нашия край само от Банско имало група. Разбра се от думите му, че „нашите” били създали някакви комитети, но се разбра, че те имали общобългарски характер и не специално за Македония. Изясних му, че това ще е една катастрофална грешка. Обясних му, че в този момент, когато скопяни почват да работят така активно из Пиринския край, единствен начин да им се противопоставят е чрез едно чисто мак[eдонско] движение, което да работи за даване на човешки права на българите в М[акeдони]я, но което да изясни, че е за независима Македония. Само така ще може да се води успешна осведомителна дейност против титовци”, категоричен е Б. Иванов. Така още преди да бъде направена първата стъпка към възстановяване на връзките между ВМРО и МПО тя има своите отрицатели. (Обр. 2)
Възстановянето и развитието на сътрудничеството с МПО е една от главните грижи на ръководителите на ВМРО-СМД през периода 1990-1999 г. Това е изключително важна задача, тъй като дава така нужната международна легитимност на възраждащата се организация. Възобновяването на контактите между двете формации е започнато още от Инициативния комитет за възстановяване на СМКПД в България. Именно по решение на комитета доц. Димитър Гоцев поканва да участват в работата на конгреса в София на 5 и 6 януари 1990 г. като представители на МПО братята Младенови. В поздравителния си адрес към делегатите по-големият брат – Пандо Младенов – заявява: „Нашите деди през 1903 година раздрусаха турската империя, за да не бъде никогаш вече… Нашите бащи пееха „вечная памет” на сръбския крал Александър сръбски, последний. Ние събраните тук ще пеем „вечная памет” на сръбската империя, наречена Сърбославия”. Думите му се оказват пророчески! Само 11 години след тяхното изричане Югославия се преселва в небитието, не без „помощта” и на ВМРО и МПО.
По време на конгреса Пандо Младенов поддържа постоянна връзка с историческия лидер на ВМРО Иван Михайлов, който след края на Втората световна война живее в Рим, и му предава ежедневно всичко, което става в българската столица. Михайлов поисква от Младенов при завръщането му от България в Канада да спре в Рим и да му докладва по-подробно. Поисква, също така, в италианската столица да отиде и доц. Димитър Гоцев – новоизбраният председател на СМКПД в България.
В Рим Младенов и Гоцев стоят два дни – 14 и 15 януари, като провеждат 8-часов разговор с Иван Михайлов. В него участват и Вида Попова, помощничка на Иван Михайлов, съпругът й Антон Попов и Донка Захариева – Качаркова, дъщеря на войводата на ВМРО в Неврокоп (дн. Гоце Делчев) Дончо Качарков.
Основна тема на разговорите са промените в България. Не е избегнат и проблемът с ОМО „Илинден”, чиито първи прояви вече са регистрирани на митингите на новата политическа опозиция в страната. Особено горещ е разговорът за „стопроцентовото невежество” на лидера на СДС д-р Желю Желев по македонския въпрос. Не остават встрани от интереса на събеседниците и ред исторически въпроси като конфликтът на ВМРО с комунистите през 1923 г., Дъбнишките събития през 1925 г., убийствата на Александър Протогеров, Тодор Паница и крал Александър, за автономна Македония, и, разбира се, за братоубийствата в бившата ВМРО.
Съвсем естествено по време на разговорите разбираем акцент е поставен върху състоянието и проблемите на МПО в САЩ и Канада. Особено активни по това време са организациите на МПО във Форт Уейн, Индианаполис и Ню Йорк в САЩ и тези в Торонто, Канада – „Победа”, „Правда”, „Любен Димитров”, организирани около трите българо-македонски черкви. Тяхното издание „Македоно-български преглед „Вардаръ” е най-силната трибуна на българщината в Канада.
МПО издава и литература – книги и брошури на английски език. След 1945 г. фактически МПО се ръководи от Иван Михайлов, той е авторитетът, който направлява дейността на МПО. Затова никой от участниците в срещата в Рим не е учуден, когато Иван Михайлов предлага председателят на СМКПД доц. Димитър Гоцев, неговият заместник Стоян Г. Бояджиев и дъщерята на Тодор Александров – Мария Коева, да присъстват на конгреса на МПО в Индианаполис, САЩ. В делегацията е включен и доц. Трендафил Митев, член на Македонския научен институт.
В края на август-началото на септември 1990 г. делегацията заминава на конгреса на МПО в гр. Индианаполис, САЩ. Поздравително слово пред делегатите на конгреса, проведен на 29 август 1990 г., произнася Стоян Г. Бояджиев, заместник-председател на „братствата”, както са по-популярни в Америка.
Резултатите от визитата са описани в писмото на доц. Д. Гоцев, председател на СМКПДБ, до Иван Лебамов. „Това, което сега мога да ти пиша, съобщава му Гоцев, е следното: Веднага след завръщането ми в София, проведох срещи и разговори с мои сътрудници от братствата, а също и с голям кръг хора, заслужили дейци и добри познавачи и защитници на нашата кауза в Македония. Аз ги информирах за моето посещение при вас, за разговорите ми с тебе и други ръководители и дейци на МПО. Съобщих им за нашето общо съгласие (МПО и братствата) да продължим решително и непоколебимо идеите на ВМРО, на Тодор и Радко, макар и само с политически и културно-просветни средства”, заключава той. (Обр. 3)
Краят на конгреса в Индианаполис е ознаменуван от смъртта на 5 септември 1990 г. на Иван Михайлов. Това позволява на Б. Иванов, след неуспеха му да спре сближаването на ВМРО с МПО, да надене маската на „доброжелател” с отправеното през декември 1990 г. поздравително писмо до делегатите на Първия общ конгрес на ВМРО-СМД. Новата му тактика е червено-черната организация да бъде превзета отвътре. За целта той използва старите си съратници, членове на ВМРО-СМД, да всяват разкол, да пречат на дейността й, да компрометират лидерите й и, ако не успеят да я оглавят, да я разцепят. Конспирацията срещу ВМРО-СМД заработва на пълни обороти! (Обр. 4)
Междуличностни конфликти и боричкания се развиват и в МПО, каквито данни се съдържат в писмото на Иван Лебамов до доц. Д. Гоцев от 14 ноември 1991 г. Всичко това довежда до разделянето на тази родолюбива емигрантска организация. От нея се отдръпват мнозина млади и енергични хора, които не одобряват пасивността на ръководството, чиято дейност, според тях, се свежда до няколко панахиди и вечеринки в годината. Някои от по-активните дейци в Канада като Георги Младенов, проф. Симеон Симеонов и Александър Караджов на практика се отделят от МПО и развиват своята патриотична дейност в Канада, като привличат към себе си и идващите след промените през 1989 г. нови емигранти от България и Република Македония. (Обр. 5)
Въпреки трудностите обаче ВМРО и МПО остават на една „палуба” при отстояване на българската кауза в Македония до края на 20 в.
