Когато напуснах Костур, намерих отношенията между освободители и освободени още повече влошени.
Само едно по-бързо изясняване на общото политическо положение може да предупреди окончателния разрив. Опиянението от общите съюзни усилия и от разгрома на общия враг е вече почти изпарено. Пробуждат се бързо старите задрямали чувства на неприязън. Гърци и българи едвам се търпят; само едно ново турско нашествие би могло пак временно да ги сближи…
Хрантутенето на войската, безвъзмездното и безразборно реквизиране озадачават селяните. С какво те ще изхранят себе си и добитъка си през зимата, ако това продължава все тъй? Гърците прибират по селата и задигнатия турски добитък, но не за да го повърнат на първите притежатели. Покрай турската стока задига се и българската, за да бъде после на нищожна цена продадена пак на селяните, наново задигната и пак препродадена.
Разпоредено е също всички села да предадат на властта оръжието си. Обезоръжени са и няколко наши четници по селата. Уверени сме, че тая мярка постепенно ще се генерализира, съпроводена неминуемо от натиск и насилия, докато изчезне и сетната следа от „свободата”.
Българското богослужение, българското училище и българският език вече мъчно се понасят от освободителите.
Един офицер се оплакал пред свещеника в Смърдеш, поп Дано, от неуслужливостта на българите към освободителната войска и заключил, че занапред селата трябва да се учат само на гръцки. А попът му отговорил:
— Ако свободата, която ни носите, е такава, ние сто пъти бихме предпочели турската тирания.
Към огорчението на българина от тия зачестили инциденти се прибавя и потайното, но безгранично презрение към гръцката войска. Писма и вестници, получавани от Солун, бягството от Билища и някои нови случки убедиха населението, че гръцките успехи не са резултат на собствена доблест и храброст, а успехи случайни — благодарение на българските усилия и жертви в Тракия.
Преди няколко дни трима гръцки войници дошли в Дреновени изплашени, без раници и горни дрехи и с виковете си: турчинът! турчинът! — предали паниката на цялото село. Жени и деца грабнали по нещо и избягали в гората. Подир малко стигнали в селото двесте… гръцки войници. А турците са вече изтласкани оттатък Корча!…
Гъркът чувствува, че му се услужва от немай-къде, че почитта към него като към освободител е изчезнала, че струната на сърдечността от първите дни на войната е вече скъсана.
Преди една седмица между бай Стояна от Дреновени и един гръцки подофицер се водил такъв разговор:
— Щастливи ли сте вие… Вашите села не изгоряха като долните села.
— Кой ви каза това? Нашите села изгоряха на времето си.
— Кога?
— През време на нашето въстание.
— Значи, и вие сте въставали против турчина и сте се били?…
— Е, приятелю, още преди десет години ние подадохме на Европа прошение за свобода.
— Прошение за свобода?
— Да, написано с кръв и със сълзи.
— Но вие не ни обичате, ние виждаме това.
— Как да ви не обичаме?
— Гледате ни някак неприветливо, диво.
— Имаш грешка. Ние ви обичаме, но само като освободители — не като завоеватели.
— Добре, но ние изпъдихме турците от Македония и я покорихме.
— Вие я покорихте, но ние си заслужихме и изплатихме свободата, преди да дойдете вие.
Свободата?
Нашият селянин не я смесва вече с гръцката е л е ф т е р и я.
Той не казва вече:
— Айде аирлия да ни е слободата!
В наздравици и при срещи той, както едно време при турците, пожелава:
— Айде и добра слобода да дай Госпо!..
— Тие гюпци не ке ни остават нишчо за нашите! — казват ни сега домакини и домакинки, виждайки, че провизиите им намаляват с голяма бързина.
Бедните хора. Те искат да запазят всичко за нашите: залъка и стрехите си, поривите на сърцата си и сълзите на тъй дълго лелеяната радост. Радостта, която не им донесе хуриетът преди четири години, която не им донесе сега елефтерията, но която ще им донесе свободата.
— Не се кахърете за това, братя. Вие и само със сърцата си и с вашите развалини-паметници ще задоволите нашите. И ще се утешат нашите, че жертвите им при Лозенград и Люлебургас не са отишли напразно. Те ще видят, че много отдавна, преди Лозенград и Люлебургас, вие сте начертали с кръвта си по тия планини границите на България.
Така ние утешавахме селяните, но нещо болезнено свиваше сърцата ни. Уви, голямата далечина на България винаги ми е навявала нерадостни мисли за участта на тоя български край или поне на част от него…“
Христо Силянов. От Витоша до Грамос. София, 1984, с. 591-952.
На снимката: войводите на съединената костурска чета от 1912 година (партизански чети № 4, 5 и 6 на Македоно-одринското опълчение) – Иван Попов, Васил Чакаларов и Христо Силянов.
