На 12-и април през 1975 г. баща ми, Миле Марковски, загина в автомобилна катастрофа, два дни преди да навърши 36 години и 9 дни след като аз станах на 7.
Спомням си го често, без повод, по-често с усмивка, понякога и през сълзи.
Винаги, когато ми тежи нещо, се замислям какъв живот е имал той, а и баща му – дядо ми Венко Марковски, пък си казвам, че не бива да се оплаквам.
Помислете сами — да бъдеш с родителите си в състава на югославските партизани, когато си на пет годинки. На 10 да вкарат баща ти в затвора, защото не се съгласява със сърбизацията на Македония. На 17 да се простиш с него – осъденият на пет години концлагер, в който е било почти сигурно, че ще бъде ликвидиран. На 29 да трябва да напуснеш държавата, в която са се родили децата ти и си си създал име на обещаващ автор на книги… И да загинеш само седем години по-късно, след като отново си успял да се докажеш като писател, вече на български език, а и да си си създал стотици нови приятели (няма да забравя как един от тях лежеше пред леката ни кола на станцията на писателите във Варна и викаше “Не ви пускам да си тръгвате!”), както и да покажеш с действията си, че не само искаш, но и можеш да помогнеш на колкото може повече хора. Един от тези хора ме срещна десетилетия по-късно и ми благодари, разплакан, за това, че баща ми го е взел на работа, когато никой не му е обръщал внимание…
…
…
Понякога във фейсбук непознати хора ме питат едно или друго за дядо ми (някои дори си мислят, че съм негов син), а някои от тях си представят, че ако кажат или злобно подметнат нещо обидно за него, ще ме засегнат по някакъв начин.
Знам, че каквото и да напиша, каквото и да кажа, това няма да спре байганьовците да се опитват да се ”докажат” с подмятания, които те мислят за убийствени. Убийственото в подобни случаи е…, хм, да кажем неразбирането от тяхна страна на един елементарен факт, а именно, че по никакъв начин не могат да ме засегнат, когато споменават някакви подробности от биографията на дядо ми или баща ми и се опитват да ме накарат да се чувствам зле.
И не само защото обикновено подобни опити се правят от анонимни хора, а защото те просто не могат да разберат *как* всъщност се чувства човек с баща като моя.
Ще го кажа не за тях, а за останалите — нормални и читави граждани, каквито за щастие има много във Фейсбук по принцип, а и не стената ми:
— Чувствам се щастлив, че съм имал баща, макар и само за 7 години.
— Чувствам се чудесно, когато прочета в Уикипедия* или някъде другаде какво казват за него приятелите и колегите му по перо.
— Чувствам се още по-добре, когато отворя някоя от неговите книги (които, между другото, са свободни за сваляне и четене – както в читанка.инфо, така и от цифровата библиотека на Гугъл и Университета в Мичиган.) и се потопя в един измислен и различен свят.
Усмихвам се, когато си спомням нещо за него или някой от огромния брой хора, с които се е познавал, ми прати съобщение или ми напомни за някаква случка.
Да не говорим за това, че на 20-и декември 1999 г., когато преживях челен удар с шофираната от мен кола, единственото ми обяснение за чудото, благодарение на което оцелях, е пак свързано с баща ми. До тази дата никога – никога! – не бях слагал предпазния колан, но тогава го сложих — броени минути преди да катастрофирам. Нямам никакво друго обяснение защо тъкмо в този ден съм решил да сложа колана, че и да помоля спътника ми да стори същото, освен, че баща ми някак си е успял да ми ”предаде” да не бъда толкова самонадеян.
…
…
Когато бащата на едно малко дете е загинал, животът учи на много, но не пожелавам подобно знание никому. Не е лесно да си в първи клас и да чуеш някой да казва със странен тон: “Остави го, бе. Той е сирак!”
Не е лесно да трябва да поемеш рано-рано живота си в собствените ръце. Хората не сме готови да бъдем без родител(и), когато сме деца. Искрено се моля никой да не е в такова положение – и го казвам не от обща култура, а от личен опит.
…
А как се чувстваха майка ми и брат ми, както и сестра му, баща му и майка му не искам и не се наемам да се опитам дори да го опиша. Нито на самата дата, която добре си спомням, нито в дългите дни, седмици, месеци и години след това.
Днес, години по-късно, се усмихвам на живота, за който съм благодарен и на баща ми, и на майка ми, а и на всичките ми роднини, близки, приятели (и не). Усмихвам се, но не се страхувам или срамувам да призная, че сред усмивките ще се прокрадне и някоя сълза.
Днес ме вдъхновяват положителните новини от България, от Македония, от САЩ, от целия свят.
Днес ме радва това, че като цяло светът върви към по-добро, а лошотиите са далеч по-малко, отколкото когато съм се родил.
Днес ме утешава това, че дори и да съм останал без баща, неговите слова и неговият дух са винаги край мен – дали на рафта с книгите, дали в компютъра или просто в паметта ми.
Днес си мисля, че е хубаво, че има хубави хора, с които животът ме среща по всяко време и навсякъде.
Днес ние, българите, сме част от света, а не от един малък, изолиран и нещастен “социалистически лагер” (да, така го наричаше пропагандата – като концлагер, но социалистически).
Пожелавам ви, уважаеми приятели, да се радвате и вие, да се усмихвате повече и да не ви се случва нито вие да завиждате, нито на вас някой да завижда. А ако ви се случи, пишете, ще измислим нещо заедно как да се преборим с тъжното настроение;-)
П.П. А днес случайно открих в Интернет следното: “В русенската регионална библиотека от Миле Марковски се съхраняват „Пясъчко Роман за деца“, „Приказки За деца“, „Приключенията на една гладна писалка Приказка за деца“, „Твърдоглаво време Хумористични разкази“, „Вълшебникът ви очаква Приказки“, „Забавните приключения на Весел Мечо История в картинки“, „Приказки от осмия ден“, „Котката и канарчето“ и др.”
Снимки: баща ми пред полиграфическия комбинат в София, корици от някои от книгите му.
_________
