Проф. Петко Стефанов Петков е преподавател в катедра „Нова и най-нова история на България“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, публицист и общественик. Зам.-декан на Историко-юридическия факултет на ВТУ от 2003 до 2007 г. От 2007 г. е зам.-ректор по учебната дейност на ВТУ, а от 2011 до 2015 г. е зам.-ректор по учебната дейност и акредитацията.
Член е на Съюза на учените в България, от 2009 г. е председател на великотърновския му клон. Член е на Управителния съвет на Съюза на учените и на Управителния съвет на Българското историческо дружество.

-Проф. Петков, да започнем с един по-нетрадиционен въпрос. Освен историк, Вие сте и меломан. На тези избори музиката се оказа доста влиятелен фактор, защото лидерът на втората политическа сила е музикант и шоумен. Думата чалга присъства много често в коментарите, които заливат социалните мрежи. Какво е Вашето мнение за това?
-Масовият вкус към музиката, който владее обществото през последните години, никак не е случаен. Той е плод на така наречения преход. Когато аз бях дете и ученик, имаше традиция подрастващите да бъдат възпитавани в музикална култура. Самият аз съм възпитаник на няколко музикални състава – голямата казанлъшка хорова школа на Петя Павлович от 1 до 11 клас, бях в състава и на единствения детско-юношески оперетен театър и т. н. Това беше реална възможност да опознаеш света през културата и музиката.  Говоря за 70-те и 80-те години. Не искам да правя квалификации  и да казвам хубаво или лошо е било това, но то не бива да се забравя. Ние, децата от онези години, от малки знаехме какво е класика. И това беше чудесно, защото имахме възможност да сравняваме различните стилове музика и да решим кой ни харесва.  Успявахме да си намираме и записи на „Бийтълс”, на AС /DС, на ФСБ и другите страхотни български рок-групи. Имахме възможност за сравнение и избор, но все пак някой е насочвал вкусовете ни. След 10  ноември се получи едно пренасищане на пазара с всякаква музикална продукция, а насочването на вкусовете някак се отдръпна, защото се реши, че никой няма право да казва на хората кое е хубаво и кое лошо. Появиха се музикалните формати, шоу програмите, които са създадени с  определено търговска цел и в повечето от които естетичното изобщо не е най-важно.
От години чета лекции по история на българската възрожденска култура. Преди време публикувах едно мое изследване, в което обяснявам, че по време на Възраждането

чалга не значи нищо друго, освен непрофесионално и непретенциозно утилитарно музициране.

Тази дума няма неестетично съдържание, с каквото беше натоварена през 90-те години.

В чалгаджиийския оркестър на  едно село са местните самоуки гъдулар, кларинетист, тъпанджия, които свирят по весели и тъжни  поводи. Свирят така, както си знаят и никой не им се сърди. Пари много не печелят, най-много да ги нахранят или облекат, а може и да ги набият някъде…
След 90-те години на миналия век обаче се появиха онези, издокарани след пластична хирургия изящни същества, чиято музикална и текстова продукция не беше особено естетична и които бяха определени като чалга певици или певци. И така думата чалга доби онова погрешно негативно значение, което се употребява и сега, дори и във връзка с изборите – като нещо пошло и некачествено.
Това явление е по-скоро „пайнеризъм“, т.е. пазарен продукт, който се цели в една широка аудитория с предимно търговски цели. Но това не е традиционното непрофесионално и простонародно музициране, тези хора са учили музика, някои от тях пеят еднакво добре и блус, и сръбско, и модерни стилове. Но така или иначе думата чалга влезе в употреба като нещо пошло и неестетично.
-Как ще коментирате факта, че един шоумен, та макар и завършил Консерваторията, оглави втората политическа сила и може да съставя кабинет?
-Това не е прецедент, има подобни примери и в САЩ, и в Украйна, и в други страни. Въпросът е в друго, и вече няколко пъти съм го казвал.

Едно е да харесваш музиката на „Ку ку бенд” като професионален състав, съвсем друго – да харесваш стила на поведение, дори на водене на този човек.

Той никога не е криел авторитарния си характер и начин на поведение досега в шоуто, не виждам сега как ще го прикрие и в политиката. Но не бива да забравяме и друго. Че на немалка част от българския народ още от Възраждането, а и след това,  често им е харесвал авторитарният тип поведение в политиката и в държавното управление. Има много примери за това и от по-далечната, и от по-новата, дори от най-близката ни история.
-Повлия ли на избора неговото заиграване с патриотизма?
-Той не е първият, който се заиграва с патриотизма. Такива опити в България има още от Учредителното събрание 1879, когато е първото разделяне на българските политици и по т. нар. общонароден въпрос. Тогава в училището към църквата „Свети Николай” в Търново политиците ни се скарват за първи път, но не по темата, заради която е свикано Събранието, а по измисления спор „да правим ли конституция или да протестираме срещу националното разпокъсване”. Част от тях казват, че дори ще напуснат събранието, докато не се създаде „Целокупна България”. Другите, по-умерените – т. нар. консерватори, аргументирано възразяват, че страна по Берлинския договор е и Русия и че ако не се изработи навреме основния закон, с основание ще смятат българите за недостойни за самостоятелно управление. Така че още в началото на нашия парламентарен живот политиците ни се заиграват с патриотизма.

Сегашният лидер на втората парламентарна сила не е първият, който използва патриотичната тема и патриотичните настроения.

Да не забравяме, че в края на 90-те зад него се бяха наредили доста от сегашните му критикари точно по тази линия…
-Каква е Вашата оценка за изборите на 4 април? Какви обществени процеси чертаят те?
-Аз съм историк, а историкът има едно предимство – да вижда времето нееднопосочно, т. е. аналитичното осмисляне на миналото може да позволи известна научно обоснована прогностика.

Моето усещане е, че сме в центрофуга на промяна, която е неизбежна и необратима. Най-хубавото е, че това става мирно и чрез избори.

Представяте ли си, ако беше се случило нещо по-радикално?! Нито една революция не е управлявана и доведена до край от тези, които са я започнали. Винаги се намира някой, който я използва. Още повече, че ние не сме сами на Балканите и на света. Зад нас има по-големи сили, които не само наблюдават, но и насочват някои движения и може би пак ще го направят.
Това, че промените стават чрез избори, е добър знак и доказва мъдростта на българския народ. Той е изключително търпелив, много бавен в катеторичните си решения и реакции, въздържа се, пази се. Затова е време да видим и старите, и новите политици какво ще покажат като реални и разумни действия в полза на обществото, а не само на партиите си.

Най-смешни и жалки изглеждат тези, които обвиняват народа или части от него за избора му.

Който не си познава народа, не трябва и да помисля за политика. Народът е такъв, какъвто е. Хубав, лош – наш. Можеш само да го обичаш, защото ако го презираш, винаги личи и се връща.
Затова,  колкото е важно сега да има стабилно правителство, толкова е важно да се отчете и волята на хората, които категорично показват желание за промяна. Управлявалите досега, т. нар. системни политически сили, трябва задължително да отчетат, че става дума за протестен вот, че получиха оранжев картон, а може да последва и червен…
-Преобладаващата част от анализаторите определят резултатите от изборите като изненадващи. Така ли е?
-В деня на изборите преобладаваше първо една приятна изненада, че много хора гласуват, въпреки извънредната ситуация заради епидемията. После дойде реакцията от резултатите, които предизвикаха вълна от предимно негативни коментари.
Според мен тези резултати се очакваха и са закономерни. Те не са сто процента извадка от мнението на българския народ, защото все пак гласуваха около 40 на сто от българите. Голяма част от гласувалите не са намерили подходящ изразител на своите възгледи, чувства, намерения и очаквания в играчите, които се състезават, и са гласували, както се казва, протестно – за най-малкото зло.  Този процес се усещаше поне от година, затова сега да се говори за чак такава голяма изненада е странно.

Някои натовариха избора на 4 април едва ли не с цивилизационни и съдбовни катаклизми. Това не е така. 

Просто това е поредната стъпка към една бавна, даже мъчителна промяна, която изглежда ще продължи дълго време.
Истински цивилизационен обрат в историята ни е имало например през IХ век, когато тогавашното държавно ръководство в лицето на  княз Борис I  въвежда покръстването, посреща учениците на светите братя Кирил и Методий и им създава най-добри условия за работа. Ето това е огромно дело и решителен цивилизационен избор. Той обрича българите да са завинаги в семейството на православната християнска цивилизация и им дава възможност те да изградят културната основа на голяма част от тази цивилизация чрез създаването на азбуката и книжнината, залегнали в основата й.
През 1875-1876 година също е направен такъв цивилизационен избор, тогава от група радикални български революционери. Той затваря един от пътищата към Освобождението, т. е. към създаване на българска държава, следван дотогава – еволюционния. И насочва почти цялата национална енергия по рискования път чрез вдигане на отбранително кръвопролитно българско въстание да бъдат заставени великите сили и най-вече Русия да се намесят и някак да решат българския въпрос. Този път води към война, а крайният резултат от нея е известен на всички – създава се българска държава, но се разпокъсва националната общност. Скоро очаквам да излезе моята книга „Пътищата към Освобождението”, където съм развил тази теза подробно. Това, което решава комитетът, начело с Хр. Ботев, и после Гюргевският комитет през 1875 г. не е неизбежна необходимост, това е политическо решение на неголяма група млади хора с много слабо представителство на вътрешните комитети. Но политическата цел на Априлското въстание беше постигната. Великите сили бяха принудени да се намесят, а една от тях придоби огромно влияние в България след войната от 1877-1878 г. Затова определям радикалните български решения от 1875-1876 г. като цивилизационен избор, защото той пренасочи дотогавашното предимно еволюционно, бавно, но прогресивно развитие на българите в друго русло. От този избор пътят на България и българите, разделени в няколко държави с различен статут, беше предопределен за много десетилетия напред.
Изборът от 1912 година също обикновено не се поставя под съмнение в нашата историография, а той също е цивилизационен. Войната изглеждаше тогава като почти неизбежен изход и беше  желан от българската страна, но не и единственият възможен. От решението за първата Балканска война и особено от начина на подготовката й и сключените тайни договори произтече втората, от краха на надеждите в нея – участието ни в Първата световна. Все едни и същи цели преследваха българите и в трите войни – благородни, национално оправдани – да спасим братята си в Македония и Тракия, да ги освободим и включим и тези български земи в националната българска държава. Но не е вярно, ако се твърди, че през 1912 г. единственият път към така желаното национално обединение, наложен едва ли не от обективните обстоятелства, е бил войната. Знам, че на мнозина няма да се хареса тази моя мисъл, но е крайно време и това да погледнем критично. И да видим възможните обяснения. Решението за война е взето от тогавашното българско държавно ръководство и историческа отговорност за това, както и за слабостите и грешките в подготовката и организацията на войната, за сключените неизгодни международни споразумения и пропилените възможности носи пак то. Разбира се, че трябва да се отчитат външните фактори, но не тяхно е най-важното решение. Та България след 1909 г. е независима държава, сама решава с кого и как да се коалира, сама променя Конституцията си през 1911 г. така, че само царят и правителството да могат да сключват международни договори, дори без знанието и одобрението на Народното събрание.
Ето такива големи цивилизационни промени не се случиха на 4 април 2021 г. Тук има по-скоро начало на промени, на някакви сериозни, ще видим скоро какви, политически размествания. Да не забравяме, че днешната ситуация не е резултат от последните избори, нито от по-предните, тя в значителна степен е формирана от случилото се на 10 ноември 1989 и в годините след това. Тази паметна дата не може да се сравнява с който и да е друг истински повратен момент, защото беше просто едно вътрешно прегрупиране в управляващата партия и тогавашния елит, представено ни като „начало на демокрацията“. И аз тогава повярвах, че започва нещо голямо и ново, но както много други не след дълго разбрах, че всъщност става дума за подмяна, за огромна измама и манипулация, за дирижиран и контролиран преход, чиито половинчати резултати мислещите хора вече разбират и съобразяват.
Мила МИЛЧЕВА