На 14 април 1205 г., българският цар Калоян разгромява край Адрианопол кръстоносците от Латинската империя водени от Балдуин I.
Поради финансови затруднения и по предложение на венецианския дож Енрико Дандоло, Четвъртият кръстоносен поход се отклонява от пътя си към Палестина. На 12-13 април 1204 г. е превзета византийската столица Константинопол, която е столицата на православното християнство, която в продължение на 9 века устоява на десетки обсади на друговерци. Почти по същото време цар Калоян привършва успешно преговорите с папа Инокентий III и българският владетел придобива титлата рекс, т.е. крал, а българският архиепископ е провъзгласен за примас — титла, равнозначна на патриарх.
Въпреки привидно добрите отношения на Калоян с новите западноевропейски завоеватели, латинците веднага след установяването си в Константинопол предявяват териториални претенции към българските земи. Техните рицарски отряди започват често да преминават границата и да подлагат на грабеж българските селища.
Това убеждава Калоян, че съюз с латинците не е възможен и е необходимо да потърси съдействие от византийските градове в Тракия, които все още не са превзети от рицарите. През зимата на 1204–1205 г. пратеници на гръцките аристократи посещават Калоян и доскорошните врагове се съюзяват за съвместни действия срещу латинците.
Така през 1205г. се стига до обсадата на Одрин и последвата битка, която не свършва добре за нашествениците.
На бойното поле българският цар пристига с цялата българска армия и 14 000 кумански наемници. Маневрената куманска конница предприема лъжлива атака срещу латинския лагер и увлича рицарите в преследване. Бързото и на пръв поглед неорганизирано движение на конниците увлича рицарите в преследването им. Така неорганизирано и безредно те се отдалечават от своя лагер, за да достигнат до очакващата ги в засада българска войска. Затворени в плътен кръг, те се оказват срещу очакващите ги отряди на Калоян. Някои от спасилите се рицари, участници в това решително сражение, след време записват с покруса, че в битката при Одрин загива „цветът на рицарската войска“. Император Балдуин е пленен и отведен в Търново, където намира смъртта си. Малкото рицари, които успяват да избягат от полесражението, бягат към Родосто и Константинопол.
