ЕДНА ЗАБРАВЕНА БЪЛГАРСКА ПОБЕДА – РАЗГРОМЪТ НА АТАНТАТА ПРИ ПОРТО ЛАГОС ПРЕЗ 1916 Г

(РОЛЯТА НА ГЕНЕРАЛ ИВАН КОЛЕВ ЗА ОТБЛЪСКВАНЕТО НА АНТАНТСКИЯ ДЕСАНТ ПРИ ПОРТО ЛАГОС ПРЕЗ 1916 Г.)

След излезлите книги за генерал-лейтенант Иван Колев и за участието на България във войните като че ли няма какво повече да се каже. Оказва се че това съвсем не е така. Той макар и носител на прозвището Добруджанският герой има още редица не до там известни победи. Една от тях е тази при българското пристанище Порто Лагос.
Наскоро бяхме свидетели на паметните тържества, които турската държава организира за победата си над антантските войски в началото на Първата световна война на Галиполския полуостров, а по телевизионните канали и досега се върти и документален филм тази паметна битка. На тържествата в Турция имаше най-високо английско представителство. Явно тия, които бяха яли боя все още не са го забравили и макар, че Турция е сред победените в края на войната, тя все още продължава да се гордее с тази си победа.

Продължилите почти една година боеве за овладяването на Галиполския полуостров, в рамките на Дарданелската операция, започнали на 19 февруари 1915 г. и продължили до 9 януари 1916 г. завършват с победа за турците. Идеята за Дарданелската операция, в която най-големи надежди се възлагат на дебаркирането на Галиполи принадлежи на бъдещия английски министър-председател Уинстън Чърчил, по това време първи лорд на Адмиралтейството. Крайната цел на тази акция е завладяването на Цариград и прекъсването на връзките между Централните сили и Турция. Антантските войски понасят загуби в размер на 150 000 души, а турската страна макар и победител понася още по-големи загуби –  250 000 души. След провала на операцията започва изтеглянето на антантските войски търсейки друго по-удобно място за десант.
Въпреки, че след Букурещкия мирен договор (28 юли 1913 г.)  България е заобиколена само с врагове, които са същевременно и алчни съседи, тя прави опит да намери съюзник сред тях. Това на практика се оказва довчерашния главен противник Турция. В дните когато се подписва Цариградския договор през септември 1913 г., делегация от първите ръководители на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, в състав Андон Димитров, Борис Мончев и Дионисий Канделаров, а по-късно и полк. Александър Протогеров води успоредни тайни преговори, в резултат на които се постига споразумение и се подписва протокол за създаване на Българо-турска революционна организация, към която е трябвало да се присъедини и Албанския и Влашкия комитети за извоюване свободата на Македония. Главен център на тази организация става Цариград, а изходен пункт за ръководство и революционни действия Гюмюрджина, представляваща главен град на Българската Западна Тракия. Въпреки започналите революционни действия в навечерието на Първата световна война българската държава спешно организира и във военно отношение Гюмюрджинската област. На тази важна в стратегическо отношение военна област се оказва необходим и изключително полезен полковник от кавалерията Иван Колев. На 31 октомври 1914 г. той получава назначението за и.д. началник на 10 Беломорска дивизия, като е приведен от кавалерията в пехотата. На 2 август 1915 г. е произведен в чин генерал-майор. Младият генерал успява да организира не само във военно отношение, но подпомага и установяването и укрепването на гражданската администрация в Беломорската област. От тогава и датира и близостта му с Протогеров. (Между другото бъдещият генерал Ал. Протогеров ще е един от тези, които ще произнесат и надгробното слово на ген. Ив. Колев през 1917 г.) Ген. Колев се заема и с укрепването на Беломорската брегова граница.
След неуспеха на антантските войски при Галиполи те правят нов опит да дебаркират на територията на България, която вече се е включила във войната на страната на Централните сили и по такъв начин е и съюзник на Турция. На 22 януари 1916 г. бъдещият командир на Кавалерийската дивизия се проявява и като командир на бреговата артилерия. Под негово ръководство тя успява да отблъсне десанта на английските и френски военни кораби при пристанищния град Порто Лагос. Тук английската и френската флота търсят възможност за изява и евентуална победа срещу наскоро включилата се в Първата световна война България на страната на Тройния съюз. Планираната „лека“ победа е смятано да бъде като реабилитация за английската катастрофа на 9 януари 1916 г. на Галиполийския полуостров. На практика този десант се оказва неуспешен, както ще се провалят наскоро и руските опити за десант във Варна и Балчик.
Макар и успял да организира и да присъедини към царството в истинския смисъл на тази дума Беломорската област и то в един момент когато името му става най-голямата опора за населението и войските ни в Беломорието, генералът получава последното си и най-славно, жадувано от години назначение, на което ще остане до смъртта си. На 11 май 1916 г. със заповед на Действащата армия е назначен за началник на 1 Конна дивизия, като от същия ден получава и заповед, с която е назначен за инспектор на конницата. И на Добруджанския фронт генерал Ив. Колев ще окаже отново неоценима помощ на воюващата заедно с българската армия турска страна. Той с Конната дивизия ще спаси от разгром намиращата се тук дивизия от съюзническите турски войски в първите дни на октомври 1916 г. като изпраща в нейно подкрепление Лейбгвардейския полк.
За битката при Порто Лагос едва ли ще намерите нещо в историите на Първата световна война. Тази победа над антантския флот и днес остава почти неизвестна. На нея се спират само Николай П. Николаев и Григор Василев. В най-хубавата биография на ген. Иван Колев Н. П. Николаев пише:
„През време на стремителния поход на нашите Първа и Втора армии през Сърбия и Македония, Колев не беше особено доволен от задачата, която му се падна – да отбранява Беломорския бряг. Пасивната отбрана не беше по неговия темперамент, а за активни действия тук не можеше да се мисли. При все това, с огромната военна култура, която имаше, той много хубаво разбираше че и неговата задача има голямо значение за изхода на общото дело. Близостта на съглашенските войски в Галиполи — операцията там още не беше ликвидирана — и англо-френския флот в Егейското море, който с ожесточение обстрелваше нашия бряг, даваха основание да се гледа с голяма загриженост към нашия Западнотракийски край. И в тия трудни дни Колев се показа на висотата си като началник. На няколко пъти Съглашенския флот предприе през есента 1915 год. демонстрации срещу нашия бряг. Нито веднъж генералът не се излъга върху истинските намерения на противника, нито веднъж той не прати тревожни известия до Главното командуване, нито веднъж той не поиска помощ. Своята самоувереност и спокойствие той успяваше да предаде и на околните си. През време на най-ожесточените бомбардировки на крайбрежните пунктове от неприятелската флота, когато всички очакваха, че от многобройните параходи, които димяха в морето, ще се стовари десант, той отиваше на най-изложения пункт и спокойно наблюдаваше развитието на събитията, готов да посрещне всяка случайност.
През времето на тия тежки дни, изпълнени с грижи и отговорности, известна заслуга се пада и на госпожа Колева. Тя до обявяването на войната живееше в Гюмюрджина и мислеше, със започването на военните действия да се прибере в София при роднините си. Населението в Гюмюрджинско по него време обаче беше тревожно настроено и, предполагайки че тоя край ще стане театър на военни действия, беше готово да го напуща. Съзнавайки, че нейното заминаване би се изтълкувало зле от населението, тя реши да остане. И трябва да се признае, че нейното присъствие в града внасяше голямо успокоение. Дори през най-силните бомбардировки гюмюрджинци говореха: „работата не е толкова опасна, щом генералшата още стои тука“.
Тук е мястото да кажем, че в лицето на жена си генералът винаги е намирал най-предания и искрен другар. Не през един тежък момент на живота си е чувал от нея най-поободряващи думи и не един път в умните и пълни с най-горещо съчувствие беседи с нея е намирал нови сили за трудната работа, която запълва целия му живот.
Като началник на Десетата Беломорска дивизия и на войските от Беломорската област генералът остана до пролетта [на] 1916 год. През м. април той научи, че Главното командуване е решило нему да повери началството над българската конница. Няма нужда да се казва с каква радост е посрещната тая вест от оногова, който целия си живот беше посветил на конницата.“
Цялата биография на генерала може да прочетете в излезлите през 2008 г. два тома „Генерал Иван Колев – Добруджанския герой“, издадени под № 11 от библиотека „Сите българи заедно“. Очеркът на Григор Василев, с който ще имате възможност да се запознаете е публикуван през 1916 г. в сп. „Военни известия“ наскоро след битката.

Цочо В. Билярски

ПРИ ПОРТО ЛАГОС.

Ген. Ив. Колев със своя щаб при батареята в Порто Лагос – 1915 г.

Към края на октомври 1912 г. известният френски кореспондент Людовик Нодо подаде една телеграма до своя вестник в Париж, в която се даваше описание на едно сражение – „don’t on n`a jamais parle“. То се отнасяше за славната битка на Софийската дивизия при Селиолу, станала на 9 октомври. Дотогава никой не бе споменал нищо за нея. Отпосле тя стана, много прочута, толкова много, щото хвърли сянка на едновременните боеве, все толкова важни, при Кайпа и Юруш. И англо-френското нападение при Порто Лагос от 22 януари 1916 г. поне в София едва ли някой подозира. За него ние научихме при едно неотдавнашно пътуване до Гюмюрджина. По цялото Беломорско крайбрежие, обаче, войските ликуват за победата си и с пълна самоувереност чакат нови срещи с англо-френската флота.
От дълго време там англо-френците не са тревожили нашите войски. Спокойно последните са се радвали на ранната южна пролет, на вечно зелените склонове на Източните Родопи, които предпазливо и на все повече губящи се възвишения се спускат към топлите води на Бяло море. Окопани добре и настанени великолепно всред безкрайните маслинени гори, които съчетават ясната зеленина на бора с бледата, нежна и меланхолична синевина на морето, тези защитници на България са преживявали като в легенда походите до Призрен – Струга и Дойран – Гевгели. Само от време на време приятно прохладният южен вятър е раздвижвал дремящите морски вълни. Тогава флотата не може да действува и всички мисли и спомени изцяло се понасят на север и на запад.
Но щом морето притихне и хоризонтите се разтворят, наблюдателното войнско око търси големите борци с малките народи. Напразно. Рядко ще се мерне някой крайцер, типичният морски скитник, на прилично разстояние от брега, ще направи една-две осморки и ще се загуби. Ала на утрото на тоя чуден ден, 22 януари, войските при Порто Лагос са дочакали една добра изненада. Две грамадни морски чудовища, вероятно свръхдреднаути, постепенно се очертали в далечината. Към 10 часът един неприятелски хидроплан бързо се приближил до Порто Лагос и почнал да снове напред-назад, от изток на запад, над железопътната линия при Казълджа Кьой и да пуска бомби. Веднага наши два аероплана се дигнали да го преследват. Броненосците, придружени от четири подвижни морски единици, все повече се приближавали и достигнали на 3 – 4 километра от крайбрежието, обърнали бордовете, единият почти на изток, другият почти на запад, заемайки по тоя начин позиция под тъп ъгъл и започнали към 10 1/2 часът обстрелването на същата железопътна линия и на някои мостове.
Хидропланът сигурно е имал за задача да следи и коригира тяхната стрелба. Но твърде скоро той бил принуден от нашите аероплани да напусне полесражението и да бяга към Тасос, преследван винаги от тях. Все пак морските оръдия продължавали обстрелването. С появяването на хидроплана и военните параходи началникът на тамошните войски генерал Колев се намерил при нашата брегова артилерия. Той незабавно поел лично ръководството на боя. Кръстосаният артилерийски огън на нашите оръдия бил особено бляскав по своята точност и съсредоточеност. След първият изстрел българските бронебойни снаряди обсипали двата броненосци. При първия удар, на палубите се показало силно движение. Един комин бил разбит.
При това действие на нашите батареи морските оръдия изоставили огъня си по железопътната линия и го насочили срещу артилерията. Посоката приблизително била доловена, но повече от това – никакъв резултат. Нашите оръдия непрестанно действували в продължение на около един час и будили неописуем възторг у пехотата, която непосредствено наблюдавала безпогрешните попадения. Набързо и безславно двата англо-френски великана се измъкнали от линията на изстрелите, придружени от другите четири малки единици, и изчезнали зад небосклона.
Дали противниците са имали намерение да слизат на брега? Мъчно е да се допусне. Ако са искали да опитат каква е българската защита, в това са успели. Сега те знаят кой ги чака на Беломорското крайбрежие.
Във всеки случай, това малко по размери сражение има важно значение. За пръв път българската артилерия бе повикана да вземе участие в бой срещу англо-френската флота. На по-раншните покани и предизвикателства на последнята нашите оръдия не се отзовали. Това е едно от най-характерните и достойно за всяка похвала качество на българската артилерия. Тя, гръмовитата разрушителка, предпочита да мълчи, когато не се отнася до едно сериозно дело, до една ясно поставена за разрешение задача. Но когато има поставена определена цел, достига я с точността на науката, с ловкостта на изкуството и с една непреклонна воля.
За пръв път, от друга страна, българската пехота по това крайбрежие почувствувала своята изпитана вярна покровителка. Когато оръдията мълчат, пехотата у нас, както и навсякъде, особено при застой на действията, обича да подхвърля шеги и закачки. При Одрин бе същата история. Войниците знаеха, че има силна артилерия. От само себе следва, че тази артилерия има своя задача и не е поставена за украшение, което впрочем с така грижливо маскирано за всеки поглед. Но все пак нашата прекрасна пехота не престана да любопитствува. „Е, като имаме толкова оръдия, защо мълчат?“ И никакви обяснения няма да задоволят никого…
Към пладне, край Бяло море отново настанала тишина, защото оръдията на двете страни почивали. Но сега вече пехотата не дава мир на артилерията. Зрителка на боя, както само едно море може да позволи, и    както никога на полето не се случва, нашата пехота, изпаднала в буен екстаз от артилерията и от победата, от всички страни, като по вълшебен знак, подела лудо и несмълкаемо ура, което се предало по цялата жива верига към Деде Агач. Ни офицер, ни войник може да предаде бойното празненство на Беломорската българска войска. За това са потребни смелия размах на Христо Ботева и отмерения удар на Пенчо Славейкова. Но може би и тия певци на Балкана биха се смутили пред южното тинтявено небе и вълшебните егейски простори, еднакво непознати за българската творческа душа.
Началникът на войските, радващ се на всеобща и безгранична привързаност, поради отличните му качества на полководец, поздравил подвига на артилеристите и бодрата боева готовност на пехотата, които от своя страна му устроили шумни овации. Войници и офицери се прегръщали, унесени в чувство на радост и мощ.
И оттогава никой вече не смущава защитниците на България при Бяло море. Маслинените вейки тихо се люлеят от морския ветрец, и в играта на ясната зеленина и нежната, белезникава синевина като чели се долавя някакъв символ за надежда към мир. Вълните едвам достигат до брега и се връщат назад, като в един пейзаж на Щъркелова. Кой знае какво си разправят в омайния техен шепот.
Топли изпарения се издигат по цялата Беломорска България и бадемите цъфтят…
Публ. в сп. “Военни известия”, 7 февруари 1916 г. и в Генерал Иван Колев – Добруджанският герой. Т. ІІ. Съставителство, предговор, бележки и редакция Ц. В. Билярски, София, 2008, с. 20-22.

Ген. Ив. Колев с щаба на Конната дивизия на добруджанския фронт – 1916 г.