На 25 март 1905г КЛАНЕТО В ЗАГОРИЧАНЕ

Английският консул Мак Грегър пише до английския посланик в Цариград:

„Общият брой на незакопаните тела намерени от полковника и двамата консули е 68, включително 6 жени и две деца, като последните са прободени с щикове, и разпорени, а в един случай е открито, че цяло семейство е взривено с динамитени бомби от примитивен тип, хвърлени през дупките направени в стените на тяхната къща. Освен изгарянето на 13 къщи и също толкова плевни, гърците съзнателно са изклали много добитък, а малкият брой на ранени, около половин дузина, свидетелства за съвършеният метод по който е извършена касапската работа за това кратко време от час и половина… Трябва също да изразя очевидната разлика между клането в Загоричани и убийствата извършени от екзархистите против патриаршистите, защото докато първите почти безпогрешно избираха своите жертви между лицата, за които се знае или има съмнение, че са виновни за предателство, то гърците изглежда, не са били заинтересовани от друг мотив, освен да убият колкото може повече екзархисти…“

Българският търговски агент Андрей Тошев, в таен доклад до българското правителство, пише:

„Тѣ – рускиятъ и австрийскиятъ консули и италианските офицери Албера, Гастолди и Манера – сѫ потресени отъ това, що сѫ видѣли и констатирали. Изъ улицитѣ, край църквата, навсъкѫде лежели трупове, обезобразени жестоко. Имало 5 годишни деца съ разпорени кореми, жени убити съ разсечени рѫце. На нѣкои черепитѣ били разбити и мозъка изтекълъ, на други очитъ извадени, рѫцетѣ и краката сѣчени и пр. Единътъ отъ селскитѣ свещеници, 60 годишенъ старецъ, тоже убитъ, е билъ покритъ цѣлъ съ рани. Едно цѣло семейство избито съ бомби, които сѫ били хвърлени въ кѫщата презъ кумина и презъ две нарочно отворени дупки. Бащата, майката и дветѣ деца сѫ ужасно обезобразени отъ бомбитѣ. Най-малкото, 5 годишно момиченце, е искало да избѣга, презъ вратата, но е било разпрано отъ байонетитѣ на гърцитѣ.

Рускиятъ консулъ г. Колъ плачеше, когато ми разправяше това що е видѣлъ. Австрийскиятъ консулъ г. Прохаска едвамъ си задържаше сълзитѣ. Тѣ заявяватъ, че подобни ужаси не сѫ видѣли да правятъ и турцитѣ презъ възстанието.

Консулитѣ прибавятъ, че при влизането имъ въ селото миризмата на разлагащитѣ се трупове, писъцитъ и риданията на останалитѣ живи можели да покъртятъ душата и на най-жестокосърдечнитѣ.“

През ХIX век Загоричани е един от главните центрове на българското Възраждане в Костурско и си спечелва прозвището Малката София. Населението на Загоричани в началото на XX век е почти изцяло българско екзархистко, а в селото работят две български училища. Населението се включва в националосвободителната революционна борба на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и участва в Илинденско-Преображенското въстание. При потушаването на въстанието селото е опожарено от турската армия на 15 август 1903 година, а между 55-150 жени, деца и старци са изклани. Британският журналист Хенри Брайлсфорд посещава селото и фотографира руините на Загоричани. Въпреки това от Загоричани са родом няколко гъркомани, дейци на гръцката въоръжена пропаганда, а по спомените на Германос Каравангелис при клането в Загоричани са убити и няколко от неговите шпиони погрешка.

След Илинденско-Преображенското въстание гръцката въоръжена пропаганда в Македония се активизира. Елиномакедонският комитет в Атина започва да изпраща въоръжени чети във вътрешността, които се ръководят от Костурския митрополит Германос Каравангелис. Цел на организацията според Павлос Мелас е:

„Трябва да попречим на българите да вършат пак злодеяния и да повторят миналогодишното лъжевъстание, защото целият свят е на път да признае, че тук има само българи. Това трябва да стане тази година, а догодина можем да поработим и за свободата.“

Гръцката пропаганда се поставя в услуга на турската власт и подпомага унищожението на българските чети. Според главният османски инспектор Хилми паша:

„Деянията на гръцките чети, ако и да са противозаконни и да подлежат и на наказания, но понеже тия чети се сражават само с български чети, а когато се срещнат с редовната войска се предават без да употребяват оръжие – тяхното съдене бе предоставено на обикновени съдии. Имаме донесение от полковник Леон Ламуш, че има случаи при които в сражение с български чети в Ениджевардарско, андартите подпомагаха турската войска и техните ранени бяха лекувани в турски военни болници.“

Според Германос Каравангелис:

„ … съюзът с турците е само временен. Ще дойде великият ден, когато елинизмът ще предяви своите права. Но е необходимо първо да се смажат българите.“

Поради това, че Загоричани активно участва във въстанието, не приема върховенството на Цариградската патриаршия и се явява пречка на гръцките идеи, андартът Георгиос Цондос (Капитан Вардас) решава да „накаже“ селото. Конкретна причина за това е изгарянето от чети на ВМОРО на Чуриловския и Сливенския манастир, центрове на гръцката въоръжена пропаганда в района. Според Стаматис Раптис на андартите е наредено да избият всички жители на селото над 16 годишна възраст. Заповедта идва от „лице, на което отмъстителите дължаха сляпо повиновение“. Самият Германос Каравангелис признава, че е предоставил списък с видните българи, които Капитан Вардас трябва да убие.

Гръцките андартски чети на Георгиос Цондос, Евтимиос Каудис, Георгиос Макрис и Павлос Гипарис, капитаните Йоанис Каравитис, Теодорос Кукулакис, Йоанис Пулакас, Стефанос Дукас (Мальос) и Филипос Китринярис се съсредоточават в гръцкото село Лошница. Към 20 март 1905 година общият им брой надминава 300 души. На 24 март 1905 година италианският жандармерийки офицер на турска служба в Костур Козма Елилио Манера получава информация за готвената андартска акция и нарежда на турския офицер Ниязи бей да пренощува същата вечер в Загоричани, но той от своя страна отсяда с отряда си в близкото Куманичево. В близост е и разположеният в Клисура турски военен гарнизон, въпреки това движението и акцията на андартските чети остават незабелязани. Остават съмнения за тайна подкрепа от турската официална власт, които са описани в доклад на Андрей Тошев, български търговски представител в Солун. При разследването на събитията той споделя мнението на консулите за неадекватната намеса на турската власт:

„Недопустимо е движението на такава многобройна чета да остане незабелязано отъ органитѣ на гражданската и военната власть. Нѣколко дена преди нападението, турска войска, дошла въ Загоричани, сѫщо свирила съ трѫба, а офицерътъ успокоилъ изплашенитѣ селяни, като имъ казалъ, че щомъ чуятъ трѫба, да знаятъ, че е войска и да не се тревожатъ. Нѣколко дена наредъ преди нападението, аскерътъ правилъ обиски въ Загоричани, така че, ако нѣкои отъ селянитѣ сѫ имали орѫжие, скрили сѫ го и не сѫ го имали на рѫка, за да се бранятъ. Заминаването на Костурския каймакаминъ, безъ да се яви предъ консулитѣ, е другъ не по-малко подозрителенъ фактъ.“

Известни са идеите за съвместни турско-гръцки акции срещу българите. Германос Каравангелис пише до Солунския митрополит в 1902 година писмо, в което се казва:

„ Турският всеобщ главатар Несат паша чрез моите разузнавачи поиска да узнае моето мнение за изпращане на поделение да прогони българските шайки. Отговорих му, за да се унищожат българските шайки, ще трябва в една нощ да се обсадят поне 40 села и да се хванат живи всички членове на шайките. “

На 25 март (7 април нов стил) 1905 година, на църковния празник Благовещение, андартските чети първо обкръжават, а след това нахлуват рано сутринта в Загоричани, кординирани от Ставрос Цамис. Нападението е съпроводено със звуци на военни тръби, които използва турската армия за сигнализация. Това е част от тактиката на андартите, които знаят, че българите ще скрият оръжието си, за да не бъде намерено при претърсване от страна на турската власт. В селото пламват пожари от всички страни и андартите събират 20 души видни възрастни граждани в центъра на Загоричани. След два часа се оттеглят с тях в планината Върбица, когато пристига и турската армия начело с Ниязи бей и селяни, избягали още при нападението в съседните села. В селото са убити 39 момчета и мъже, и 7 момичета и жени. На Върбица са застреляни 14 мъже, сред които селският поп Стефан на 60 години. С кмета на селото и дъщеря му общият брой убити е 62 души, а други шестима са ранени. От всички заловени един човек се завръща в селото.

Още по време на нападението от селото са изпратени двама куриери, които да информират властта в Битоля за случилото се, които обаче са задържани от турски аскери преди да стигнат консулския град. Наместо тях Атанас Коков от Бобища информира австро-унгарския и руския консули за случилото се. Привечер в Загоричани пристига лично жандармерийският офицер Козма Елилио Манера, който не позволява убитите да бъдат погребани, за да може международна комисия да разследва случилото се. Костурският каймакамин нарежда труповете да бъдат погребани, но селяните не изпълняват заповедта. След четири дни в Загоричани пристига комисия, съставена от австро-унгарският консул Оскар Прохаска, руският консул Виктор Кал, двама италиански, трима турски офицери и загоричанеца, живеещ в Битоля, Наум Темчев. На тях селяните от Загоричани предават писмено изложение-протест, а селяните от близките села също протестират.

Битолският главен жандармерист полковник Албера казва:

„ Като офицер от италианската армия вземал съм участие в много сражения с дивите африкански племена. Често пъти се е случвало да бъдат пленени у африканците и избивани наши войници. Но избиване с такава префинена жестокост не съм видял досега и не намирам думи, с които да квалифицирам авторите на злодеянието.“

След клането голяма част от населението на Загоричани емигрира в България и САЩ.

Неблагоприятният за гръцката пропаганда отзвук е причина командващите на четите в Македония да получат нареждане временно да се въздържат от „нападения и сражения“. В документ, заловен от турските власти, се казва:

„Издигнатите до небесата оплаквания по случай сражението в с. Загоричане създадоха пречки и мъчнотии за борбата ни в Македония. За да не се дава повод на османското правителство да предприема гонения срещу нас и тъй като отсега нататък хората, които се заловят, ще бъдат предавани на специални военни съдилища (извънредните), додето не се премахнат тези настроения и додето не престанат протестите на консулите в Битоля, съветваме ви да отбягвате всякакви инициативи и действия.“

В България са проведени серия протестни митинги и по Черноморието избухват антигръцки вълнения, в резултат на които е опожарен град Анхиало и част от черноморските гърци се изселват в Гърция.

Битолският секретар на българското търговско агентство Манол Ракаров раздава на пострадалите загоричанци 1 200 лева помощи през 1905 година. В 1921 година загоричанският търговец Димитър Спирков дава пари за построяването на църквата „Свети Димитър“ в Цариград. На надпис над притвора на църквата се споменава, че църквата е построена в памет на загиналите в Загоричани. В 1930 година в София е издадена книга със спомени по повод 25-та годишнина от клането в Загоричени.