Новата разделителна линия през двайсетте години на XXI век е битката между неолибералния глобализъм и националната държава
Въпрос на време е и българската политика отново да стане интересна
В последните години изкристализира един нов водещ идеологически разлом из целия свят. Ако сблъсъкът на втората половина на XX век бе противопоставянето между лявото и дясното, то новата разделителна линия през двайсетте години на XXI век е битката между неолибералния глобализъм и националната държава.
Противоборството след Втората световна война беше между свободния капиталистически свят и плановия социалистически такъв. След падането на Берлинската стена и победата на едната система над другата, западният свят бе възприеман от всички като безалтернативен. Фукуяма обяви „края на историята“, нови разломи и разделения не се виждаха на хоризонта. Настъпиха идеологически хомогенни времена, в които разликата между дясното и лявото стана разлика в нюансите – лявото започна да се слива и прелива в дясно, с което дясното зави към центъра по една или друга тема. С това се оформи една нова идеологическа парадигма – неолибералния глобализъм, който не е нито ляв, нито десен, а микс между двете. Този идеологически хомункулус завладя света и се затвърди като привидно безалтернативен.
Затова през последните около три десетилетия изглежда по света битката за политика беше станала не по идеологически, а по личностни причини. Буквално почти всичко се беше превърнало в „стани да седна“. Левите, доколкото имаха свой образ в този микс, се бореха не за идеи, а за държане на лостовете на властта, десните правеха същото. Това доведе до ситуацията в Америка двете партии де факто да се слеят. Това се възпроизведе и по света. И оттам за самите американци, но и за всички останали, се стигна до ситуация да няма особено значение дали на власт е републиканецът Буш или демократът Обама. Външната им политика бе на практика идентична, вътрешната пък се различаваше с нюанси, а не по същество. Това доведе до едно безвремие, в което наднационалните елити се оядоха в усещането си за изключителност. Започнаха да игнорират проблемите на хората, превърнаха политиката в игра на корпорации и с гола гръд защитаваха интересите на финансовия елит. Трябва да си припомним само скандалното споразумение TTIP, блокиращото цяла Северна Америка NAFTA или социално-инженерното Парижко споразумение за климата. Политиката спря да защитава хората и се корпоратизира. Защо? Защото алтернатива нямаше. Елитите – корпоративни и политически – се сляха и не остана кой да дава друг ракурс за движението на обществата. Настоящето беше хомогенно, бъдещото – също.
Само че това не бе реалност, а мечта. Фикцията на елитите беше липсата на алтернатива. И докато те си гледаха в пъпа и си вярваха, че само техният възглед за бъдещето е верен, в дълбочина из обществата започна да клокочи един процес, който остана незабелязан от върхушката. Тя пропусна нещо, което беше очевидно, че ще се случи – когато елитите работят само за себе си и не се интересуват от хората, то хората ще намерят кой да се интересува от тях. Така на сцената се появи Доналд Тръмп. Неговата победа през 2016-та беше шок за елитите, именно защото Тръмп е еманация на алтернативата. Той стана говорител на забравените, овластител на обезвластените. По негов протопип в редица държави започнаха да се появяват и да се популяризират партии и политици, които провеждат „тръмпистка“ политика. Тръмпизмът стана идеологическият отговор на неолибералния глобализъм. Чрез тръмпизма се защитава националната държава, обикновения човек, прокарва се стена срещу настъплението на климатичната паника, cancel-културата и джендър идеологията.
Днес вододелът в политиката е между старите елити и политиците от ново поколение. Първите са обединените глобалистки кръгове, които след падането на Берлинската стена държаха юздите на света в ръцете си, а вторите – онези, които искат да изграждат спокойни национални общества, проспериращи в комуникация и конкуренция помежду си, а не с войни и наднационални „директиви“. У нас, уви, този политически тренд, както прочее и много други, идва със закъснение. В момента на терена водещите политически сили са част от стария консенсус. Надпреварата у нас за момента не изглежда да отчита новия голям политически разлом. Напротив – партиите си действат по утъпканите си и удобни мисловни модели, в които нищо ново не се учи и нищо старо не се забравя. Общо-взето старото куче трудно учи нови номера. ГЕРБ е ясна част от семейството на Меркел и нейните глобалисти. БСП за момент а-ха да почне да изглежда антиглобалистка и неминуемо се появяват нейните евродепутати (всичките), които да гласуват поредната глобалистка инициатива на Брюксел. „Демократична България“ са съвсем ясни – те отдавна не крият принадлежността си към клуба на глобалистите. Изключения, но те са, за да потвърдят правилото, правят ВМРО и НФСБ-Воля. Първите са ясно срещу джендър идеологията, а вторите ясно за национален икономически протекционизъм. И двете теми са ясно тръмпистки, с което тези две формации печелят подкрепа, но пък все пак става дума само за две политики от цялата палитра на антиглобалистката идеология.
Обективната истина е, че у нас партиите още не са прозрели необходимостта от оформяне на ясна алтернатива на неолибералния глобализъм. Това, в български условия, значи твърда позиция към брюкселските политически експерименти, ясна защита на националния интерес на международната сцена, категорична политика по освобождаване на българската икономика от оковите на бюрокрацията, защита на семейството чрез изграждане на инструменти за борба с демографската криза и др. Всичко това трябва да бъде пречупено през ясна защита на националния интерес и отхвърляне на маниера за правене на национална политика в това или онова посолство. Необходимо е формулиране на ясна национална кауза, която да отчита този водещ разлом на съвремието ни – глобализъм срещу тръмпизъм. Докато България продължава да се държи като държава на „командно дишане“, резултатите ни никога няма да се подобрят. Партиите, за съжаление, все още не разбират, че със старите клишета за „евроатлантизъм“ и „международна солидарност“ не просто не се печели подкрепа, а направо се предизвиква отвращение. Не може да искаш да спечелиш подкрепа, когато не умееш да начертаеш нов път за развитие на обществото. И затова хората не търсят непременно нови лица, те търсят нови политики.
На тези избори нови политики няма. Затова и кампанията изглежда толкова вяла и апатична. Общо-взето всички са наясно, че не предлагат нищо, което може да изненада някого. Затова и хората изглеждат толкова отблъснати от политическата действителност. Елитите у нас, по подобие на американските такива, не усещат как под повърхността клокочи недоверие и отвращение към кухата фразеология на неолибералния глобализъм. И ако днешните участници в изборите нямат далновидността да осъзнаят нуждата от тръмпистка политика у нас, то утре не се знае дали няма някой да ги изненада така, както Тръмп изненада тамошните стари играчи през 2016 г. Въпрос на време е и българската политика отново да стане интересна.
