МИРОСЛАВ ЙОТОВ: „ВИНАГИ ИМАМЕ ШАНС ДА ЗАВЪРТИМ ТОЗИ КРЪГОВРАТ КЪМ ПО-ДОБРО“
Пътят на едно познанство зависи от истините, които хората в него споделят в самото начало. За работата на Мирослав Йотов чух за първи път преди много години, когато в прегледа на поканите от културния афиш разказах за изложба с негово участие. Видях и картините му, защото трудно се разказва художник, без да си познал цветовете и светлината в това, което сам създава. А Мирослав създава собствена светлина и много пъстър свят. Боите са ярки, емоцията е силна, светът е разкрит. Любопитно е, че Мирослав печели единствения конкурс, в който участва… Международен конкурс, организиран по инициатива на английския скулптор Джонти Хървиц (През 2014 г. Хървиц създаде колекция от уникални миниатюрни скулптури, които са толкова малки, че не могат да се видят с просто човешко око, творби с големина от едва 20/80/100 микрона). В конкурса на Хървиц, гласувалите на страницата на английския скулптор са над 5 500 души и с мнозинство победител става Мирослав Йотов. Участва с различен провокативен проект, озаглавен „Goodbye Evil“ („Сбогом, зло“).
„Мислите пораждат желания, които ни карат да действаме, а след всяко действие има последствия, които са фундамент за мисли ,в които винаги имаме шанс да завъртим този кръговрат към по-добро“
През миналата година се запознах с Миро Йотов лично. Харесвах много определена негова картина… История за детство и за рицарство. История за всяко порастващо момче. Момче на колело. Момче с доспехи.
Представям ви Мирослав Йотов – човекът, който обича срещите, четките и боите, хубавото вино и любовта. Вкусва живота и му се раздава. Художник, бохем, свободен, усмихнат, искрен. Такъв го познавам в малкото срещи на последната година. Срещи, които са като старото приятелство. Срещаш приятелите си не толкова често, но имаш чувство че говориш с тях в светлината на всеки нов ден.
Имаш ли кратка история… Ако имах кратка история за себе си, щях да имам автопортрет. Но нямам автопортрет, защото нямам кратка история. И как да имам, когато не мога да се сведа само до един символ. Все едно Хамлет да има отговор на въпроса „Да бъдеш или да не бъдеш?“… Никой не знае къде и как е решил дилемата, нали…
Историята на Мирослав… Името… Нашите са си го харесали. Баща ми първо предложил да съм Калоян… Царствено е, обаче не си се представям с това име. Обичам името си с това „р“ в него. Иначе съм кръстен на баба и дядо по бащина линия, но не приличам на никого от двамата.
Кое от корените в миналото ти носи силата в твоето днес… До някаква степен съм инат. Баща ми е художник и от него съм взел това-онова, свързано с рисуването. Рано излязох от семейството: от седми клас съм извън дома. Затова съм толкова различен от нашите, израснал съм в друга среда, далеч от вкъщи… Различните години и места ме формираха като Мирослав, който познаваш днес.
Коя среда най-много ти прилягаше… Хм… всяка времева реалност ми даде по нещо, а и всяка среда, в която пребивавам, натрупва нещо ново. Често съм мислил колко е лесно, ако можех да прилягам на реалността, щях да съм в нирвана…
Харесва ли ти реалността сега… Коя? Вътрешната ми, българската, световната… Ако се съобразявах с реалността в България, трябваше да рисувам само в сиво и тук-там в жълто. Жълто, не защото така рисуваме Слънцето. Може ли изкуството да бъде тъжна мантра, не… Ако все повтаряме колко тъжна е страната ни, ние превръщаме всичко това в реалност. Нашите мисли раждат днешната действителност. Аз съм избрал в моите картини да има светлина, да са израз на жизнерадост. Като художник имам отговорност към това какво предавам в очите на другите. Ти имаш същата отговорност като пишещ човек. Да, имам тежки моменти, като всеки нормален човек, но не им търся място на платното… Изкуството е разговор и ако аз разказвам тежките си емоции, картините ми ще носят мрачни послания. Не мога да си го позволя. Не искам изкуството, което създавам, да е като счупен мост…
Аз съм смеещ се човек… в същото време и малко мрънкащ. Но не го правя насериозно, по-скоро това мрънкане ме забавлява.
А другите забавляват ли се така… Да, определено. Аз буча и мрънкам, тъй като знам, че е роля. И много лесно мога да изляза от нея.
Мрънкаш ли, когато до теб има красива жена… Не, тогава съм звездоброец. Опитът е установил, че започвам да се превръщам в мрънкащ човек след третата година. Но си оставам и смеещ се…
Бунтар ли си… Клиширано е да твърдя, че съм бунтар, само защото съм човек на изкуството. Знам, че не искам да работя от 8 до 5 и да живея живот, зависим от институция, банка, кола и къща. Живея с таланта си и това, което обичам да правя. От четиригодишен рисувам. Не съм искал нищо друго освен да бъда художник. Първото, което нарисувах, беше количка. Едно момче в детската градина ме запали. Не помня него, помня рисунката, усещането.
За клишетата… Кое те дразни повече, че правиш „модерно изкуство“ или „че си авангарден автор“… Нямам претенции нито за едното, нито за другото… Когато се стигне до това да започна да се самоопределям, ми става много трудно. Усещам коловози, а в тях няма никаква свобода. Знам, че обичам да рисувам и не търся излишна романтика в това, което правя. Според тези, които купуват картините ми или си ги поръчват, го правя добре. Не определям нещата, които правя, в някакви рамки. Рисувам. Това е.
Над какво работиш в момента… Приключвам една голяма картина с два носорога, забавлявам се с материята и текстурата. Кожата на носорога е… Изумителна за рисуване. Това животно е хиперсексуален символ, въпреки че не кодирам тази сексуалност и не играя с нея в картината. Но чисто реалистично обърнах сериозно внимание на символиката му – рог, кожа…
Най-интересната интерпретация за твоя картина… Не ме гъделичкат думите, а и не ги помня. Толкова хора говорят с мен за картините. Но виж… отношението е друго нещо. То остава вътре в теб завинаги. То е вдъхновение, извор, мъдрост, среща, спомен, вечност, живот. Може да е всичко. Не приемам картината като моя собственост, само защото съм авторът й. Когато я завърша, просто приключвам с нея. Тя е конкретен елемент във времето. Не оставам в миналото. Картината не е моя, тя е път… Рисувам само с масло, не понасям други техники. Маслото е много живо, дълго време можеш да смесваш цвета…, а и играта е друга. Случва ми се по няколко месеца да се забавлявам с една картина и смесването на цветовете в нея.
Ателието ти е… Подредено. Чисти четки и подредени бои. Няма как да съм палачор в ателието си. Представи си: тъкмо ми е тръгнало… и да спра, защото не мота да намеря четката, която ми трябва, сред всички други… Все едно поет да пише и да му свършат думите… И с боята е същото. Подреден в изкуството и пълен хаос в живота извън ателието, но все пак някъде трябва да разпусна.
Създаваш ли си спомени… Да, но аз не живея в миналото. Режа бариерите на спомена. Днес не съм помислил нито веднъж за връщане назад. Мисля какво ще последва ей сега.
Конник и момче… Искал ли си да бъдеш рицар… Тръгваш от картината, която те запозна с мен ли? Да. Колелото е кон, а момчето е рицар. Хубаво беше онова време с колелета навън в тъмното на деня, с гонениците и ожулените колене. Тогава мечтаехме и играехме на рицари, а днес, когато можем да бъдем такива, се държим като деца с колелета.
Когато не рисуваш, правиш… Гледам много филми. Доброто кино ме увлича. Факторите са много – сюжет, фабула. Обичам истинското кино.
Пишеш смешни разкази… Да, за себе си ги пиша. Толкова са смешни, че е по-добре аз да си ги чета. Ето ти смешен разказ, ти се засмя…
Странните птици са… Аз съм странна птица. Имах едно смешно определение за жените – котки и птици. Птиците са големи романтички, пишат стихотворения и имат по-духовен и чувствителен вътрешен свят. Котките са по-сексуални, обичат на топло в мола. Има и трета категория жени – пречат на мъжете си да гледат мача.
Аз избягвам да показвам романтичната си страна. Хората смятат, че художниците са брадати същества, изцапани с бои и сърцата им раждат сълзи в нечии други и нежни сърца. Не живеем живота на Ван Гог. Някои сме брутални като Караваджо и Микеланджело. Не всички сме птици. Има и караконджули сред нас…
След 5 дни, пет седмици, след 5 години ще бъдеш… Ще бъда на пътя. Пътят, който води всички ни до едно място.
Малко тихо село или мегаполис с безумно ярки светлини… До петък в мегаполиса, в събота и в неделя – без комуникации в тихото селце. Нюансът зависи от необходимостта. Моята потребност е в скоро време да се изнеса встрани от градския централен шум и сутрин да ме будят птици.
Птици… Онези птици… (усмихва се)
Какво мислиш за виното. Хубавото… Пийвам го!
Какво мислиш за любовта. Истинската… Не може без виното. Хубавото.
