Според местните митове и легенди, в Брацигово, след заселването на дюлгерите от Костурско в началото на 18 в., се налагало жените да поемат и мъжката работа в семейството. Рано на пролет съпрузите им отивали на гурбет и се връщали чак на Димитровден, разказва в книгата си „Из миналото на Брацигово“ – Христо Гюлеметов – Чибис.

През дългите месеци на отсъствието им, техните благоверни половинки трябвало да решат всички педагогически казуси с домочадието, а също така да орат, да поливат, да прибират реколтата, която междувременно са отгледали, да докарат дърва за зимата и все едни такива свръх приятни ангажименти, като за десерт получавали и плетка по вечерно време, тъкане на платно за дрехи или мильо на една кука. Традиционен женски занаят бил бубарството, то не отстъпвало по разпространение на розовъдството, а не рядко жените практикували и двете дейности, за да имат пари за препитание. Имотите на брациговци били малки. Разпокъсаните по околните баири нивички не можели да изхранят челядта и понякога се налагало жените да стават исполичарки. Това ще рече, да се цанят и да работят сезонна работа в равнинните селища – жънели жито, брали плодове, зеленчуци и грозде по дворовете на чорбаджии и бейове.

Така вървели нещата до края на 18 в., тогава започнали набезите на кърджалиите, които опустошавали всичко по пътя си. Липсата на читави мъже през по-голямата част от годината, накарала дюлгерите да оградят селището. Те го превърнали в крепост, в която можело да се влиза само от две порти. Нощем те били заключвани. Едната била в местността Кулата, където днес се намира дома за деца „Ана Гиздова“, другата била на малкото площадче запазено и до днес пред парк „Априлци“.

Жените давали дежурства, защото и от двете порти имало видимост към околността. Щом се зададяла тумба от много хора, веднага се подавал сигнал и цялото население се прибирало в града. Селището се струвало лесна плячка на разбойниците, защото навред било известно, че в него има само старци, деца и жени. Кърджалиите в Брацигово наричали „тюлюмбеци“, те винаги идвали под строй, а крачката им се определяла от медни звънци, които издавали звуците – тюлюм, тюлюм и от там се родило – тюлюмбеци.

Портите били залоствани, а неприятелите замеряни с предварително събрани камъни, дървета и всичко, което въображението на брациговки позволявало. Те вкарали в употреба и лют червен пипер, с който ръсели неканените гости, а щом попаднел в очите им, те сами се отказвали от по-нататъшни намерения. Ако все пак някой успявал да се изкатери на оградата, жените го придърпвали вътре и го налагали почти до смърт с дървени прътове. По това време начело на женския отряд стояла брациговската амазонка баба Спасия. Тя била от преселниците, от рода Рисини. Била много организирана и определяла кой къде ще дежури и колко ще бъде продължителността на поста. Нанея безприкословно се подчинявали старците и недъгавите мъже, които нямало как да идат на гурбет.

Един ден баба Спаса отишла с другите жени на реката да перат, а на капията оставили сакат по рождение момък. Той трябвало да бодърства, но вместо това блажено си заспал. Точно тогава кърджалиите, наричани от местните „тюлюмбеци“, се промъкнали край оградата и съвсем спокойно започнали да навлизат в селището. Първите къщи, в които влезли да плячкосват били огласени от силните женски викове, които се чули чак на реката. Баба Спаса изхвърлила прането от дървената копана и с нея пристигнала на центъра. Тъй като нямала нищо друго под ръка, започнала с коритото да налага разбойниците.

Оглушителните крясъци и клетви вдигнала на крак и останалата част от гвардията на жените, които с общи усилия успели да се справят с калпавите натрапници. Едва след края на битката баба Спаса се сетила за недъгавия пазач и хукнала да го дири. Мислила, че е убит, но вместо това го намерила свит на кълбо зад дървената порта. Вместо да му иска обяснения за случилото се, тя го убила с коритото.

Източник: www.pzdnes.com